Толкова ли е лесно, наистина? Сещам се за човека, който бе уплашил Фаустина през онази трагична нощ. Дали някой му беше платил да убие сестра ми?

Тръсвам глава.

— Какъв погубен живот.

— В известен смисъл животът на родителите им също е погубен, като се има предвид как са се хванали за гърлата оттогава насам — отвръща Паулина. — На Карина й е писнало от всичко това. Не иска да има нищо общо. Понякога се чудя дали това не е причината да се омъжи за Рафаело — да избяга от семейството си.

Не мога да престана да си представям младите скелети, затворени в тези декорирани паметници на смъртта. Минавам между саркофазите към мястото, където трепкат пламъците на свещите. Вземам дълга тънка свещ и с нея запалвам още две — по една за всяко момче, и трета — за Беатриче. Връщам се обратно при Паулина. Тя навежда глава и се прекръства.

— Слушай, Лаура — прошепва, като хвърля тайнствен поглед наоколо. — Имам да ти казвам нещо.

Тя ме хваща за лакътя и ме дръпва настрана от саркофазите. Усещам вълнението в допира й. Предстои да науча още една тайна.

— Какво?

Паулина вдига лице. Очите й блестят.

— Разказах ти всичко, защото… защото може да стана част от него.

— Част от вендетата ли?

— О, не! Не това… Помниш ли, че ти казах, че дожът има втори син — по-малкият брат на бедния Роберто на име Николо?

Кимам, внезапно усетила накъде води историята й.

— Познай чие име е издълбал Николо на кипариса зад двореца на дожа? Хайде, предположи!

Облягам брадичка на дланите си, сбръчквам лице, като се преструвам на потънала в мисли.

— На Фаустина?

През нея сякаш преминава вълна от щастие. Тя игриво ме бутва, после опира длани до гърдите си.

— Моето! — вика. — Почти сигурно е, че ще се омъжа за него!

Две старици прекъсват молитвите си и се обръщат да ни погледнат неодобрително.

Целувам я по страната и казвам тихо:

— Много се радвам за теб. Да се омъжиш за някого, когото обичаш. И като си помислиш, че един ден Николо може дори да бъде избран за дож!

— Той е прекрасен! — възкликва приятелката ми. — Щях да го обичам дори да нямаше пукната пара. Толкова момичета са се опитвали да привлекат вниманието му, но той казва, че сърцето му принадлежи на мен. Мисля, че ще ми предложи брак тази неделя, по време на ловното парти на граф Рафаело. Поканена ли си?

Сърцето ми се свива. Разбира се, че след свадата на баща ми с Рафаело не съм поканена.

— Не знам — измърморвам.

— О! — възкликва Паулина и стисва ръката ми. — Сигурна съм, че Карина ще иска да присъстваш. Лаура, толкова се радвам, че си отново при мен. От толкова време пазя Николо в тайна, но сега просто трябваше да ти кажа.

Минаваме под ехтящите куполи на път за величествения вход.

— И не се притеснявай — добавя. — Със сигурност скоро ще намерим подходящ партньор и за теб!

Усмихвам се, макар да си мисля, че за момента ще съм благодарна, ако успея да се отърва от женитбата. Не мога да си представя, че някога ще изпитам радост, подобна на тази, изписана върху лицето на Паулина.

Когато излизаме на площад „Сан Марко“ и присвиваме очи срещу слънцето, забелязвам жената с жълтото наметало. Докато я подминаваме, тя протяга ръка към нас.

— Дайте на бедната грешница пари за един хляб, дами. Бог да ви благослови. Бог да ви благослови.

В кафявите й очи има някаква уязвимост, която ме кара да бръкна в кесията си.

— Не бива да окуражаваш просяците, Лаура — смъмря ме тихо Паулина.

— Някога бях монахиня — напомням й. — Грижата за хората в нужда беше единственият свят акт, който видях в онзи манастир.

— Благодаря ти, милостиво момиче — казва жената. Усмихва ми се и върху загорелите й страни се появяват трапчинки. — Бог ще те възнагради.

Слагам монетите в дланта й. Но внезапно шумът на пиацата, подканянията на Паулина да побързаме — всичко потъва в тишина и светът ми се свива до една-единствена точка. Пръстенът от преплетено злато на пръста на просякинята.

Пръстенът на сестра ми!

Изпускам кесията си. Монетите в нея иззвъняват като малки камбанки при удара си в земята.

— Лаура! — вика Паулина и се навежда да ги вдигне.

Но аз не й обръщам внимание. В гърлото ми се надига горчилка.

— Откъде имаш този пръстен?

Усмивката й е изчезнала.

Жената отстъпва назад, но аз я сграбчвам за китката.

— Остави ме на мира — мърмори тя и се откъсва от мен. Сграбчвам жълтото й наметало. Чертите на лицето й са уморени, по-стари от жилавата сила на младото й тяло. Кафявите й очи ме гледат тъжно, но сред тъгата се прокрадва жестокост. Докато се боричкаме, наметалото й се развързва и под него се показва синя копринена рокля, скъсана и опърпана, разкриваща извивката на гърдите й и кожата на корема й. Тя не е просто просякиня. Тази жена е една от нощните пеперуди на Венеция.

— Защо носиш пръстена на сестра ми? — крещя високо и истерично. — Какво знаеш за Беатриче?

Тя се изтръгва от ноктите ми и отстъпва назад, показвайки ми пръста с пръстена.

— Стой настрана!

Насъбралата се наоколо тълпа се отдръпва, за да й направи път да се оттегли, сякаш се страхува, че проститутката може да извади нож от изцапаната коприна, покриваща гърдите й. Жената изчезва в тъмните алеи и водни пътища, а гънките на пелерината й плющят зад гърба й, подобно на крилете на гигантска птица.

Двадесета глава

— Не биваше да се увличам така — притеснява се Паулина. — Да ти разправям за Николо, докато още тъгуваш за скъпата Беатриче. О, Лаура, прости ми.

Почти не я слушам, докато гондолата бавно ни отвежда далеч от мястото на драмата и обратно към къщата на баща ми.

— Защо онази жена носеше пръстена на сестра ми? — чудя се, макар да знам, че Паулина не е в състояние да ми даде отговор.

— Лаура, напълно ли си сигурна, че е бил на Беатриче? — тя хваща ръката ми и оглежда пръстена ми. — Не е толкова необичаен модел. Сигурно има стотици пръстени, които изглеждат досущ като този. Не искам да те гледам така разстроена заради нищо.

Говори ми нежно, лицето й е добро и загрижено. Не знам какво да й отговоря.

Слизаме от лодката и Паулина настоява да ме изпрати до палацото.

— Наистина няма нужда — възпротивявам се. — Сигурна съм, че имаш много неща за вършене.

— Не ставай глупава.

След тази реплика преставаме да разговаряме. Тя не вярва, че просякинята е носела пръстена на Беатриче. И защо ли да вярва? Не се е вглеждала в неговия брат-близнак всеки ден в продължение на цели шест години. Въпреки че ръката й е преплетена с моята, случката на площад „Сан Марко“ е издигнала невидима преграда помежду ни. Когато стигаме до входната врата, ми се струва, че щеше да е все тая, ако приятелката ми ме гледаше от върха на някоя планина — такова огромно е разстоянието между двете ни.

Баща ми набързо се сбогува с Паулина, дръпва ме вътре и затваря вратата. През високия стъклен панел виждам как приятелката ми върви надолу към портата. Лицето на баща ми помръква.

— Защо се забави толкова? — пита ме той. — Бианка и Фаустина те чакат горе. Побързай!

— Но, татко, какво…?

— Погледни само в какво състояние са дрехите ти — прекъсва ме той. Поглеждам надолу и установявам, че копринените ми обувки и подгъвът на оранжевата ми рокля са изцапани от праха на венецианските улици. — Върви!

Тръгвам объркана към стаята си. Фаустина и Бианка полагат кремавата рокля със златен бордюр върху леглото. Бианка съзира мръсните ми обувки и надава кратък вик.

Фаустина ме придърпва към себе си и се заема да разкопчае корсета ми.

— Двете с Паулина бяхме в „Сан Марко“ — казвам й. — Там видях една жена — проститутка. Носеше пръстена на сестра ми, Фаустина. Сигурна съм.

Ръцете й спират и тя ми прошепва така, че Бианка да не може да чуе:

— Как е възможно това, скъпа?

Все едно че разговорът с Паулина се повтаря.

— Знам какво видях.

Старата дойка опира длан върху челото ми.

— Топла си — мърмори. — Заради времето е. Онова, което се случи с Беатриче, е ужасно, отвратително. Трябва да се опиташ да не се разстройваш така.

Тя завършва с разкопчаването на роклята ми и дрехата се свлича на пода. Излизам от нея, в очите ми парят яростни сълзи. Искам да говоря още, но е трудно, тъй като Бианка е тук.

— За какво се подготвяме? — питам.

— За дожа — отвръща Бианка, докато изсипва няколко капки розова вода в купата за миене. — Поканил е баща ти тази вечер.

Поразена съм.

— Дожът? На Венеция?

— Не, дожът на Луната! — отвръща усмихната Фаустина.

Тя придържа косата ми назад, докато Бианка потапя кърпа в една купа с гореща вода и я прокарва по лицето ми. Двете се суетят около мен, подобно на гълъби, боричкащи се в клоните на някое дърво. Измиват косата ми, подчертават естествените ми къдрици с ролки от слонова кост, които опъват скалпа ми. Нахлузват кремавата рокля през главата ми и я стягат около кръста ми, после слагат златна верижка на шията ми. Косата ми съхне на къдрици около лицето и раменете ми. Не докосват кожата на лицето ми, но за устните ми приготвят смес от счукани карминови бръмбари и къна. Когато ми поднасят огледалото, от мен сякаш се излъчва някакво сияние, което не разкрива обърканите мисли, които се блъскат в главата ми. Имам вид на привилегирована жена, млада и безгрижна, която няма за какво друго да се притеснява, освен за чистотата на копринените си чехли.