Но вратата отново се отваря. Една жена забързано влиза в катедралата, отърсвайки капките дъжд от дългото си жълто наметало. В гърдите ми се надига гняв — това е проститутката, на чийто пръст видях пръстена на сестра ми. Кафявите й очи се стрелкат из катедралата, после се спират върху Грация. Проститутката тръгва към нея.

Следвам я, като се крия зад колоните, за да не ме видят. Чудя се дали Грация не е в опасност. Проститутката се свлича надолу и коленичи до майката на Карина, толкова близко, че раменете им почти се докосват.

Грация се обръща към другата жена и от бавните й движения е видно, че не се страхува. Слага ръце на раменете й и я целува по двете бузи. Познават се. Но каква може да се пада тази жена с лоша репутация на Грация де Ферара? Майката на Карина посяга към гънките на черното си наметало и изважда завързана кесия. Проститутката я взема с ръката, на която все още стои пръстенът на сестра ми; виждам го как проблясва на светлината на свещите.

Мрачно осъзнавам нещата, Бог ме е отвел до истината, така че единственото, което трябва да направя, е да посегна и да я сграбча. Грация е член на Сегретата; тази жена носи пръстена на Беатриче. Сега знам, че пред очите ми стои убийцата на сестра ми. Или най-малкото — една от тях. Какъв по-добър посредник може да се използва в наемането на убиец, ако не една уличница? Дали сега Грация просто не плаща със закъснение на тази жена за смъртоносната услуга, или това е такса за някой друг акт на жестокост, който е извършила в името на Обществото на тайните?

Без да се помоли, проститутката става и бързо напуска катедралата през една странична врата. Забързано тръгвам след нея.

Дъждът е спрял, но на земята все още има огромни локви вода. Търговци, просяци и благородници отиват да си вършат работата, някои от тях поглеждат към мен, докато бягам. Настигам жената, когато е стигнала почти в самия център на площад „Сан Марко“, хващам я за рамото и я извъртам с лице към мен. Помня съпротивата й от предишния път, затова сега здраво я държа за ръцете.

Тя свива рамене и се бори да се освободи.

— Ти?! — крещи. — Махни си ръцете от мен!

— Коя си? — питам я. — Какво си сторила със сестра ми?

Тя отново се опитва да издърпа ръка, но аз извивам китката й с неподозирана сила. Жената ахва.

— Казвам се Бела Дона и не знам нищо за сестра ти, заклевам се.

— Кажи ми тогава как е станало така, че носиш пръстена й?! — изсъсквам и вдигам ръката й помежду ни.

През плуващите над площада облаци прониква лъч слънчева светлина и огромните локви блестят по земята. Около площада се надигат тънки пелени пара. Някакъв старец ни наблюдава изпод една протекла порта.

— Как се осмеляваш! — крещи жената.

— Кажи ми!

Тя престава да се бори, но в очите й гори огън.

— Този пръстен ми е подарък. Сега ще ме пуснеш ли да си вървя?

Тонът й е толкова директен, че аз разхлабвам хватката си. Проститутката изчезва бързо между две покрити сергии. Хуквам по алеята след нея, стъпвам в локвите и пресичам един дървен мост. Краката й удрят по земята, докато подминава две объркани благороднички, които се мръщят и мърморят, докато профучава покрай тях.

— Гледай къде вървиш! — казва й едната, но аз се съмнявам, че проститутката я чува.

Не мога да се движа с нейното темпо. Когато завивам на следващия ъгъл, алеята се разделя на три. Тръгвам по едната с бързи стъпки, но ми е ясно, че или аз съм избрала погрешния завой, или проститутката е по-бърза от вятъра.

Най-накрая знам кой стои зад смъртта на Беатриче — но изпуснах убийцата.

Двадесет и девета глава

Докато вървя обратно към къщи, попадам на малка пиаца, която никога преди не съм виждала. Празна е. Капаците на прозорците на сградите, издигащи се от двете й страни, са затворени и неочакваната тишина ми помага да успокоя ударите на сърцето си. Сядам на една каменна пейка в средата на площадчето и се опитвам да направя така, че светът да престане да плува пред очите ми. Малките улички водят в много посоки. Падат сенки. Отекват стъпки. Гледам как дъждовните капки се лепят по прогизналата от вода рокля на майка ми.

Съкрушена съм. Сегретата се опита да ме накара да се чувствам благодарна и задължена заради това, че ме е спасила от Винченцо. Рафаело е мъртъв заради силата, която контролира мен, същата сила, която е убила сестра ми, сигурна съм в това. Сега съм доволна, че не изпълних нареждането на Алегреза да привлека някого към Обществото. Отказвам да подмамя някоя бедна доверчива душа по същия начин, по който аз самата бях хваната в капан.

Също така ми е омръзнало от цялото това преобличане, контене и пудрене, с цел да привлека някой богаташ, който да разреши финансовите проблеми на баща ми. И, като капак на всичко, предателството на Джакомо… Как е могъл да държи подобно нещо в тайна от мен? Дори когато стисках доказателството в ръцете си, той пак не показа, че изпитва някакъв срам.

Думите му ми звучаха като магия. Почти усещах вкуса им, подобен на глътки вино. Но бяха лъжа, скрити зад маската на сладките приказки на младежа, в който бях решила, че се влюбвам.

О, Беатриче, мисля си. И с теб ли се е държал така?

Веднъж Аналена каза, че в сърцата си притежаваме повече сила, отколкото предполагаме. Чудя се дали е била права. В момента имам нужда точно от такава сила.

Когато се прибирам у дома, вече е почти тъмно. Джакомо и наполовина завършеното платно са изчезнали. Ще бъда истински щастлива, ако никога повече не го видя. Втурвам се в стаята си, оставяйки като охлюв влажна следа по мраморния под, и смъквам мокрите си дрехи. Изсушавам косата си с кърпа и си слагам парфюм, за да замаскирам мускусния аромат на венецианския дъжд, който сякаш струи от всяка моя пора.

Фаустина застава на прага.

— Слава на Бога — казва тя. — Лаура, обеща ми, че няма да изчезваш така! Бях сигурна, че ще ни се наложи да претърсим улиците заради теб. Художникът едва не ме убеди да започнем, но… — тя кърши пръсти. — О, Лаура, къде беше? И виж само на какво прилича роклята ти!

— Просто имах нужда да остана сама, това е всичко.

Старата жена ме хваща за ръцете.

— Скъпа, направо си замръзнала.

Взема вълнен шал и го мята на раменете ми.

— Карина изпрати съобщение — добавя. — Пита дали може да се отбие тук утре следобед. Отговорих, че може, разбира се.

Преструвам се на настинала, за да избегна вечерята с баща ми. Имам да му казвам много неща за Беатриче и Алегреза, но първо трябва да събера достатъчно твърдост за подобен разговор. Само се надявам, че ще успея да го накарам да разбере на какво са способни жените от Сегретата. Всеки път, когато се замисля за своето признание, чувам тихия глас на Алегреза. Само да продумаш и една дума за Сегретата, пред когото и да било — и ще се простиш с живота си. Всеки път, щом затворя очи, виждам как наоколо ми се събират маски.

Заспивам по-лесно, отколкото съм предполагала, и се събуждам чак на сутринта. Мислите ми са прояснени. Вече мога да говоря с баща си. Той няма да е в състояние да пренебрегне разказа ми за последните часове на Беатриче. А ако остана между тези стени, никой, дори Сегретата, няма да успее да ме докосне.

Фаустина чува, че съм се размърдала, и идва да ми помогне с обличането.

— Ще ми се да можех да спя като теб — признава тя, докато дърпа зелената рокля над раменете ми. — Но, уви, едва успявам да задремя, и то само на моменти.

Спомням си хъркането й, докато Джакомо ме рисуваше, и ако не е мисълта за онова, което ми предстои, щях да се усмихна.

Питам я къде е баща ми и старата дойка отвръща, че е в библиотеката.

— Ела с мен — казвам й. — Трябва да поговорим с него.

— Какво искаш да кажеш, дете? — пита ме Фаустина, докато ме следва по петите.

Не отвръщам; тя едва събра сили да разкаже пред мен за смъртта на Беатриче, не искам да избяга. Ако присъства, докато излагам историята пред баща си, мога да се обърна към нея за подкрепа. Опитвам се да формулирам думите си.

Татко, Беатриче е била убита. Или, Татко, трябва да ви кажа нещо ужасно. Седнете.

Чукам на вратата и баща ми извиква да вляза. Той вече седи на старинния кожен стол, от който майка ми ми четеше истории навремето. Фаустина кърши ръце зад гърба ми, сякаш предусеща, че съвсем скоро ще й се наложи да поеме някакво допълнително задължение.

— Татко… — започвам.

Спира ме кашлица, идваща откъм прозореца. Там стои една жена, прошарената й със сребристи кичури коса отразява сутрешната светлина.

Алегреза.

— А, ето я и нея — смее се баща ми. — Точно човекът, с когото искахме да поговорим.

Леко навеждам глава и правя предпазлив реверанс по посока на Алегреза. Какво прави тук? Дали вече не е чула за опита ми да преследвам Бела Дона през покрития с локви площад?

— Колко е хубаво, че ви виждам, Алегреза — казвам любезно, макар да се чудя дали долавя тревожната нотка в гласа ми.

— Подобно — усмихва се Алегреза. — Днес следобед ще има рецитал, посветен на предстоящата женитба на Николо и Паулина. Просто питах баща ти дали ще искаш да ме придружиш. Знам, че двете с Паулина сте близки приятелки.