— Срещата приключи — обявява Алегреза.

Тя ме изпровожда навън по друг, по-кратък маршрут от онзи, по който съм пристигнала. От водата се надига синкава мъгла, виждам как първите пръсти на зората докосват куполите и кулите на града. Алегреза внимателно подрежда гънките на пелерината около тялото ми, но очите й светят жестоко зад маската.

— Ще спазим обещанието си — казва ми тя, — но и ти не забравяй своето. Сега си една от нас. Една думичка за Сегретата пред когото и да било и ще се простиш с живота си.

— Няма да кажа на жива душа — обещавам.

Алегреза стиска ръката ми, преди да се стопи обратно в сенките. Стоя сама върху гигантската шахматна дъска, топлият ми дъх е уловен в маската. Ти си една от нас. Но кои бяха в Сегретата? Като изключим Алегреза, нямам никаква представа. Усещам как в гърлото ми се надига горчива жлъч, докато си представям заговорите и престъпленията, които в този момент може би замислят зад стените на този закътан манастир. Постъпих като глупачка. Предадох най-влиятелния мъж във Венеция и за какво? Те взеха тайната ми, претеглиха стойността й и подобно на прегърбен търговец отложиха плащането. Нямам нищо насреща от това свое посещение, освен едно празно обещание.

Развързвам връзките зад главата си, дръпвам маската от лицето си и я хвърлям на земята. Поемам дълбоко глътка студен въздух. Маската ме гледа втренчено от шахматните плочи, проблясваща с цветовете си. Не, не мога да я оставя и Сегретата да я намери. Вдигам я, пъхам я под наметалото си. Гондолиерът ме чака до ръба на водата.

— Леля ви не е ли по-добре? — пита ме той, оглеждайки внимателно лицето ми, докато ми помага да се кача на борда.

Не отвръщам. Придърпвам наметалото около себе си и лодката се плъзва по искрящата лагуна.

Шестнадесета глава

Когато се прибирам у дома, е почти утро. Изкачвам се на пръсти по стълбището, придържайки полите си около бедрата, за да не шумолят. Стаята на баща ми още е затворена и палацото е притихнало. Щом се озовавам в своята, развързвам кърпичката от ръката си и виждам малката коричка засъхнала кръв, която вече се е оформила. Бързо изваждам маската от пелерината си и я пъхам в една от раклите. Вземам купчина копринени шалове, принадлежащи на Беатриче, и ги разстилам отгоре й. Търкам очите си, уморена съм.

Захвърлям наметалото и обувките си настрана и свалям роклята си през глава, като си казвам, че ще придърпам завивките върху себе си и няма да мисля за Сегретата поне до сутринта. Тъкмо се каня да се пъхна в леглото, когато стреснато забелязвам, че някой вече спи в него.

Фаустина. Слагам ръка на рамото й и леко я разтърсвам. Старата жена сяда и за момент ме гледа така, сякаш съм някоя непозната. После лицето й се сгърчва от облекчение.

— Слава на Бога! — вика тя, прегръща ме силно и ме целува по челото. — Къде беше? О, толкова съм ти ядосана.

— Добре съм — отвръщам.

— Къде, по дяволите, си ходила, скъпа? Направо се побърках, като си представих какво може да ти се е случило. Замалко да събудя баща ти.

— Радвам се, че не си го направила — казвам. — Моля те, не му казвай.

Старата ми дойка ме поглежда с уморените си очи.

— Трябва да си легнеш. Колко късно е само! Лаура, не можеш просто така да изчезваш от къщата. Направо откачих. О, какви молитви изрекох, само и само да се прибереш жива и здрава у дома.

— Молитвите ти са чути — казвам и лекичко стискам ръката й. — Нищо ми няма.

Фаустина приглажда намачканите чаршафи и аз лягам върху тях. Когато бях съвсем малка, точно преди да заспя, тя се преструваше, че маже клепачите ми с вълшебен мед. Клепачите ми натежават, точно както някога. Искам да заспя и когато се събудя, да установя, че манастирът, Алегреза и Сегретата са били само сън и че в чекмеджето ми няма никаква маска.

Но внезапен тремор от страна на Фаустина ме кара да седна бързо в леглото. Старицата е покрила лицето си с костеливите си длани и някъде дълбоко в нея се надига ридание. Посягам, придърпвам я към себе си и я прегръщам през пълните рамена.

— Съжалявам — изрича сред риданията си тя. — Като не те намерих, се сетих за бедната ти мъртва сестра.

— Аз съм тази, която трябва да се извини. Не исках да те плаша.

Фаустина поклаща глава.

— Вината е моя. Цялата вина е моя. Ако бях останала с нея, сега Беатриче щеше да е тук.

— Ти не си виновна — казвам и я целувам по мократа страна. — Не бива да се измъчваш.

— Не разбираш — проплаква старицата. — Не можеш да разбереш. — Плъзва се от леглото и пада на колене върху пода, опира длани пред гърдите си, вдига поглед към небето. — Бог да ми прости!

Молбата й сякаш я разкъсва. Никога преди не съм виждала Фаустина в подобно състояние. У нея съзирам някаква дива тъмнина и това ме плаши.

— Фаустина, моля те… Беатриче се удави. Бог няма да прехвърли наказанието за нейната смърт върху теб. Беше нещастен случай!

— Не — промълвява дойката ми. — Не беше.

В стаята сякаш нахлува студен вятър, обвива се около мен. Седя прегърбена в леглото и треперя.

— Какво каза?

Фаустина се обръща към мен. Доброто й старо лице е сгърчено и изтормозено, сякаш и тя е носила маска.

— Онази вечер Беатриче ходи някъде — казва тя. — И аз бях тази, която я пусна да отиде.

— Къде е ходила? — струва ми се, че кръвта е замръзнала във вените ми.

— Не знам. Виждаш ли, тя ми се примоли. Не спираше да повтаря: „Трябва да свърша нещо. Моля те, трябва да ми имаш доверие…“, и аз… По лицето й беше изписана надежда — надежда, каквато не бях виждала от деня на годежа й. Затова я пуснах. Бог да ми прости, пуснах я да отиде.

Гласът й пресеква и тялото й се клати напред-назад. Отмятам чаршафите настрана и сядам на пода до нея. Вземам ръката й в своята.

— Фаустина… Мислиш ли, че е имала таен любим?

— Какво друго би могло да бъде?

Какво друго, наистина? Ъгълчетата на устните ми се опъват в усмивка. Въпреки всичко съм доволна, че старият Винченцо не е бил единственият мъж, когото Беатриче е познавала. Представям си я как с блеснали очи се стрелва в сенките, за да се наслади на тайните прегръдки и думите на копнеж, споделени с някое красиво момче, което е карало сърцето й да пърха, което е сгрявало плътта й с целувки.

— Чаках я на моста Риалто, точно както й бях обещала — продължава Фаустина. — Каза, че няма да се бави, и аз започнах да се притеснявам. Точно тогава чух ужасния й писък и онзи страшен плясък. — Тя мачка с пръсти чаршафа, провиснал от леглото ми, и аз отмятам кичур коса от лицето й. — Бях малко по-нагоре на брега. Хукнах така, сякаш краката ми отново бяха млади, проклинайки коленете и бедрата си. Когато стигнах до нея, тя все още се бореше да си поеме дъх. Продължавам да виждам пяната и мехурчетата въздух в съня си. Роклята, която й бях помогнала да облече по-рано, се беше издула от водата и беше станала огромна. Хвърлих шала си. Бях на ръба на канала, готова да се хвърля да я извадя, и тогава… тогава…

Фаустина затваря сбръчканите си клепачи. Слагам ръка на рамото й.

— Какво стана? — питам я нежно.

Очите й отново се отварят. Погледът й е притеснен.

— Някой ме спря. Една ръка ме стисна за врата. Друга ме хвана за китката и изви ръката ми зад гърба. Някакъв мъж ме повлече далеч от канала. Пищях и ритах, но той притисна нож към гърлото ми.

— Кой е бил? — гласът ми е дрезгав.

— Не знам — отвръща Фаустина разтреперана. — О, толкова ме беше страх! Той се наведе към ухото ми и прошепна: „Остави я да си отиде, стара жено, или и ти ще я последваш“. И тогава видях, под сянката на широкополата му черна шапка, че устата му е пълна със злато. Малки златни ножчета вместо зъби.

Тя отново започва да ридае и аз я притеглям към гърдите си. Образът, който току-що е описала, е по-скоро на чудовище, отколкото на човек.

— Бутна ме на земята и аз затворих очи. Бях истинска страхливка, треперех като бебе. Когато осъзнах, че си е отишъл, беше прекалено късно. Някакъв гондолиер чул писъците ми и извадил Беатриче от водата.

Сестра ми е била убита.

Онзи мъж със златните зъби ми е отнел Беатриче. Прекалено много е, за да го приема нормално. Осъзнавам, че очите ми са сухи, макар да парят от гняв. Кой би могъл да стори подобно нещо? И защо?

Седемнадесета глава

Утрото на сватбата ми е тъкмо такова, каквото трябва да бъде: студено и мрачно. Сърцето ми е мъртво като хладна надгробна плоча. За последен път ще спя сама; тази вечер съсухреното тяло на Винченцо ще се настани до мен, тръпнещо от страст. Бях глупачка. Как можах да съм такава наивница и да повярвам, че онези жени могат да ми помогнат? Бих ли посетила някое от малките бижутерийни магазинчета в квартала на занаятчиите и да оставя там парите си срещу обещанието, че ще получа поръчката си на следващия ден? Не, разбира се! И все пак бях направила именно това. Предадох доверието на един добър човек срещу нищо.

— Не можеш да лежиш тук цял ден — казва Фаустина, проправяйки си път към стаята за трети или четвърти път тази сутрин. Събира отдавна забравените остатъци от живота на майка ми, събира чеиза ми. Големият сандък от тъмно дърво и злато, който стои отворен в ъгъла, подобно на чудовищна паст, се пълни. Фаустина я храни със сгънати чаршафи, бродирани рокли, крехки трептящи воали, тежки ленени покривала. Всичко, от което ще имам нужда за брачното ложе. Движенията на старата жена са тежки и неохотни, сякаш ме приготвя не за женитба, а за екзекуция.