Саша Гулд - Градът на тайните

— Новините се разпространяват бързо — отвръщам.

— Достатъчно по този въпрос! — прекъсва ни баща ми. — Миналото е приключило. Дами, може би ще ни извините? — той отваря вратата на библиотеката и прави знак на Рафаело да влезе вътре.

Карина театрално въздъхва.

— Мъжете са такива клюкари! Ела, Лаура, да отидем да поседнем в двора.

Рафаело целува жена си по бузата и се присъединява към баща ми. Карина ме хваща под ръка и двете излизаме навън. Въздухът е наситен със сладкия аромат на прещип и ябълков цвят. Завеждам я до пейката, засенчвайки с длани очите си, за да ги предпазя от яркото слънце.

— Бедният стар Винченцо — казва тя, когато сядаме близо една до друга, като сестри, и коленете ни се докосват. — Вече няма да може да ходи из Лидото и да получава приветствия от хората.

— Къде мислиш, че ще отиде? — питам.

— В Милано, ако слуховете са верни — отвръща Карина. — Разполага със значителна флотилия от кораби, повечето от които в момента не са в пристанището. Наистина е късметлия. Дожът вече е конфискувал два и щеше да вземе всичките, ако бяха във Венеция.

— Съжалявам го — признавам, като си спомням посивялото му лице в каретата.

Карина избухва в смях, очите й светят от удивление.

— Наистина ли? Ти си много по-добра душа от мен. Мисля, че ако бях на твое място, щях да организирам празничен бал — тя стисва ръката ми. — Но ти ще се пръснеш от облекчение, нали?

Искреността й е заразна и аз свалям маската си.

— Карина, чувствам се като затворник, отведен на бесилката, с преметната примка на шията, когато научава, че в крайна сметка ще бъде пощаден.

Тя се усмихва.

— По-добре този факт да не те изкушава да прекарваш повече време с художниците на Венеция!

Споменът за дълбокия поглед на художника ме кара да се изчервя.

— Не, разбира се! Но сега знам какви са били последните дни на Беатриче. Трябва да се е ужасявала от мисълта за живота, който е щяла да води със съпруг и господар като онзи мъж.

Карина хваща ръката ми и тъжно се усмихва.

— Сега поне ти си свободна, а Беатриче почива в мир.

Моля се това да е вярно. Описанието, което Фаустина ми даде на издутата пола на Беатриче, завинаги ще остане дълбоко гравирано в съзнанието ми. За момент се изкушавам да разкажа на Карина всичко — ужасната история на старата ни дойка за нощта, в която Беатриче е умряла, да споделя за мрачното убеждение, настанило се в гърдите ми, че сестра ми е била убита. Но си спомням за мъжа със златните зъби и решавам да запазя всичко за себе си.

— Донесох ти подарък — усмихва се Карина. Тя бръква в кошницата, която е оставила до пейката, и изважда две цветни украшения за глава — и двете направени от стегнато сплетена слама, подобно на широкополи шапки, с изключение на дупката, която се вижда в средата на всяко от тях. Едното е яркооранжево, а другото — тъмнопурпурно. Тя слага пурпурното на своята глава и грациозно, с плавно движение, издърпва дългата си коса през дупката. Кичурите й проблясват на слънцето като мед, примесена със злато, разливат се по козирката.

Подава ми оранжевото.

— Ето — една от най-големите тайни за красота във Венеция — доверява ми тя. — Виж, цветът идеално подхожда на роклята ти.

— За какво служи? — чудя се.

— Просто малък трик, с който да запазиш косата си златиста — смее се Карина.

Помага ми да закрепя козирката на главата си и аз издърпвам косата си точно както тя го беше направила преди минута. Усещам как пръстите й подреждат и разстилат кичурите ми.

— Ето. Единственото, което трябва да правиш, е всеки ден да седиш навън, както сега, и да оставиш слънцето да си свърши работата. Малко лимонов сок също ще помогне да си изсветлиш цвета.

— Благодаря ти — казвам. — Нямаш представа колко много означава добрината ти за мен. Обожавам Фаустина, но е толкова хубаво да има някой на моята възраст, с когото да си приказвам. Особено сега. Татко е в криза.

— Мъжете винаги са — отбелязва Карина. — Колкото по-високо се катерят по дървото на властта, толкова по-крехки стават клоните му.

Думите й сякаш са излезли от устата на Алегреза.

Откъм стаята долитат силни гневни крясъци и двете с Карина изправяме рамене. Гласът на баща ми, после този на Рафаело. Не мога да различа нито една дума, докато баща ми не казва:

— Скоро!

Поглеждам към Карина и виждам, че лицето й е помръкнало. Тя хвърля козирката си в кошницата, надига се и тръгва към къщата.

— Какво става? — питам я, докато бързам след нея, стиснала моята козирка в ръка.

— О, сигурна съм, че не е нещо важно — отвръща Карина, въпреки че лицето й е напрегнато и сериозно. — Във всеки случай е най-добре да игнорираме мъжките дела.

Вратата на палацото се отваря. Рафаело изскача навън като разгневен бик. Преодолява стъпалата към нас с тежка стъпка и хваща Карина за ръка.

— Ела. Тръгваме си.

Карина се освобождава от хватката му и вместо това сама хваща съпруга си за ръка. Докато той почти я влачи по пътеката, тя ми вика през рамо:

— Ще се видим скоро, много скоро.

— Довиждане! — отговарям. Но тя и Рафаело вече са излезли през портата.

Връщам се обратно в къщата. Хладината във фоайето ми се струва смразяваща, а мракът вътре ме кара да се чувствам като ослепяла след топлината на яркото слънце.

Баща ми седи в библиотеката, прегърбен и отчаян. Опрял е лакти върху бюрото и прокарва пръсти през провисналата си коса.

— Татко, добре ли сте? Какво стана?

Той започва да говори, но известно време не съм сигурна, че дори осъзнава, че съм там.

— Първо Винченцо, а сега и тази змия, Рафаело… Да не би да има някакъв заговор да бъда държан настрана от залите на властта? — той вдига поглед нагоре и ми махва пренебрежително с ръка, все едно съм някаква муха, която го дразни. — Както и да е, това не те засяга.

— Но аз си мислех, че двамата с Рафаело сте приятели.

Баща ми се смее кратко и безрадостно.

— Лаура, във Венеция няма приятелства. Остави ме сам.