По-късно през нощта двамата с баща ми седим в трапезарията. Той нещо си мърмори, докато отваря поредната бутилка от килера и с трепереща ръка изсипва рубиненочервеното вино в чашата си. Бианка ни прислужва, косата й вече е сплетена в дълга плитка за през нощта. Опитва се да затъкне корковата тапа в гърлото на бутилката, но баща ми я отпраща с рязко движение и посочва към мен.

— Ще трябва да започнеш да помагаш. Постарай се Паулина да те запознае с повече хора от своя кръг. Един човек ми каза, че ще се жени за сина на дожа.

— Да, татко. Двете с нея говорихме за това днес.

— И какви са новините? — пита той, като се навежда към мен, сякаш върху лицето ми има изписано нещо. Гласът му звучи размазано, дъхът му е кисел от виното.

— Каза ми за лова, който организират Рафаело и Карина.

Веднага съжалявам, че съм го споменала. Баща ми пресушава съдържанието на чашата си, после я запраща на пода. Тя се пръсва на парчета сред малката локвичка от остатъците от виното.

Виждам как Бианка ядосано поклаща глава. На вратата тихо се почуква и тя се измъква от стаята.

— Този проклет лов! — изкрещява баща ми. — Цяла Венеция ще е там, а ние не сме дори в списъка със зрителите! Знаеш, че миналата година двамата с Беатриче бяхме там, нали? Там тя срещна Винченцо за първи път. О, само да бях член на Великия съвет! Как се промени всичко! И ти! — той става, притиска юмруци към масата. — Ако не ти намеря друг съпруг, просто ще трябва да се върнеш обратно в манастира! Така че всичко зависи от теб — ако не можеш да си осигуриш мъж с помощта на Паулина, няма как да си позволя да те държа тук.

Думите му ме жилят, но съм прекалено уморена и е твърде късно, за да влизам в спор.

Бианка отново се появява на вратата на трапезарията.

— Извинете ме, господарю — казва тя. — Има съобщение за вас. Донесоха го по-рано. — Подава му бежов свитък. — Забравих да ви го дам…

Баща ми го взема и счупва восъчния печат.

Покана за лова. Имената на двама ни са изписани върху пергамента с черно мастило.

Баща ми скача, събаря стола си. Намръщената му гримаса е заменена от усмивка. Хваща ме за ръцете и ме завърта около себе си.

— Семейство Дела Скала все още е сила, с която се съобразяват! — смее се той. — Може би в крайна сметка не сме загубени.

Все едно че живея с двама различни мъже. В един момент е рязък, критичен, намръщен. В следващия е силно развълнуван, радостен, засмян. Не знам коя от двете версии е по-лошата.

Той посяга към бутилката вино, взема друга чаша от полицата на стената. Докато си сипва, Бианка ме вика с пръст.

— Тук в момента чака вестоносец — прошепва ми тя. — Именно това ме подсети за поканата. Вестта е за теб. Казва, че трябва лично да ти я предаде.

Кожата ми настръхва от вълнение. Вестоносец за мен? В този час? Връщам се на масата.

— Татко, много е късно. Мисля да си лягам.

Той вдига чаша към мен.

— Да, разбира се, прекрасно момиче. Скоро и аз ще направя същото.

Двете с Бианка бързо излизаме.

— Къде? Къде е той? — Дори не се опитвам да скрия задоволството, което се е надигнало в мен и избива на повърхността.

— Казах му да чака в двора, до пейката.

Притичваме през фоайето и аз отварям предната врата.

Бианка ме докосва по рамото.

— Ще съм тук. Извикай ме, ако имаш нужда от мен.

Усмихвам й се с благодарност и хуквам през двора. Очаквам да видя тъмнокос мъж с маслинен тен и опръскани с боя дрехи. Мирисът на лимонов балсам целува въздуха. Бързите ми стъпки подплашват една котка и тя раздразнено мяука. И тогава виждам фигурата, застанала до пейката под сянката на кипариса.

Не е онзи, когото очаквам. Никога преди не съм виждала този мъж.

— О! — произнасям, опитвайки се да възвърна самообладанието си. — Здравейте.

— Синьорина — покланя се мъжът. — Казвам се Матио.

Никога преди не съм чувала акцент, подобен на неговия. Чудя се дали не е от юг, от Неапол, да речем. На възрастта на баща ми е, около очите му се вижда мрежа от бръчки. Матио изважда нещо от джоба на жакета си.

— Слуга съм на Джакомо. Господарят ми иска да ви съобщя, че сте в мислите му. Нареди ми да ви предам това в знак на неговата почит към вас.

Върху дланта му се вижда малко пакетче, увито в мека оранжева коприна. Дръпвам връвчицата, която го държи затворено, и когато го отварям, виждам дървена птичка — бързолет с разперени крила, красиво резбована, идеално завършена. Подаръкът ме кара да се усмихна.

— Благодаря, Матио — казвам. — И, моля ви, предайте моите благодарности на синьор Джакомо.

— Разбира се — отвръща той и свежда глава в кратък поклон. Понечва да се обърне, за да си тръгне, но после се усмихва. — Същата сте, каквато ви описва той, синьорина.

Докато слугата подминава ниската стена и с решителна спокойна крачка изчезва през портите на баща ми, се чудя какво има предвид.

Промъквам се обратно в къщата. Чувам хъркането на баща ми в трапезарията, вдигам една от кожите в салона и я мятам на раменете му.

Но не мога да заспя, макар че съм ужасно изморена, колкото и пъти да си спомням как Фаустина поръсва клепачите ми с невидим мед. Лежа свита на една страна, стиснала в пръсти резбования дар от Джакомо, прехвърлям го в ръце и си представям как неговите пръсти са правили същото. Тялото ми трепери, опитвам се да успокоя мислите си. Не бива да си мисля за някакъв драскач по този начин. Изобщо не е редно.

Двадесет и втора глава

На следващата вечер сядам до прозореца си, гледам как сенките се движат из двора и чакам къщата да притихне. Пресмятам, че имам почти четири часа, преди първите лъчи на утрото да си проправят шепнешком път покрай нощните облаци. Вземам решение. Трябва да направя така, както ми каза Алегреза. Ако мощта им е толкова голяма, колкото предполага скоростното заминаване на Винченцо, значи Сегретата може би ще ми помогне в отключването на другата тайна, която ме измъчва. В края на краищата, убийствата се градят на тайни. Някакъв мотив се спотайва в ума на убиеца, докато не бъде разкрит: дълг, който не може да бъде платен, изневяра, ревност, която разцъфва в отровното цвете на омразата. Ако открия причината, поради която е убита сестра ми, тогава може би тя ще ме отведе при нейния убиец.

Ставам, напъхвам се в зелена дневна рокля от лен и мятам пелерината върху раменете си. Изваждам маската си от тайното й скривалище в най-долното чекмедже, пъхам я в дълбокия копринен джоб на наметалото си и потеглям в нощта.

На пристанището има няколко лодки, собствениците им седят на кея и тихо си приказват. Но една от тях привлича вниманието ми, защото на корпуса й съзирам очертанията на ключ. Когато лодкарят ме забелязва, се изправя, застава нащрек. Подминавам останалите лодки и отивам при неговата.

— Може ли да ме отведете до „Сан Микеле“? — питам и му предлагам монета. Въпреки бедността ни, баща ми ми е отпуснал малка сума.

Лодкарят отказва да вземе парите с махване на ръка.

— Удоволствието ще е мое — казва.



Имам чувството, че съм предприемала това пътуване хиляди пъти. Може би точно толкова често съм следвала хода на този канал в главата си.

Когато лодката плавно спира, благодаря на лодкаря и отново стъпвам в шахматния двор. Появява се същият свещеник, кима ми безгласно за поздрав и аз тръгвам след него към манастира. Обутите му в сандали нозе се движат безшумно, но моите стъпки отекват остро, подобно на стъпки на движещ се в тъмното самотник.

Завиваме из лабиринта от коридори и тръгваме нагоре по спираловидното стълбище. Щом наближаваме залата за срещи, слагам пред лицето си блестящата бяла маска. Свещеникът отстъпва встрани и аз виждам, че всички са се събрали — точно както предния път. Първа ме забелязва жената с маска на лисица.

— А, малкото лебедче е — казва тя.

Алегреза стои в центъра на групата със своята маска на бухал, но този път друга жена ми прави знак да приближа.

— Добре дошла. — Маската й представлява муцуна на черна котка, обсипана с черен кехлибар. Цялото й облекло е черно, от върха на главата до тъмните обувки. Носи дълги черни ръкавици, а бялата й коса е прибрана с черна сатенена кордела. — Не бива да си нервна, дете, защото тук сме твои приятелки.

Веднага познавам гласа и лицето зад маската, макар и невидимо, се очертава в съзнанието ми. Това е Грация, майката на Карина: жената, която заедно със съпруга си бе изгонена от партито на дожа. Жената, чийто мъртъв син лежи погребан в „Сан Марко“.

— Видях ви! — възкликвам. — В палата на дожа.

Притеснявам се, че съм казала погрешното нещо, но ако съм я обидила, тя по никакъв начин не показва каквото й да било недоволство.

— Има някои неща, които не можем да забравим — отвръща. — Децата ни платиха висока цена. Твърде висока за тяхната крехка възраст.

— Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря — кимва Грация. — Но твоята мъка е по-прясна.

Слага топлата си длан върху моята.