— Новините се разпространяват бързо — отвръщам.
— Достатъчно по този въпрос! — прекъсва ни баща ми. — Миналото е приключило. Дами, може би ще ни извините? — той отваря вратата на библиотеката и прави знак на Рафаело да влезе вътре.
Карина театрално въздъхва.
— Мъжете са такива клюкари! Ела, Лаура, да отидем да поседнем в двора.
Рафаело целува жена си по бузата и се присъединява към баща ми. Карина ме хваща под ръка и двете излизаме навън. Въздухът е наситен със сладкия аромат на прещип и ябълков цвят. Завеждам я до пейката, засенчвайки с длани очите си, за да ги предпазя от яркото слънце.
— Бедният стар Винченцо — казва тя, когато сядаме близо една до друга, като сестри, и коленете ни се докосват. — Вече няма да може да ходи из Лидото и да получава приветствия от хората.
— Къде мислиш, че ще отиде? — питам.
— В Милано, ако слуховете са верни — отвръща Карина. — Разполага със значителна флотилия от кораби, повечето от които в момента не са в пристанището. Наистина е късметлия. Дожът вече е конфискувал два и щеше да вземе всичките, ако бяха във Венеция.
— Съжалявам го — признавам, като си спомням посивялото му лице в каретата.
Карина избухва в смях, очите й светят от удивление.
— Наистина ли? Ти си много по-добра душа от мен. Мисля, че ако бях на твое място, щях да организирам празничен бал — тя стисва ръката ми. — Но ти ще се пръснеш от облекчение, нали?
Искреността й е заразна и аз свалям маската си.
— Карина, чувствам се като затворник, отведен на бесилката, с преметната примка на шията, когато научава, че в крайна сметка ще бъде пощаден.
Тя се усмихва.
— По-добре този факт да не те изкушава да прекарваш повече време с художниците на Венеция!
Споменът за дълбокия поглед на художника ме кара да се изчервя.
— Не, разбира се! Но сега знам какви са били последните дни на Беатриче. Трябва да се е ужасявала от мисълта за живота, който е щяла да води със съпруг и господар като онзи мъж.
Карина хваща ръката ми и тъжно се усмихва.
— Сега поне ти си свободна, а Беатриче почива в мир.
Моля се това да е вярно. Описанието, което Фаустина ми даде на издутата пола на Беатриче, завинаги ще остане дълбоко гравирано в съзнанието ми. За момент се изкушавам да разкажа на Карина всичко — ужасната история на старата ни дойка за нощта, в която Беатриче е умряла, да споделя за мрачното убеждение, настанило се в гърдите ми, че сестра ми е била убита. Но си спомням за мъжа със златните зъби и решавам да запазя всичко за себе си.
— Донесох ти подарък — усмихва се Карина. Тя бръква в кошницата, която е оставила до пейката, и изважда две цветни украшения за глава — и двете направени от стегнато сплетена слама, подобно на широкополи шапки, с изключение на дупката, която се вижда в средата на всяко от тях. Едното е яркооранжево, а другото — тъмнопурпурно. Тя слага пурпурното на своята глава и грациозно, с плавно движение, издърпва дългата си коса през дупката. Кичурите й проблясват на слънцето като мед, примесена със злато, разливат се по козирката.
Подава ми оранжевото.
— Ето — една от най-големите тайни за красота във Венеция — доверява ми тя. — Виж, цветът идеално подхожда на роклята ти.
— За какво служи? — чудя се.
— Просто малък трик, с който да запазиш косата си златиста — смее се Карина.
Помага ми да закрепя козирката на главата си и аз издърпвам косата си точно както тя го беше направила преди минута. Усещам как пръстите й подреждат и разстилат кичурите ми.
— Ето. Единственото, което трябва да правиш, е всеки ден да седиш навън, както сега, и да оставиш слънцето да си свърши работата. Малко лимонов сок също ще помогне да си изсветлиш цвета.
— Благодаря ти — казвам. — Нямаш представа колко много означава добрината ти за мен. Обожавам Фаустина, но е толкова хубаво да има някой на моята възраст, с когото да си приказвам. Особено сега. Татко е в криза.
— Мъжете винаги са — отбелязва Карина. — Колкото по-високо се катерят по дървото на властта, толкова по-крехки стават клоните му.
Думите й сякаш са излезли от устата на Алегреза.
Откъм стаята долитат силни гневни крясъци и двете с Карина изправяме рамене. Гласът на баща ми, после този на Рафаело. Не мога да различа нито една дума, докато баща ми не казва:
— Скоро!
Поглеждам към Карина и виждам, че лицето й е помръкнало. Тя хвърля козирката си в кошницата, надига се и тръгва към къщата.
— Какво става? — питам я, докато бързам след нея, стиснала моята козирка в ръка.
— О, сигурна съм, че не е нещо важно — отвръща Карина, въпреки че лицето й е напрегнато и сериозно. — Във всеки случай е най-добре да игнорираме мъжките дела.
Вратата на палацото се отваря. Рафаело изскача навън като разгневен бик. Преодолява стъпалата към нас с тежка стъпка и хваща Карина за ръка.
— Ела. Тръгваме си.
Карина се освобождава от хватката му и вместо това сама хваща съпруга си за ръка. Докато той почти я влачи по пътеката, тя ми вика през рамо:
— Ще се видим скоро, много скоро.
— Довиждане! — отговарям. Но тя и Рафаело вече са излезли през портата.
Връщам се обратно в къщата. Хладината във фоайето ми се струва смразяваща, а мракът вътре ме кара да се чувствам като ослепяла след топлината на яркото слънце.
Баща ми седи в библиотеката, прегърбен и отчаян. Опрял е лакти върху бюрото и прокарва пръсти през провисналата си коса.
— Татко, добре ли сте? Какво стана?
Той започва да говори, но известно време не съм сигурна, че дори осъзнава, че съм там.
— Първо Винченцо, а сега и тази змия, Рафаело… Да не би да има някакъв заговор да бъда държан настрана от залите на властта? — той вдига поглед нагоре и ми махва пренебрежително с ръка, все едно съм някаква муха, която го дразни. — Както и да е, това не те засяга.
— Но аз си мислех, че двамата с Рафаело сте приятели.
Баща ми се смее кратко и безрадостно.
— Лаура, във Венеция няма приятелства. Остави ме сам.
Деветнадесета глава
Баща ми кръстосва из къщата цяла сутрин, ботушите му проскърцват и тропат по пода. Храня се сама, а на него му сервират в библиотеката. Надниквам вътре, за да проверя дали не иска нещо, и го заварвам да пише писмо. На бюрото му вече има цяла купчина, готови и запечатани с червен восък. Татко ме кара да извикам Бианка и й подава писмата, които трябва да разнесе из града.
— Аз да не съм разносвач на писма — мърмори недоволно тя, докато минава покрай мен на излизане.
Баща ми ме издебва в салона, където продължавам да чета сборника с любовна поезия на майка ми.
— Така — казва той. — Ето какво ще се случи сега. Ще трябва да се опознаеш с Паулина.
— Вече я познавам, татко.
— Ще я опознаеш още по-добре. Ако изляза прав, а аз имам нюх за тези неща, тя скоро ще се омъжи във влиятелно семейство. Един господ знае как, след като чичо й, който я издържа, е малоумник. Разбираш ли колко е важно за нас да заздравим подобни връзки, особено сега?
— Да, татко.
— Добре. Уредих да се срещнеш с нея днес следобед. На Пиаца дела Анджела.
Звучи така, сякаш става дума за делова среща, но мисълта, че отново ще видя Паулина и ще се измъкна от тягостната атмосфера в палацото, ми е добре дошла. Имам много да й разказвам.
Оставям книгата и го целувам по загрубялата буза.
— Благодаря, татко.
Той ме гледа втренчено, изглежда изненадан от жеста ми.
— Добре — казва накрая. — Не ме разочаровай.
— Света дево! Не можеш ли да стоиш мирно? — роптае Фаустина, докато залита в клатушкащата се гондола. Двамата с гондолиера я хващаме за ръцете, помагаме й да седне. Тя оправя полата си и се оглежда наоколо, очите й блестят върху доброто старо лице. — Какво удоволствие е да си по каналите в днешно време.
Водата гъмжи от гондоли и малки платноходки. По алеите и мостовете се движат хора на тълпи, бъбрят като натруфени птици. Нашият гондолиер наглася брезентова тента над главите ни, после потапя веслото във водата и с лекота оттласква гондолата от брега.
Слънцето се усмихва на света отдолу, подобно на застрашителен съперник, но на мен ми е хладно под тентата. Потапям пръсти във водата, докато гондолиерът ни проправя път към югозападната част на брега. Друг лодкар го предизвиква да се състезават и нашият ни се усмихва.
— Онзи човек поставя под съмнение моите способности. Ако изгубя, ще пътувате безплатно.
Съгласявам се, преди Фаустина да е успяла да възрази, и състезанието започва. Гондолиерът вдига и потапя веслото във водата с плавни отмерени движения, лодката ни пори канала. Въпреки че ни пръскат капки вода, ние изпреварваме другата гондола и дори Фаустина се киска зад ветрилото си като младо момиче.
Гондолиерът спира до един страничен канал и ни помага да слезем. Плащам му и добавям бакшиш заради постигнатия успех. Оттам тръгваме към Пиаца дела Анжела. Площадът е заобиколен от високи порутени розови къщи и е пълен с търговци на плодове и захаросани бадеми. Мъже и жени се разхождат под слънцето, черпят се и се смеят. Точно по средата, въртяща чадърчето си в ръка, виждам Паулина. Къдравата й черна коса се спуска на вълни по гърба й. Синята й рокля е със стегнат корсет, а полата й е широка и проблясва в бледожълто.
"Градът на тайните" отзывы
Отзывы читателей о книге "Градът на тайните". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Градът на тайните" друзьям в соцсетях.