Фаустина ме целува по двете страни.

— Забавлявай се и забрави за последните няколко дни. Запомни, трябва да се прибереш преди вечеря — не ме карай да се притеснявам за теб.

— Няма — обещавам и старицата се отдалечава в тълпата.

Когато ме вижда да приближавам, Паулина ми се усмихва и ми маха.

— Колко е хубаво, че те виждам! — възкликва и ме хваща за ръката. Отвежда ме в една тясна алея, която изглежда полузаспала. — О, Лаура, изпитах такова облекчение, когато научих новината за теб!

Приятелката ми ме завърта и полите ни се издуват в смесица от цветове. Смехът ни отеква сред наклонените каменни стени.

— Сега, когато вече съм свободна, всичко изглежда напълно различно — признавам. Токчетата на копринените ни обувки потракват по калдъръма.

— И сега започва истинското търсене на съпруг.

Усещам как страните ми се изчервяват.

— Нямах това предвид.

— Но със сигурност именно това ще последва — отвръща Паулина.

Улицата се разширява и сергиите са наблъскани една върху друга от двете й страни. Тук хората са бедни, но лицата им са щастливи, докато си разменят шеги и се бутат, въртят прасета на шишове и пекат пържоли на скара. Мирисът на печена и варена храна насища въздуха. Един млад мъж, който продава печени пилета, вдига шапката си, за да ме поздрави, и аз му се усмихвам.

— Както и да е — отвръщам, — баща ми твърди, че ти самата имаш новини.

Лицето на Паулина светва.

— Мъже! Научават за нашите работи още преди ние да сме разбрали за тях!

— Значи е вярно?

Тя кимва и отстъпва встрани, за да направи път на забързан мъж, понесъл табла с малки чашки над главата си. От подскачащите й нозе и блясъка в очите й разбирам, че е много по-щастлива от предстоящата си женитба, отколкото бях аз от моята.

— Е — продължавам, — ще ми кажеш ли кой е?

Паулина завърта чадърчето си, докато минаваме в друга алея, където се е насъбрала тълпа, аплодираща група улични артисти.

— О, Лаура, това е брак по любов! Нещо, което всички заслужаваме. Моля се и ти да намериш подобно щастие. Сигурна съм, че ще стане.

Придвижваме се напред през тълпата и виждаме един танцьор с камбанки по костюма да се извива така, сякаш се сплита на възел. Ритъмът на камбанките е омагьосващ и двете с приятелката ми се присъединяваме към останалите и започваме да пляскаме в такт. В края на тълпата през засмените лица виждам висок мъж с черна шапка, хвърляща сянка върху лицето му. Това лице е различно от останалите около нас. То сякаш гледа към нас, а не към танцьора.

Сръчквам Паулина и й го посочвам:

— Познаваш ли този човек? — Но непознатият си проправя път сред хората и изчезва.

— Къде? — пита ме тя.

— Един мъж с черна шапка. Гледаше ни.

Паулина се усмихва.

— Трябва да свикваш с това — съветва ме. — Когато една жена е така красива като теб, мъжете няма как да не я гледат.

Акробатичното изпълнение завършва и хората започват да хвърлят монети в пищно оцветената шапка, протегната от изпълнителя. Когато жената с червена рокля пред мен хвърля своите пари, аз изваждам монета от кадифената си кесия и правя същото.

— Благодаря, дами — покланя се артистът.

Младата жена в червено се обръща и очите й измерват Паулина от главата до петите. Тя смушква приятелката си и двете започват да се кискат зад отворените си ветрила.

Паулина ядосано въздъхва, после ме хваща за ръка и ме отвежда настрани.

— Не им обръщай внимание — измърморва.

— Познаваш ли онова момиче? — питам я, когато завиваме зад следващия ъгъл.

— Чичо ми работеше за баща й — обяснява Паулина. — Тя гледа отвисоко на семейството ми. Макар че няма да се държи с такова пренебрежение, когато се омъжа. Тогава никоя жена няма да може да ме гледа отвисоко. Дори властта на Сегретата няма да е достатъчна, за да ме повали.

Тялото ми се напряга. Усещам как кръвта се отдръпва от лицето ми. Преструвам се, че гледам към минаващата карета с надеждата, че Паулина няма да забележи.

— Сегретата? — Говоря с възможно най-спокоен тон, после страхливо премествам ръка зад гърба си, за да скрия малката превръзка от церемонията по посвещаването ми. Това е глупаво, разбира се. Приятелката ми не би могла да знае.

— Това е едно от имената, които използват — обяснява Паулина. — Някои ги наричат Обществото на тайните, или Тайнствените жени. Предполагам, че глупавите имена са част от триковете за привличане.

— Привличане на какво?

Паулина стяга пръсти около ръката ми, придърпва ме по-близко до себе си и снижава заговорнически глас.

— Това е група венецианки. Сестра ми ми разказа за тях, когато бях малка. Никой не знае кой влиза в Сегретата или какво точно правят. Сестра ми казва, че се отървават от хора.

Усещам как една капка пот се стича по гръбнака ми.

Паулина се смее.

— Не бъди толкова сериозна! Най-вероятно просто клюкарстват за мъже, пари и рокли като всички останали жени във Венеция. — Тя изважда ветрилото си и го разперва. Тъмните й къдрици потрепват. — Прекалено горещо е. Да влезем в катедралата.

Вече не знам къде сме, но приятелката ми ме превежда през няколко алеи и канали, и двете се озоваваме на бляскавия площад „Сан Марко“. Сребърните куполи и сложните заострени кули на катедралата доминират над пиацата. Отпред се извисява камбанарията — квадратна колона от оранжево-червени тухли, хвърляща сянка на изток, върху палацото на дожа. Откъм канала „Сан Марко“ долита соленият дъх на морето, над главите ни се реят чайки. Оглеждам се наоколо, докато вървим към входа на катедралата. Въпреки топлината, по гърба ми лазят хладни тръпки, носи се лек ветрец, нетипичен за ден като този. Мъжът с черната шапка отново е тук. Той спира и аз го загубвам сред тълпата.

Пристъпваме от пещта на венецианския ден в хладната тъмнина на интериора на „Сан Марко“. Все едно се потапям в сладка хладна вана от масла, аромати и святост. Фигурата на Исус е разпъната на кръста, върху бедното му покрито с кръв лице е изписана агонията на цял свят грешници. В страничния параклис, където статуята на Светата Дева се е привела в свята смиреност, танцуват пламъците на малки свещи. Големият извит таван събира и засилва шепота на молещите се.

Навремето Беатриче ми казваше, че изражението на всички посетители в катедралата е едно и също. Замечтано, но бдително, умолително, но същевременно нащрек — днес го виждам върху лицата на събраните тук хора. Прегърбени старици коленичат почтително пред олтара, прокарвайки зърната на молитвените броеници между пръстите си. Един свещеник се суети със заето и церемониално изражение. След мен и Паулина влиза жена с жълто наметало, поглежда към нас с влажните си кафяви очи, които ми напомнят за млада сърна. Докато коленичи с лице към олтара, една от стариците се отмества, неодобрително намръщена.

Двете с Паулина също коленичим. Потапяме пръсти в светената вода, за да получим благословия. Тези стари обичаи ме успокояват — сещам се за ритъма на моето минало. Бог гледа и аз се чудя дали сега ме познава, след като вече не съм облечената в кафяво послушница.

— Искам да видиш нещо — прошепва ми Паулина.

Следвам я в югоизточната част на катедралата, откъдето тръгват закрити коридори към палацото на дожа. Параванът от слонова кост, върху който са изобразени сцени от чудесата на Христос, разкрива два леко повдигнати саркофага — единият от пурпурно кафяв порфир, другият — от полиран черен мрамор. Двата лежат един до друг, еднакви по дължина.

— Кои са тези покойници? — питам. Думите ми звучат приглушено, но сякаш разпукват надвисналото над двата гроба чувство за трагичност.

— Помниш ли двойката, която дожът изпъди от бала — мъжът и жената в черно?

Родителите на Карина.

— Юлиус де Ферара и жена му — казвам.

— Точно така. Е, това е причината — Паулина махва с ръка към саркофазите. — Тези момчета бяха обречените синове на двама могъщи врагове. Така и не разбрах защо са ги погребали един до друг — за да могат семействата да си разменят изпълнени с омраза забележки над гробовете им, предполагам. Де Ферара загубиха единствения си син. Дожът и жена му поне още се радват на второто си момче, Николо.

Тя се усмихва на себе си и очите й се стрелкат обратно към мен, но аз си мисля за Карина. Сега си обяснявам твърдата нишка под бляскавия външен вид — тя жали за бедния си брат.

Паулина продължава:

— Дожът и жена му, херцогиня Бесина… Синът им, който лежи тук, се казваше Роберто — тя кимва към саркофага от порфир. — Беше само на единадесет. Семейство Де Ферара обявиха вендета, когато дожът екзекутира сина им Карло по обвинение в измяна. После стана ясно, че Карло е невинен и за компенсация отнеха живота на сина на дожа. Беше прободен право в сърцето. Казват, че сабята пронизала цялото му тяло и излязла откъм гърба.

— Как е възможно някой да причини подобно нещо на едно момче?

Паулина поклаща глава.

— Разправят, че не било трудно да наемеш някой мъж от доковете да извърши убийство. Няколко сребърни монети са достатъчни — не ти купуват опрощаване на греха, но ти спестяват неудобството да цапаш собствените си ръце с кръв.