Сегретата се събира на хлабав полукръг с лице към мен. Грация кимва отново. Да не би да очакват да заговоря?

— Искам да ви благодаря — успявам да промълвя. — Вие ми осигурихте свободата и за това съм…

Започва шушукане. Жените ме гледат втренчено, приличат ми на ято враждебни птици, тракащи с човки, застанали нащрек. Някои закриват ушите си с длани по същия начин, по който правеха монахините в манастира, когато чуеха нещо, което смятаха, че не бива да чуват.

Алегреза вдига ръка нагоре.

— Тишина! Не казвай нищо повече.

— Не разбирам. Винченцо…

Тя пристъпва към мен. Гласът й е нисък, но не нелюбезен.

— Лаура, мислехме, че си разбрала. Никой никога не обсъжда онова, което прави нашето общество, нито намеква, че именно то е отговорно за каквито и да било действия или събития, ставащи във Венеция. Опасно е да бъдем свързвани с тези неща. Всяка стена на този град си има пукнатини. Има прозорци, процепи и еркери, през които може да излязат слуховете. Разбираш ли? Правим го в името на безопасността на всяка една от нас, в това число и на теб самата.

— Извинявам се. Не разбрах.

— Има още нещо, което трябва да направиш за нас, Лаура — добавя тя.

Поклащам глава.

— Нямам повече тайни.

— Не е това — отвръща Алегреза. — Нужно ни е да привлечеш още едно вярно сърце в редиците на Сегретата. Някой, който да се присъедини към нас.

Удивено се втренчвам в нея.

— Но как да го постигна? Дори не ми е разрешено да говоря за вашето съществуване!

Жените се смеят и накланят глави зад шумолящите си маски. Усещам как се изчервявам зад моята, но все още нямам представа как мога да изпълня онова, което искат от мен.

— Аз успях с теб — обяснява Алегреза, — така че и ти ще намериш начин. Защото си умно момиче и в теб има вътрешна сила, която едва наскоро си започнала да използваш.

— Ами ако се проваля? — питам тихо.

Никой не отговаря и умът ми запълва тяхното мълчание с дузина заплахи. Мощта им пулсира и изпълва цялата зала. Свалили са член на Великия съвет; какво е за тях едно момиче, наскоро излязло от манастир?

Някъде далече започва да бие камбана и срещата приключва. Всички потегляме в мълчание към изхода на манастира. Грация се плъзга безшумно до мен. До шахматните плочи са се насъбрали няколко лодки. Нашите лодкари ни отвеждат обратно към основния остров. Небето избледнява, малки лодчици плъзват в различни посоки.

Докато се държа за клатушкащия се ръб на лодката, ме осенява друга истина. Сегретата ме манипулира точно така, както наскоро е дръпнала конците и е отстранила Винченцо.

Двадесет и трета глава

— Нямам търпение отново да се метна на седлото! — заявява баща ми. — Само се надявам да не ми дадат някоя стара кранта.

Вече е казал същото нещо в един или друг вариант поне три пъти от сутринта насам. Започвам да съжалявам коня. Краткият ни разговор с дожа и социалното низвергване, за което той криеше намек, изглежда е забравен.

Падащата върху роклята ми променлива светлина кара плата да блести — светъл като бледа млада виолетка или тъмен като наситен аметист. Докато пресичаме към основната част от Венето с баржа — една от малката флота, изпратена от нашите домакини, — съм благодарна, че съм си сложила шапка с широка козирка. Слънцето сипе лъчите си надолу, ярки, но безжалостни. Под тях лицата на младите изглеждат още по-млади, а на старите — още по-стари. Щом слизаме от другата страна, една обикновена карета ни отвежда до ловната хижа на Рафаело и Карина, разположена на брега на малко езеро. Разкошна висока постройка с множество кули, портите на която ни посрещат като разтворени за прегръдка ръце на някой високопоставен роднина. Голямата новина, която чувам поне от трима души, е, че дожът не е успял да дойде заради заболяване. Виновно се питам дали става дума за същата болест, която не успях да опазя в тайна. Но изглежда никой не страда от отсъствието му — нещо повече, настроението се покачва при мисълта, че няма да има строг наблюдател, както при момчета, оставени без учител в класната стая.

Облечени в ръкавици пръсти изчезват в мъжки длани за добре дошли. Издадени напред устни докосват мъжките страни. На всяко дърво и колона празнично плющят сини и жълти панделки, чиито размери сякаш постепенно нарастват и когато стигаме до вратата, се превръщат в гигантски венци от щедро развято платно, провесено в чест на благородното семейство, на което принадлежат тези цветове.

Баща ми не спира да се усмихва. Лицето му сякаш е замръзнало в гримаса. Облечен е в ловния си костюм, избелял и излинял на места, но достатъчно добър за още едно излизане, както самият той заключи предната вечер.

Пристигаме точно навреме. Валета в брокатени сака, черни панталони и боти с големи токи събират всички на едно място преди началото на лова. Двама слуги заглаждат с гребла широк, ограден от дървета път. В очите на конете се чете целеустременост. От ноздрите им се вие пара, а когато с нетърпеливо пръхтене ударят копита в земята, отеква тих тропот. Едно от животните отмята тревожно глава. Посягам към него и отпускам длан върху дългата му муцуна.

— Calma — прошепвам.

Точно в същия момент усещам нечия чужда ръка на рамото ми и подскачам стреснато. Точно до мен е застанал Джакомо. Поемам дъх рязко и дълбоко. Мирише на боя и ябълки. Усмихва се, облечен в меките си дрехи: черни памучни панталони, сандали, през които се показват пръстите на краката му.

— Здравейте — шепне той и аз се обръщам към него; лицето му е точно срещу моето.

— Вие сте тук? — проронвам. Трудно ми е да откъсна очи от лицето му, но трябва, в случай че някой ни наблюдава. — Искам да кажа, не го очаквах.

Джакомо потупва коня по гърба и издава кратко напевно цъкане, за да успокои животното.

— Възложиха ми да скицирам ловната група и вече съм закъснял. Има твърде много неща, които отвличат вниманието ми.

— Аз отвличащо вниманието нещо ли съм? — питам.

— Да, но желано.

— Благодаря за подаръка — прошепвам. — Беше мило от ваша страна, но…

Изведнъж си давам сметка, че стоим много близо един до друг. Той е дори по-висок, отколкото си го спомням. Виждам как баща ми хвърля погледи наоколо между две ръкостискания.

— Но какво? — пита ме Джакомо.

— Мисля, че ще е по-добре вече да не ми изпращате подобни неща. Баща ми няма да е доволен…

Видът му е съкрушен.

— Много добре, Лаура.

— Не че не ми хареса — добавям бързо. — Красиво е, само че…

— По-добре да вървя — казва художникът. Кима ми с глава и се отдръпва от мен, после се обръща и изчезва сред множеството слуги, благородници, конярчета и облечени в коприна дами. Гледам как свободната му бяла риза и черните му къдрици се развяват сред тълпата.

Ожесточено започвам да ровя в кадифената си чантичка, търся ветрилото си. Разтварям го пред пламналото си лице. То също е пурпурно, със сребърни нишки около всяко ребро от слонова кост. Развявам го, за да се разхладя.

От вратата на хижата излиза Карина, облечена в жълта рокля. Рафаело я държи за ръка и гостите се струпват около домакините. Мъжете пият вино от сребърни бокали. Някои от ловците вече са започнали да се мятат на конете. Разноцветни птици писукат пронизително, известявайки драматичното потегляне на ловната група. Баща ми изглежда малко нестабилен, когато задържа крак върху стремето. Може би ездаческите му способности са го напуснали. Виждам Паулина, застанала до един младеж, облечен в златисти тонове, който, ако се съди по сияещото лице, трябва да е Николо. Слугите си проправят път сред групичките гости, пълнят чаши, предлагат апетитни хапки и салфетки. Хрътките наблюдават с разпенени муцуни прогреса на ловците и вият, изпълнени с надежда.

Ще ми се да му бях благодарила повече за подаръка. Колко разглезена и надменна трябва да съм му се сторила!

Някой закрива очите ми с длани и сърцето ми подскача. Обръщам се.

— О! Карина. К-как си?

— Какво посрещане! — възкликва усмихната тя.

— Извинявай, помислих…

— Помислила си, че съм онзи художник — довършва репликата ми тя с тънка усмивка. — Видях ви двамата, доста си поговорихте.

Трябва да е наблюдавала през някой прозорец.

— Не ставай глупава — отвръщам и усещам как лицето ми отново се сгорещява.

— Аха, сега разбирам! — извиква Карина и посочва към мен. — Не е нужно много, за да се измъкне истината от теб.

Звучи така, сякаш само се шегува, но косъмчетата по тила ми настръхват тревожно. Усмивката й е изчезнала и тя ме хваща за лакътя и ме дръпва по-близо до себе си.

— Трябва да си по-внимателна. Знаеш, че е ужасно лесно да ти излезе лошо име, а веднъж, щом си го спечелиш, е много трудно да си върнеш добрата репутация.

Опитвам се да се усмихна.

— Наистина, Карина, предположението ти не е вярно. Просто си разменяхме незначителни забележки. В онова, което си видяла, няма нищо.

— Разбирам — отвръща тя, но гласът й е твърд като гранит и аз усещам, че моите протести изобщо не могат да я убедят.