— Поздравления, Паулина.

Виждам как очите й се разширяват зад маската.

— Лаура? — в гласа й се долавя известна доза притеснение. — Това ти ли си? Ти никога…

— Шшт — прекъсвам я. Навеждам се към нея, за да е единствената, която ще чуе думите ми. — Внимавай. Обществото не е това, което изглежда.

— Но ти си негов член — отвръща тя. — Какво имаш предвид?

Алегреза внезапно изниква до нас, подобно на привидение.

— Паулина, извини ме, но трябва да кажа нещо на Лаура.

Прави ми знак да отида до края на групата от жени и аз се подчинявам.

— Изглеждаш ми притеснена, Лаура. Има ли нещо?

— Защо, трябва ли да има? — отвръщам.

Тя сваля маската си и ме поглежда право в очите, затова и аз правя същото.

— Венеция е опасно и плашещо място — нежно казва Алегреза. — Трябва да си имаме доверие.

Кого се опитва да заблуди? Трябва да ме смята за глупачка, също като Джакомо. Виждам как Паулина си бъбри свободно с останалите жени, така, както прави винаги по време на парти. Подмамили са приятелката ми в мрежата си и предат нишката си около нея.

— Аз не ви вярвам — признавам.

Лицето й се сгърчва, сякаш съм й ударила плесница.

Отивам към вратата.

— Трябва да си вървя у дома. Карина скоро ще дойде и не искам да я подвеждам.

Алегреза не се опитва да ме спре. Тръгва след мен нагоре по стълбите и отключва вратата, за да ме пусне да изляза.

— Внимавай — предупреждава ме. Гласът й е дълбок и загрижен. — Спомняш ли си, че ти казах, че си обвързана с нас, Лаура? Е, ние също сме обвързани с теб. Ако някога си в опасност, обърни се към мен.

Кимвам и се отдалечавам под лъчите на следобедното слънце, но не мога да си представя, че изобщо някога отново ще я помоля за помощ. Когато поглеждам назад, тя стои — висока сянка на прага.

Тридесета глава

Карина ме чака в салона, бледо и изтъняло копие на самата себе си. Бианка сервира кана с лимонов сок и захар, разтворени във вода. Сипва го в две чаши.

— Къде беше? — пита ме Карина.

Приближавам и вземам студените й длани в своите.

— О, съжалявам. Аз…

Тя плаче, затова обвивам ръце около нея.

— Бианка, остави ни, моля те.

Хващам Карина за ръката и я отвеждам до мекия стол на майка ми. Предлагам й кърпичка.

— Чувствам се толкова изгубена без него — казва след известно време тя, — и ако можех да намеря… — Поглежда ме и в очите й се чете страх. — Мога ли да ти имам доверие, Лаура?

— Заклевам се в паметта на скъпата ми сестра — отвръщам.

Тя поема дълбоко дъх и поглежда към вратата.

— Бианка си отиде.

Карина кима.

— Те имат шпиони навсякъде.

— Кои?

— Знаеш — прошепва.

Погледът й ме умолява да произнеса думата, да наруша клетвата си пред Алегреза. Но дори и сега не мога да го направя.

— Сегретата! — завършва приятелката ми.

Отпивам от сока. Най-вероятно Карина не знае за членството на собствената си майка в Обществото.

— Мисля, че те са убили и Беатриче — казвам. За пръв път изричам на глас подозренията си и това, че произнасям думите, засилва моята убеденост.

Карина изправя гръб, свъсва вежди.

— Имаш ли доказателство?

Поклащам глава и изброявам възможно най-добре доказателствата, които съм видяла със собствените си очи. Не споменавам за своята връзка с маскираните жени, но празнините в историята ми са очевидни и Карина с лекота разчита липсващите елементи.

— Боже мой! — възкликва тя. — Ти си една от тях, нали? — Започва да се изправя, но аз я умолявам да не си тръгва.

— Една от тях по име, но не и по душа — отвръщам. — Подлъгаха ме с обещанието да развалят годежа ми с Винченцо.

Карина дълбоко въздъхва.

— Ако това, което казваш, е вярно, тогава ти, ние, трябва да действаме внимателно.

— Заклевам се в гробовете на майка ми и на сестра ми, че не лъжа. Трябва да има на кого да кажем, може би на някого от Великия съвет.

Лицето й става твърдо.

— Не! Рафаело знаеше за съществуването им, също и Беатриче, и виж какво им се случи. Трябва да пазим тази информация само за себе си, докато не сме напълно сигурни.

— Аз съм сигурна.

— Докато не сме сигурни, че е безопасно.

Ще ми се да мога да поговоря с Карина за Джакомо, за усещането, което разяжда стомаха ми, подобно на глад. Но все още се чувствам глупаво поради факта, че съм повярвала на сладките му приказки, а личната ми болка не струва нищо, когато сенките на Сегретата кръжат над разговора ни, подобно на хищни птици.

След като Карина си тръгва, изтръгвайки от мен обещанието, че няма да действам прибързано — „и в никакъв случай не говори с баща си“, — аз изритвам настрани обувките си и се тръшвам на леглото. Ако бях в манастира, някъде по това време щях да съм на път за вечерната молитва. През времето, прекарано там, животът ми беше така организиран, че трябваше да давам отчет за всеки миг от всеки ден; сега се чувствам като гондолиер, който е напуснал сигурното убежище на каналите и плува през виещи се течения, опитвайки се да не бъде изхвърлен в морето.

На вратата ми леко се почуква. Измъквам бързо книжката с любовна поезия на майка ми изпод възглавниците си и се преструвам на погълната от страниците.

Бианка. Изглежда така, сякаш се опитва да не се смее.

— Онзи мъж отново се появи — информира ме тя.

— Кой мъж?

— Нали знаеш, Джакомо. Художникът.

Смъквам се от леглото и заставам на студения под.

— Е, трябва да кажеш на художника да изчезва още тази минута и повече да не се вясва тук.

Бианка отваря уста да ме прекъсне, но аз вдигам ръка.

— Уведоми го, че няма да му позирам нито днес, нито някой друг ден. Гледай да схване посланието ми. Когато си тръгне, ела да ми съобщиш.

— Ето това се опитвам да ти кажа. Той вече си отиде. Просто дойде да остави картината.

— Да я остави ли? Та тя не е завършена.

— Той твърди, че е — казва Бианка.

Не е възможно да я е довършил. Едва вчера тя беше просто едно призрачно очертание. По принцип трябваше да му позирам поне още два пъти. Бианка трябва да се е объркала.

— Изчакай един момент — поръчвам й.

Докато намятам шала на раменете си и отново обувам пантофките си, се усмихвам с перверзна наслада при мисълта за гнева на баща ми, когато види нескопосното дело на Джакомо, за това, как го вика да се върне посрамен и го принуждава да обясни какво става. Точно това заслужава! С всяка следваща крачка очаквам да чуя гневните изблици на баща ми.

Пристъпвам с боси крака по коридора, отвеждащ към атриума, и заварвам татко там. Помежду ни се издига стойка, на която забелязвам гърба на платно.

— Татко?

Баща ми гледа втренчено картината. По челото му няма бръчки, лицето му изглежда доста спокойно. Мисля, че дори може би се усмихва.

— Ела — казва ми нежно. — Ела тук и виж как те е уловило момчето.

В гърдите ми се надига жлъч. Заобикалям отдалеч статива и отивам до баща си. Целият свят е притаил дъх заедно с мен.

Бавно примигвам, после отварям широко очи.

— Какво ще кажеш? — пита баща ми.

Ахвам, защото онова, което виждам, е нещо изключително. Картината излъчва сияние и е идеална до най-малкия детайл. Пристъпвам по-близо, за да огледам всяка извивка. Ноктите ми, цветът и сенките на ключиците ми, синьото на очите ми, вълните на косата ми. Формата на веждите и наклонът на главата ми, блясъкът на слънцето по кожата ми. Как е успял да улови цветовете и формите ми по подобен начин, без да съм била пред него? Боята е все още влажна, нелакирана и изглежда като жива. Корсетът на майка ми стои по-ниско на гърдите ми, отколкото си спомням, а в погледа ми има някакво предизвикателство, което сигурно е ехо от настроението ми, когато се разделяхме. Има и нещо друго, което е невъзможно да бъде обяснено, и аз усещам как гневно се изчервявам при тази мисъл. Защото всеки, който погледне тази картина, може да заподозре, че създателят й знае за мен повече, отколкото аз самата.

Фаустина и Бианка също се вмъкват вътре, за да видят творбата. Плясват с ръце и ахват в доволен унисон. Не виждат дързостта в мазките на четката.

— Да — отбелязва баща ми, — наистина много си приличаш. Предполагам, че заслужава парите си. Фаустина, върви в двора и му дай това. — Подава на дойката ми една намачкана кесия.

— Но той вече си е тръгнал — възразявам, хващайки се за думите на Бианка.

— Де тоз късмет! — шегува се баща ми. — Работниците никога не забравят, когато някой им дължи нещо. Не, той чака вън, на пейката на Беатриче.

Преди някой да е решил нещо друго, аз грабвам кесията от ръцете на удивената Фаустина.