— Аз просто ще седна ей в този ъгъл — казва старата жена. — Не ми обръщайте внимание.

Тя занася кошницата с ръкоделие до стола и се захваща с бродерията си. Шумно се намества върху седалката, като тихичко си припява някаква мелодия. Удивително как моята добра стара дойка е способна да се трансформира толкова бързо в такава шумна натрапница! Единственото, което искам, е да поговоря с него.

— Здравейте, синьора Дела Скала — поздравява ме Джакомо.

Би трябвало да съм свикнала с произнасянето на името ми, но съм омагьосана от начина, по който то излиза от неговите устни.

— Бихте ли седнали? — пита той и посочва към един стол, поставен до прозореца. Подчинявам се и художникът приближава, заобикаля ме.

— Ще възразите ли? — казва, докосва леко раменете ми и едва забележимо ги извърта.

Докато се връща обратно към статива си, в салона влиза баща ми.

— А, да, отлично — възкликва той и плясва с ръце. — Момче, може ли да поговоря с теб за минутка?

Джакомо внимателно оставя парчето въглен и баща ми го отвежда настрана. Чувам някакво мърморене, после татко подава на Джакомо няколко монети.

— Синьор, не е необходимо — възразява художникът. — Поръчката вече е платена.

— Моля те — настоява баща ми. — Искам да сториш най-доброто, на което си способен. Ако го постигнеш, отново ще получиш същата сума.

Джакомо се изчервява и пуска монетите в джоба си. След като баща ми излиза, премества статива си по-близо, така че сме само на няколко стъпки разстояние един от друг. Залавя се за работа. Очите му се стрелкат от мен към платното и обратно. Не съм сигурна накъде трябва да гледам, затова свеждам поглед.

— Погледнете насам, моля — казва той със сериозността на професионалист. — Не мога да нарисувам очите ви, ако не ги виждам.

Поглеждам към него с усмивка.

— Никакви усмивки — добавя, макар че една трепти в ъгълчетата на устните му.

Моята усмивка става още по-широка, после се овладявам. Чудя се дали ми е позволено да говоря. Най-вероятно не. Тишината, с изключение на драскането на въглена, е хипнотизираща. Джакомо не е единственият, който рисува картина. Макар да изглеждам така, като че ли само си седя с лице, извърнато към слънцето, аз също улавям образа му. Потъвам с наслада във възможността да го гледам, без да се срамувам. Забелязвам, че носът му е деликатен и леко чип, челюстта му е леко засенчена от къса, равно подстригана брада. Той дъвче долната си устна, бръчките около очите му се задълбочават, докато се концентрира.

Тишината е нарушена от остро носово дишане. Фаустина тихо похърква в стола с големи възглавници, отпуснала гергефа в скута си.

Изражението на Джакомо омеква.

— Как сте, Лаура? — прошепва той и кръщелното ми име звучи почти опасно, докато излиза от устните му — Притеснявах се, особено след тъжната новина за графа. Приятелката ви трябва да е много потресена.

— Беше ужасна нощ — признавам.

Той взема малко бурканче с боя и една мъничка шпакла и прехвърля част от боята върху палитрата в ръката си.

— Това тайното ви синьо ли е?

— Не — отвръща. — Опитвам се да получа един напълно нов цвят, такъв, какъвто никой преди мен не е успял да постигне. Но се страхувам, госпожице, че ще се проваля.

— Защо?

— Защото се опитвам да намеря начин да уловя очите ви и съм отчаян.

През тялото ми преминава тръпка на удоволствие, примесено с паника. Ако този комплимент бе дошъл от друг човек, просто щях да извърна с досада очи към тавана, но притесненият поглед на Джакомо ме обезоръжава и аз се засмивам. Той подминава статива, приближава към мен. Протяга ръка, улавя брадичката ми и леко повдига лицето ми нагоре. Затварям очи. Оставам така около две секунди.

— Така. Това трябва да свърши работа.

Когато отново вдигам клепачи, той върви обратно към статива и обяснява:

— Знаете ли, ако прекараме целия ден в мълчание, часовете ще минават много бавно.

Фаустина изхърква и се размърдва в съня си.

— Не бях сигурна дали ми е позволено да говоря.

Той взема палитрата си.

— Някои художници възразяват, но не и аз — отвръща. — Искам да опозная човека, когото рисувам.

— Завършихте ли скиците си на лова? — любопитствам.

— Някои. Но те са само подготвителни рисунки. Чух, че сте се погрижили за приятелката си.

Откъде може да е разбрал? Предполагам, че слугите говорят и клюкарстват толкова, колкото и господарите си, ако не и повече.

— Изглежда много странно, че в един момент Рафаело беше толкова изпълнен с живот, а в следващия… просто издъхна — казвам.

— Изглежда във Венеция смъртта никога не е естествена. Поне не в случаите, за които съм чувал.

— Не мислите ли, че е умрял случайно? Казват, че сърцето му било зле.

Джакомо поклаща глава.

— На мен не ми изглеждаше така.

Макар да се покрива с най-лошите ми подозрения, увереността му леко ме ядосва. Как може един художник да знае какво се е случило?

— Изглеждате много сигурен в заключенията си — казвам по-рязко, отколкото съм възнамерявала. Той не дава вид, че е забелязал промяната в тона ми.

— Всеки член от венецианското общество е част от някаква схема или заговор. Ако човек има късмет, може да се откъсне от тях, но ако няма, го очаква съдбата на Рафаело.

Безчувственото пренебрежение, с което говори за съпруга на Карина, не укротява надигащия се в гърдите ми гняв. Ако се събуди и ме види в момента, Фаустина вероятно ще остане доволна от цвета на страните ми.

— Мислите, че вината за убийството му е негова?

Джакомо ме гледа загрижено.

— Вероятно не — отвръща. — Вдигнете брадичка, моля.

Подозирам, че го казва единствено с цел да насочи разговора към по-безопасни води, но мислите ми са се върнали към сестра ми. Тя не е била част от никаква схема, сигурна съм в това. Не и моята сладка невинна Беатриче.

— Разстроих ви — отбелязва Джакомо. — Позволих си да кажа неща, които не биваше да казвам. Приемете извиненията ми.

— Глупости — отвръщам. — Моля ви, разкажете ми повече за живота на един художник.

— Струва ми се, че ще ви отегча.

— Трябва да е по-интересен от живота на една неомъжена девойка — отвръщам.

— В такъв случай подозирам, че животът ви няма да е скучен още дълго време. Ще се появят ухажори, които ще се редят на опашка, стигаща чак до пристанището.

— Талантът ви с четката толкова ли е голям?

Когато ме поглежда, очите му са топли.

— Не е необходимо да бъде — отвръща.

Фаустина внезапно изправя гръб.

— Да, да, Антонио… — объркано изрича тя. Докато се отърсва от дрямката, очите й се спират върху нас. — Това е добре. Обратно на работа. — Клепачите й се отпускат отново и закръглената й гръд се повдига и спуска.

— Къде живеете? — питам Джакомо.

— Понякога в двореца на херцога, с един от конярите. Но съм взел под наем едно малко студио близо до Лидо. За него се грижи Матио. Може да е шумно, но хората там са ми като семейство. Сигурен съм, че и вие ще ги харесате.

— Звучи прекрасно — отбелязвам. — Какви са приятелите ви? С какво се занимават?

— Приятелите ми са актьори, художници, поети. Познавам и двама математици, но те не са забавни като останалите.

— Сигурна съм, че са по-вълнуващи от търговците — казвам. — Единственото, което вълнува приятелите на баща ми, са търговските пътища и благоприятните ветрове.

Той се смее, докато разбърква още цветове и взема четка от един буркан с вода.

— Харесва ми вашата Венеция. Всичко, което аз самата съм виждала от града, е свързано с пари, власт и телесни удобства и никога, доколкото успявам да разбера, нещо, което да е свързано с красотата или душата.

— Ако онова, което ви харесва, е моята Венеция, то тогава тя може да бъде и ваша.

За един прекрасен главозамайващ момент си мисля, че може би е прав.

— А откъде познавате дожа? Голяма отговорност е да рисувате по таваните на най-могъщия мъж във Венеция.

— Така е, наистина — съгласява се Джакомо, без да вдига поглед от платното. — Що се отнася до това, как се запознах с него, фалшифицирах едно писмо с препоръки.

Шокирана съм.

— Вие?

— Шегувам се. Всъщност, току-що получих една голяма поръчка, за която умирам да разкажа на някого. Дожът иска да нарисувам фреска в „Сан Марко“.

— В катедралата?

— Знам. Чувствам го като огромна отговорност.

— Според мен „Сан Марко“ е най-красивата сграда в цяла Венеция.

Той се усмихва.

— И според мен. Поръчката е за параклиса, в който е погребан синът му.

Трепвам при спомена за двата саркофага, лежащи тихо един до друг. Изпитвам облекчение, че Джакомо се е концентрирал върху палитрата си, прехвърляйки жълт пигмент върху нея.