Дожът оглежда изпитателно стаята, докато херцогинята се движи сред гостите, шумолейки с копринените си поли. Намираме се в по-малка, по-уютна стая от онази, в която бе проведен балът, но не по-малко украсена и внушителна. На всяка от стените висят огромни гоблени със сцени от войни и гуляи, сцени от древни времена. Някои от тях съм виждала в книгите на майка ми. Тук Еней бяга от Троя, понесъл баща си на гръб и хванал малкия си син Асканий за ръката. Там скитащият герой се представя пред Дидона, царицата на Картаген. Всеки сантиметър от огромните маси, около които се движат хората, е отрупан с чинии, в които се виждат крехки тоскански меса, риба и хляб. От центъра на едната маса ме гледа цяло печено прасе-сукалче. Зелени и черни маслини лъщят в малки купички от теракота. Мъжете ги вземат с пръсти и ги хвърлят в устата си, все едно че поглъщат плячка. Жените използват мънички сребърни вилички и салфетки, хапват изискано дребни хапки, докато разговарят помежду си. Дори слугите изглеждат величествени в своите облекла в бяло и тъмнозелено.

Жената на дожа, която се разхожда със златисто-черното си ветрило, излъчва добро здраве — дори повече от онези, които са по-млади и по-малко сбръчкани от нея. Тя се усмихва и докосва гостите по лактите, докато разговаря с тях. От време на време поглежда към съпруга си. В един момент улавя погледа ми и ми кимва. Аз правя реверанс. Дали може да предположи, че от всичките хора в тази стая именно аз съм тази, която е издала тайната на дожа?

Вземам една едра зелена маслина от таблата, поднесена ми от един слуга. В другия край на стаята виждам Алегреза, облечена в черна рокля с бели парчета плат в разкроената пола и с черни пера в косата. Разговаря оживено с група по-възрастни жени. Представям си, че шепнешком им съобщава тайната на дожа, а после те ще я съобщят шепнешком на други, докато новината не се разпространи като чума из домовете, дюкяните, лодките и баржите на нашия град.

— Лаура, стой изправена — предупреждава ме баща ми.

Дожът приближава към нас. Наситеночервеният му жакет проблясва на светлината на свещите.

Усещам как страните ми се изчервяват. Маслинената костилка е все още в устата ми. Вдигам длан към устните си, изплювам я и я пъхам в кадифената си кесия. Усещам се тромава, неспособна да направлявам пътя си по тесните провлаци на възпитаното общество. Сигурна съм, че никога няма да овладея езика на венецианското празненство, така изпълнено с неразбираеми нюанси, погледи, шепот, стойки и саркастични забележки.

— Ваша светлост — казва баща ми и дълбоко се покланя. Аз правя реверанс.

— Антонио, Лаура. Много се радвам. Много се радвам. Такова ужасно преживяване покрай Винченцо. Кой би си помислил?

— Да, благодаря ви, Ваша светлост — покланя се отново баща ми. — Ще ви бъда вечно признателен, задето така бързо и безболезнено за всички придвижихте този въпрос.

— Няма нужда — отвръща дожът. Той вдига ръка нагоре и леко поклаща глава. Очите му се прехвърлят върху мен и се задържат върху лицето ми малко по-дълго, от което се чувствам неловко. За една кратка ужасна секунда се чудя дали не се опитва да се сети къде ме е виждал преди. Но после той се оттегля в тълпата.

— Проклет да съм! — изсъсква баща ми. Юмруците му са стиснати. — С мен е свършено.

— Но дожът се държа приятелски с нас.

— Хората, които се радват на благоволението на дожа, разговарят с него поне две-три минути. А той колко дълго остана при нас? Не може да е повече от няколко секунди. По дяволите. А ти? Ти просто стоеше като някоя парцалена кукла и ме чакаше да дърпам конците.

Под кремавата коприна на корсажа ми кипва гняв.

— А вие какво искахте да му кажа?

Той разперва ръце.

— Нямаше да има значение какво ще му кажеш, стига да беше казала нещо. Да беше сменила темата. Да беше поговорила за времето. Да се беше държала очарователно и находчиво като сестра си.

Иде ми да му отвърна хапливо — да му кажа, че не е моя вината, задето е умряла погрешната дъщеря. Но баща ми държи бъдещето ми в своите ръце и затова не се осмелявам. Измърморвам някакво извинение и се отдалечавам от него.

Алегреза тръгва насреща ми. Преструвам се, че не съм я забелязала, и ускорявам крачка. Какво може да иска от мен? Замених тайната си срещу онова, което Сегретата направи с Винченцо, и вече не искам да имам нищо общо с тях. Властта им ме плаши.

Но Алегреза ме преследва из стаята, подобно на паяк, улавящ муха в примката си. Слага хладната си длан върху моята.

— Моля ви, недейте — казвам и се опитвам да се отдръпна.

Тя стяга хватката, вдига вежди над бадемовите си очи.

— Защо, нима не ме познаваш, дете?

Не съм сигурна дали иска да ме порицае или само ме дразни.

Поклащам глава.

— Съжалявам, аз… Вечно ще съм ви благодарна. Но платих за това, така че, ако обичате, ме оставете на мира.

Алегреза ме дръпва към себе си и бързо зашепва. В думите й не съзирам изход за бягство.

— Не мога да те оставя на мира, Лаура. Когато прие помощта ни, ти се обвърза с нас. Утре вечер се събираме в манастира. Ще бъдеш там. Ще те чака лодка — огледай се за ключа.

Копринената й рокля прошумолява, когато пуска ръката ми и се оттегля. Раната на дланта ми е почти зараснала, но сега разбирам, че съвсем не е незначителна.

Спомням си онова, което бях научила в манастира: таксата никога не може да бъде платена.

Двадесет и първа глава

Слизам по едно тясно стълбище на път за официалната градина, притиснала ръка към гърдите си, за да успокоя дишането си. Множеството фенери върху една ниска стена осветяват подрязаните храсти и дървета, посадени в правилни линии и кръгове. Между тях се вият малки каменни пътечки, очертани с дребни пъстри цветя. Поемам дълбоко глътка от хладния нощен въздух. Хубаво е да се измъкнеш от двореца с неговата тежка атмосфера на амбиции и интриги.

Градинската стена се спуска надолу към басейна „Сан Марко“ — воден участък, който мие основите на стените на двореца на дожа. Хващам полите на роклята си с една ръка, повдигам ги, за да стигна до самата вода, но внезапно зървам една фигура, чийто силует е изрязан на фона на нощното небе. До нея се вижда кутия с въглен и от движението на ръката разбирам, че рисува скица.

Художникът.

Изглежда толкова погълнат от работата си, че не забелязва присъствието ми.

— Здравейте — поздравявам.

Той се сепва и се обръща към мен. Червените му устни се разтеглят в усмивка, тъмните му очи блестят. Изправя се на крака.

— Здравейте отново — отвръща.

— Моля, не ставайте.

Художникът се настанява обратно на земята и потупва с ръка мястото до себе си. Повдигам полите си и сядам до него, свила нозе под себе си.

— Баща ми и аз сме поканени на партито на дожа — обяснявам.

— Колко жалко — отбелязва той. — А аз си помислих, че просто сте дошли да ме търсите.

Смея се и може би заради светлината, а може би в резултат на моето въображение, страните му ми изглеждат пламтящи.

Той взема парче въглен. В скута си държи дъска, на която е закрепен лист пергамент. Пръстите му оставят бързи резки по повърхността.

— Какво рисувате? — питам го.

Художникът извръща дъската към мен. Картината, която се простира пред нас: водата, ниските сгради на остров Гидека, пресичащи хоризонта. Удивена съм, че само с помощта на няколко линии мога да усетя хладината на канала и солидния камък на къщите.

— Идеално е — промълвявам.

Той се усмихва.

— Никога няма да е идеално.

Разравя парчетата въглен и избира едно тънко крехко парче. В дълбочината скицира лъскава черна гондола. Добавя наведен гондолиер, който влачи веслото си през водата, и седнала пътничка. Извивката на раменете й, формата на шията й и начинът, по който е свела очи, са ми познати.

— Това съм аз! — възкликвам. През тялото ми се разлива вълна от удоволствие. — Никога преди не са ме рисували.

— Бих искал един ден да направя истинска картина с вас, с маслени бои.

Очите му не се отместват от моите. Сякаш търсят нещо с такава интензивност, че съм принудена да погледна настрани и надолу, към роклята си. Осъзнавам, че сигурно изглеждам точно като фигурката на рисунката.

— Но засега тази тук има нужда от име — казва художникът. — Гидека нощем, със синьорина…?

— Лаура.

Той повтаря името ми, бавно произнася всеки звук от него.

— Аз съм Джакомо.

Камбаната от кулата на „Сан Марко“ отброява часа. Звукът се разнася на талази над църквите в града.

Единадесет. Трябва да се връщам вътре. Баща ми ще се чуди къде съм.

Усмихвам се.

— Трябва да вървя.

— Разбира се — кимва Джакомо.

Помага ми да стана и известно време двамата стоим един до друг, без да помръдваме. Той не снема очи от лицето ми. Сбогувам се почти шепнешком и тръгвам обратно през градината. Докато вървя, се надявам, че продължава да стои там и да гледа след мен.