— Дай, аз ще му ги занеса — казвам и тръгвам с решителна стъпка към двора.

Страните ми горят. Ще се изправя срещу него. Ще му кажа, че не искам повече никога да го виждам да доближава до тази къща, нито да рисува повече мои портрети или да ми изпраща заблуждаващи подаръци под измисления повод, че е загрижен и мисли за мен.

Той седи там, където каза баща ми, ръцете му са опънати върху облегалката на пейката, обутите му в кожени ботуши стъпала са твърдо опрели в земята. Когато ме вижда, става.

— Лаура! Благодаря ти. Благодаря ти, че излезе. Моля те, седни при мен. Изпитвам силна нужда да поговоря с теб.

Не сядам. Устните ми треперят пряко волята ми.

— Не ме наричай по име. Аз съм синьорина Дела Скала, а ти… ти си просто един художник, на когото баща ми е платил да си свърши работата.

Хвърлям кесията на пейката.

Той дори не я поглежда. Очите му са забити в мен.

— Но, Лаура…

— Престани! Нямаш право. Не е редно от твоя страна.

— Загубил съм представа за това, кое е редно и кое — не — въздъхва той.

— Тогава ми позволи да ти изясня. Не искам да имам нищо общо с теб. Искам да стоиш далеч оттук. Портретът е завършен и ти е платено изцяло. Няма причина да се връщаш.

— Не, има — отвръща Джакомо. — И това е най-добрата причина от всички на света.

Поставям ръце на кръста си, виждала съм как Фаустина го прави за пред пияните просяци, които се влачат по улиците.

— О, нима?

— Лаура, Беатриче и аз не сме били любовници. Заклевам се.

Широката му гладка ръка е опряна в гърдите му, пръстите му мачкат меката бяла риза. Очите му са искрени, с цвят на опушен лешник. Не мога да погледна към тях, иначе съм загубена.

Камбаните на „Сан Марко“ започват да бият и аз усещам как сърцето ми бие в един ритъм с тях.

— Разполагаш с толкова време, колкото продължава биенето на камбаните, за да обясниш какво имаш предвид.

Зън, звънва камбаната.

— Тя дойде при мен. Бяхме се запознали случайно на откриването на олтара в църквата „Сан Марциале“.

Зън. Свивам устни и забивам поглед в земята.

— Казах, че аз също съм художник, това е всичко.

Зън. Гледам силните очертания на сянката му върху камъните.

— Искаше да учи. В началото не бях сигурен — предупредих я, че хората няма да одобрят. Но тя настоя.

Зън.

— За Бога, Лаура, трябва да знаеш колко упорита може да бъде тя!

Зън.

Навежда очи надолу за частица от секундата.

— Искам да кажа — колко упорита беше тя.

Звуците на последното иззвъняване трептят над главите ни и той млъква. Обръщам се, за да не види сълзите, насъбрали се в очите ми. Знам колко упорита беше тя и си спомням скиците й от нашето детство. На нашата майка, на корабите в пристанището, на мен. Сълзите преливат и плъзват по страните ми. Много съм лъгана, но истината в думите му блести по-ярко от слънцето.

— Ще си вървя — казва тихо Джакомо. Слушам отдалечаващите се стъпки.

— Веднъж прекара два дни в обиколки из улиците, за да търси едно кехлибарено колие, което беше изпуснала — казвам. — Всички й повтаряха да се откаже. Тя се измъкна навън посред нощ. Когато се върна, го държеше високо над главата си, подобно на трофей.

Той спира до портата. Когато се извръща към мен, се усмихва.

— Типично за нея.

Отново млъкваме, но вече обърнати един към друг.

— Знаеш ли, единственото, което правеше, беше да говори за теб — продължава Джакомо. — И накрая, преди дори да съм те видял, ти беше всичко, за което й говорех и аз.

Вятърът шепне в кипарисите. Струва ми се, че чувам някой да плаче, но всъщност онова, което съм чула, е гукането на гугутка високо над главите ни. Не мога да продумам.

— Мисля, че се влюбих в теб още преди да сме се срещнали.

Втренчвам се в него. Не помръдвам. Чудя се дали не ми се е причуло.

— Какво каза?

— Ти си всичко, за което мисля. Опитах се да го променя. Но, Лаура, не мога да те изтръгна от ума си. Няма да съм в състояние да нарисувам друга картина до края на живота си. Освен ако не е картина, на която си и ти.

Кафявите му ръце са разперени от двете му страни някак умолително. Верижката около врата му изведнъж проблясва и на мен отново ми се струва, че все едно е ангел с капчици боя по ръцете.

Приближаваме един към друг. Посягам към лицето му и ръката ми изглежда бледа на фона на кафявата му кожа. Пръстите ми описват едва доловимите височини и спадове на трапчинките му, поглаждат наболата му брада.

— Лаура — произнася той. Звукът на гласа му, докато произнася името ми, има вкус на сладко вино — нещо богато и сложно, което никога преди не съм опитвала. Накланям лице към него и той леко докосва брадичката ми и ме придърпва към себе си, по същия начин, по който веднъж, преди цял един ден, я бе извърнал към слънцето.

Устните му покриват моите, разтварят се и ме целуват.

Тридесет и първа глава

Разнася се вик и двамата се разделяме, за да видим как Фаустина вдига ръце във въздуха и после закрива уста с тях. Шумно слиза по стълбите и се запътва към нас.

— Махай се от нея! О, Света Дево! Остави бедното момиче. Не знаеш ли, че е благородничка? Лаура, добре ли си? Какво, за Бога, ти е направил този мъж?

Докато бърза към нас, Джакомо измърморва:

— Не бива да си създаваш проблеми. Няма да съм причината върху главата ти да падне какъвто и да било срам.

— Не би могъл да го сториш, дори да се опиташ — уверявам го. А на Фаустина казвам: — Няма нищо лошо, съвсем нищо!

Държа Джакомо за ръката. Няма да го оставя да си тръгне.

Фаустина поглежда към загорялата му длан, стисната от моята бледа ръка. Лицето й се променя; челото й се сбръчква, устните й се присвиват. Никога преди не съм я виждала да ми се ядосва.

— Господи Боже мой и всичките му светии! Баща ти направи лош избор, когато се спря на Винченцо, но нима мислиш, че този слуга е по-добър? О, Лаура! Ако те беше видял някой, репутацията ти щеше да е разрушена, ей така! — Тя щраква с пръсти. — Беатриче ще се обърне в гроба, като си помисли как се хвърляш в ръцете на този… на този… негодник. — Старицата ни плесва по ръцете, за да ги раздели и размахва набръчкания си пръст към Джакомо. — И ти! Да си играеш така с чувствата й! Та тя току-що е излязла от манастира. Нищо не разбира. Не знае нищичко за тези неща.

— Моля те, Фаустина — опитвам се да я прекъсна, но тя гледа Джакомо с присвити очи.

— Или може би наистина си сметнал, че ще захвърли живота си, за да се свърже с някого толкова долен като теб?

— Не. Разбира се, че не, синьора — отвръща Джакомо и отстъпва назад.

— Художник! Слава на Бога, че дойдох навреме. — Фаустина започва да блъска и избутва Джакомо със старите си ръце надолу по градинската пътека към портата.

— Ще си вървя — казва той, — но ви моля да ме оставите да кажа само няколко думи на Лаура.

— Лаура? — възкликва тя, гласът й е остър и изтънял при тази чудовищна употреба на малкото ми име.

Джакомо заобикаля побеснялата и останала без думи Фаустина и отново застава пред мен. Челото му е мрачно и тъжно.

— Съжалявам, синьорина Дела Скала, наистина съжалявам. Беше много непочтително от моя страна.

Сграбчвам дланите му в моите.

— Какъв е всичкият този шум? — изкрещява баща ми, излизайки на двора.

Пускаме си ръцете.

— О, няма нищо — отвръща Фаустина. — Лаура тъкмо плати на художника и той ще си тръгва. Нали така, Лаура?

Не мога да погледна към баща си, но от начина, по който рязко си поема въздух, разбирам, че е видял как двамата с Джакомо се докосваме.

— Ти, нахално куче! Веднага се махай от моята собственост. — Заповедта му се процежда през пукнатините на стиснатите му зъби. Осмелявам се да погледна към него и виждам, че лицето му е сиво като камък.

— Моля ви, татко…

— Тишина! — заповядва той и Фаустина започва да се клати на петите си.

— Господине — започва Джакомо, — вашата дъщеря няма никаква вина. Аз поемам…

— Махай се — изсъсква баща ми, — преди да си взема камшика и да те шибам от тук чак до Константинопол.

Джакомо кима и отстъпва назад към портата. Когато стига до нея, докосва върховете на двата си пръста до устните си и ме поглежда. Нежен, таен поздрав, от който едновременно ме заболява и ми се замайва главата.

Баща ми крещи след него:

— Никога повече няма да получиш дори една поръчка във Венеция! Чуваш ли ме, сополанко такъв?

Набутват ме обратно в къщата. Не знам какво предстои да се случи, но се чувствам странно спокойна.

— Вината беше на момчето — казва Фаустина.