Струва ми се, че по лицето му пробягва кратка сянка на загриженост.

— Не бива да казвам на никого. Това е голяма тайна.

— Аха! — смея се. — Значи и вие имате тайни. Като всеки друг във Венеция!

Джакомо не се смее. Дори не се усмихва.

— Можете да ми имате доверие — казвам. Но една тръпка поема към повърхността на кожата ми, защото се сещам за последния път, в който съм казала същите тези думи.

Той работи мълчаливо, докато се опитвам да измисля какво да кажа — нещо, което да възстанови непосредствеността помежду ни. Обзема ме облекчение, когато най-накрая поклаща глава към мен в престорено мъмрене.

— Престанете да мърдате — казва с усмивка. — Не мога да ви рисувам, ако не стоите неподвижно.

— Извинявам се.

През цялото време усещам ускореното биене на сърцето си, което сякаш се опитва да избяга от тялото ми. Надявам се, че Джакомо не е забелязал. Ще е много трудно за обяснение.



Нямам представа колко време е минало. Но слънцето е пресякло цялата ширина на прозореца, което означава, че става късно. Фаустина се събужда с пръхтене. Сяда изправена, подобно на марионетка, на която са дръпнали конците, но все още изглежда замаяна.

— Колко време съм спала? — пита унесено старицата и аз я информирам, че най-вероятно са минали часове. Тя изпада в ужас и ми се кара, задето не съм я събудила, после бързо излиза навън да търси Бианка.

Джакомо започва да събира нещата си. Почиства четката и я увива в посивяващ парцал. Затяга капаците на бурканчетата с бои, които е използвал, после ги прехвърля в кошницата си.

— Свършихте ли? — питам го.

— Вие сте капризен клиент — смее се той. — Не бих могъл да уловя това лице само от един-единствен сеанс.

— Това означава, че ще трябва да дойдете отново.

— Да. Възразявате ли?

Поклащам отрицателно глава. Не бих имала нищо против да дойде сто пъти, и още сто пъти след това. Опитвам се да не се усмихвам, но изглежда няма начин да контролирам това свое непокорно лице.

— Може ли да видя? — питам.

— Не и преди да съм завършил. На лошо е.

— Аз не съм суеверна — настоявам. — Моля ви?

Той избърсва ръце в един омацан парцал.

— Щом искате да погледнете, не мога да си представя, че аз или който и да е друг, би могъл да ви спре. Сега по-добре да отида да разчистя — извинява се и излиза от стаята, като затваря вратата зад гърба си.

Изправям се вдървено. Обратната страна на платното ме привлича като могъща ръка със сила, на която не мога да устоя. Събирам смелост и се отправям натам.

Розова и бледа съм, направо прозрачна, подобно на дух или сянка, минаваща покрай прозорец. Но портретът вече се е оформил и образът започва да се разкрива. В картината на Джакомо съм силна и с благородно изправени рамене.

На ниската маса до статива лежи голяма отворена черна кожена чанта. Вътре се виждат купчини листа и очертанията на други рисунки. Нещо ме влече натам и ме изпълва с желание да погледна, въпреки че не е редно. Внимателно издърпвам няколко скици и ги прелиствам. Талантът си личи във всяка една от тях. Идеално изрисуваните арки на църквите, извивките на плодове и керамични съдове, формите на лица, тела, ръце и крака.

Три скици се плъзват навън и политат към пода. Клякам. Полите на седефенорозовата рокля на майка ми се издуват около мен, докато бързам да ги прибера. Обръщам първата. Скица на женско тяло от брадичката до талията. Полегнало е на диван, едната ръка е вдигната над главата. Жената без лице е облечена в селска рокля и от рисунката лъха на голяма интимност. Какво му е това момиче? А той какъв й е? Скромността, на която са ме учили в манастира, ме кара да се изчервя, въпреки че наоколо няма никого, който да види срама ми.

Втората рисунка показва същия модел, облегнат на бюро и стиснал в пръсти перо, докато пише писмо. Дългата кестенява коса пада над лицето, но в позата на девойката има нещо познато. Напомня ми за мен самата, когато пишех писмата си до Беатриче в манастира.

Чувам стъпките на Джакомо, тихо шумолене по мраморния под. Подсвирква си щастливо, докато приближава. Обзема ме паника. Какво ще си помисли, когато ме види да клеча на пода и да разглеждам рисунките му? Изобщо не биваше да поглеждам! Събирам свитъците пергамент, но докато ги пъхам обратно в чантата, Джакомо влиза. Четките и останалите му принадлежности са увити във вързоп от бял плат, лицето му е озарено от тайнствена усмивка. Не мога да спра треперенето си. Думите на извинение вече се оформят върху устните ми, когато третата рисунка се изплъзва от пръстите ми и полита към пода. На нея е същото момиче, но този път лицето му предизвикателно гледа към моето.

От гърлото ми се откъсва приглушен стон.

— Какво има? — пита Джакомо. Усмивката му изчезва.

Подавам му рисунката с трепереща ръка. Искам да я вземе от мен. Но не мога да я пусна.

Момичето на скицата е Беатриче.

Двадесет и осма глава

Бавно оставям рисунката на масата помежду ни и отстъпвам назад. Държа се за полите на роклята си, мачкам материята в юмруци.

— Как така имаш рисунки на сестра ми?

— Мога да обясня…

— Корсетът й е развързан!

Истината ме пронизва. Сигурна съм, че е бил той — че Джакомо е мъжът, когото сестра ми е отишла да види в нощта на смъртта си. Рисунките, така изпълнени с чувственост и копнеж, не оставят никакво съмнение у мен. Джакомо и Беатриче са били любовници.

Правя нови две стъпки назад, придвижвам се още по-близко до вратата.

— Лаура, съжалявам, че не ти казах.

— Какво не си ми казал? — гласът ми звучи пискливо и остро.

— Че познавах сестра ти.

— Каква ли може да е причината да не ми кажеш нещо толкова важно? — стиснала съм зъби. — Защо ли го пазиш в тайна? Защо някой би го пазил в тайна? Освен ако не си имал какво да криеш.

— Не беше така.

— Как?

Той нервно поглежда към вратата. Дали само не си е играл с мен — задържащите се по-дълго погледи, прелестните неща, които ми е казвал?

— Лаура, моля те…

— О, да, разбира се. Малката Лаура, току-що излязла от манастира, пълна наивница. Така си мислят хората. Е, не съм глупава. Знам, че баща ми е прав. Във Венеция няма приятелства.

— Не говори така. Не е вярно. — Джакомо приближава към мен и се опитва да ме хване за ръката.

Издърпвам пръстите си и изхвърчам от стаята, прекосявам коридора и излизам през предната порта. Продължавам да тичам по брега на хлъзгавия черен канал. Вятърът се усилва, започва да вали. Усещам капките дъжд по кожата си като малки кинжали.

Изминавам пеша целия път до „Сан Марко“, пресичайки Риалто и други малки мостове и виещи се тесни алеи. Втурвам се в катедралата. Не зная какво ме е привлякло насам. Коленича зад молитвените пейки и закривам лице с шепи. От краищата на косата ми капе дъждовна вода, образува малка локва на пода. Прекършеното тяло на Исус, предадено и кървящо, виси пред мен.

Господи, моля те, покажи ми някого, на когото да мога да вярвам.

Изпълва ме чувство на срам, когато се сещам колко далеч си бях помислила, че съм стигнала, в каква елегантна градска дама си мислех, че съм се превърнала.

Две редици пред мен се е привел някакъв бедняк, прехвърля зърната на молитвената си броеница. Една жена пали свещи в параклиса на Светата Дева. Две неясни фигури бързо отминават, спират пред Разпятието. Никой не доближава до мен. Приличам на Ла Лунатика от манастира, която имаше навик да се клатушка напред-назад сама в килията си.

Оставам на колене, моля се несвързано, докато кожата ми най-сетне регистрира колко студени и влажни са дрехите ми. Потръпвам. Не знам дали Бог ще отвърне на някоя от молбите ми, но фактът, че съм тук, в тъмното, ми действа успокоително. Поемам дълбоко дъх и разбирам, че може би съм открила някакъв вид вътрешен мир.

Ставам, хванала пейката пред мен. Избърсвам лицето си с кърпичката, която открих в джоба на майчината си рокля. Вдишвам дълбоко аромата й с надеждата мирисът на майка ми да се е запазил в нея, но в малкото квадратно парче плат няма и следа от Габриела дела Скала.

Тъкмо когато съм готова да изляза отново навън, сред останалия свят, вратата на катедралата се открехва и вътре влиза жена с черна качулка. Стои изправена, с високо вдигната глава, а в ръцете си държи букет цветя — нежно, все едно е понесла бебе. Тя прегъва коляно пред олтара, после поема към гробовете на Карло и Роберто. Струва ми се, че е изминала цяла вечност от момента, в който двете с Паулина стояхме пред тях и обсъждахме историята на двете враждуващи семейства, както и ужасния край на тази вражда. Жената коленичи пред гроба на Карло, дръпва качулката от главата си и разкрива кичури посребрена коса.

Грация, майката на Карло и Карина.

Има нещо омагьосващо в начина, по който излъсква позлатените ръбове на саркофага на сина си и подрежда огромната връзка рози в основата му. Коленичи, допряла длани пред гърдите си и навела глава. Не е редно да я гледам как скърби. Трябва да си тръгна.