Хуквам в тъмното към канала, тътрейки крака по земята. Сенките чертаят тесни удължени форми по тротоарите и стените, докато бързо отминавам, навела покритата си с качулка глава. Плясъкът на черната вода звучи като ръмженето на преглъщащ шумно гладен звяр. По въздуха долитат звуците на далечна песен. Calma. Calma.

Един гондолиер се обляга на дока, разсеяно потапя весло във водата.

— Синьор?

Макар страхът да циркулира из вените ми, ми минава през ума, че никога преди не съм давала инструкции на мъж.

— Можете ли да ме откарате до Сан Микеле? Манастирът?

Той смръщва вежди.

— На северния бряг, нали?

Кимам, въпреки че нямам представа дали е така. Надявам се, че е прав.

— Бързам — добавям.

Гондолиерът любопитно се взира в мен, после ми подава ръка. Облягам се на нея и се покатервам на борда.

— Ще карам толкова бързо, колкото може да се движи една гондола — казва ми той, — но ще се постарая.

Оттласква веслото от стената на канала. Потегляме. В гланцираната тъмнина, осеяна с нощните светлини на Венеция, които ми намигат, усещам как по гръбнака ми пропълзява тръпката на свободата. За пръв път в живота си избирам пътя си.

Пътуването почти ми харесва. На юг се издигат куполите и кулите на нашия роден от водата град — сребърнобели на фона на тъмното небе. Гондолиерът разцепва мрачните води под нас, кара лодката напред по начин, който ми се струва почти магически. Завиваме по един от северните канали и пресичаме лагуната.

— Каква работа има такова младо момиче като вас, че да бърза да пресича водата през нощта? — пита ме мъжът. Гласът му обаче не е нелюбезен и аз се опитвам да звуча така, сякаш съм се запътила да изпълнявам нормални задачи.

— Имам леля. Тя е стара и болна. Вика ме.

— Добра племенница сте, след като отивате да я видите по това време на нощта. Надявам се, че не е нещо сериозно.

— И аз — отвръщам.

Пред нас се появяват очертанията на остров. Лодката се клати по течението, докато островът бавно, бавно приближава. Куполът на манастира и камбанарията му се издигат към пурпурночервеното небе.

Гондолата ни приближава още повече. Покрай дългата ниска стена на сградата не минават никакви пътеки и водата се плиска в основите й. Първоначално не успявам да видя вход, но когато доближаваме, разбирам, че доста надолу в стената има ниска порта. Малки факли, които не хвърлят кой знае колко светлина, мъждеят колебливо от двете й страни. Гондолиерът ми прекарва лодката през тунела. Вече сме в манастира.

Мястото за слизане е до един двор, наподобяващ двора на замък. Колони и арки оформят заслонена алея. Тя е напълно тиха, с изключение на постоянното плискане на вода по камъните.

Гондолиерът се оглежда наоколо.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не, не, благодаря ви, господине. Но ще съм благодарна, ако можете да ме изчакате. Ще се постарая да не се бавя много.

Той изглежда разколебан, затова му подавам монета.

— Моля ви.

Гондолиерът оставя веслото.

— Останете колкото е необходимо. Сигурен съм, че леля ви ще се почувства по-добре след визитата ви.

Помага ми да сляза и аз стъпвам на голяма площадка от черен и бял мрамор. Тя се простира от канала до стените на манастира, подобно на гигантска шахматна дъска. Водата хвърля отражения по повърхността й и мраморът трепти и проблясва.

Тръгвам към покритата алея. Наоколо е тихо, тъмно и неподвижно. Несвойствен за това време вятър развява наметалото ми, нещо прелита с плющене покрай мен и аз прикляквам към земята, дръпнала качулка ниско над лицето си. Просто птица, вероятно някоя разтревожена чайка, но ме кара да се задъхам силно.

— Съвземи се — прошепвам си. Тези думи би ми казала и игуменката, ако ме видеше как треперя от страх.

В стените на манастира е вградена гигантска врата от напукано дърво. Вратата е обсипана с патинирани метални гвоздеи, всеки от които е голям и кръгъл като мъжки юмрук. В основата на сградата пълзят водорасли, техните зелени и хлъзгави тела си проправят път нагоре от дълбокото.

Вратата се отваря. Твърде късно е да си тръгна. Появява се мъж в кафява роба с качулка, лицето му е скрито. Той безмълвно ме вика с пръст.

— Аз съм Лаура — казвам му и мъжът кимва, сякаш това е нещо, което вече знае.

Тръгвам след него по тесен коридор, върху двете стени на който на голямо разстояние един от друг са поставени свещници. В най-тъмните участъци едва виждам краката си. Сянката на качулката на моя придружител се разтяга и свива, когато навлизаме в периметъра на свещниците. Завиваме на няколко пъти. Дясно, пак дясно, ляво. Изкачваме се по каменно спираловидно стълбище. Притеснявам се, че няма да успея да намеря обратния път.

— Извинете — питам го, — къде отиваме?

Той не отвръща.

На върха на стълбището се озоваваме в подобна на пещера зала. Жегата и светлината в нея почти парят по лицето ми. Заслепена и замаяна съм. Когато очите ми привикват, виждам златото по стените и фреските в наситеносиньо и яркочервено. Мъжът вече е изчезнал.

Група фигури на може би петнадесетина души стоят край един от четирите огъня, които искрят в камини, по-високи от човешки бой. Всеки е облечен в дълга роба, а пред лицето си има маска. Въпреки това по някакъв начин усещам, че всички са жени. Усещам как кожата ми настръхва и независимо от топлината в залата потръпвам. Какво е това място?

Фигурите се плъзват напред и оформят кръг около мен. Маските им хвърлят трептящи гротескни сенки. Някои имат дълги заострени клюнове, подобно на хищни птици. От други нежно се спускат пеперудени крила, изработени от воал. Техните скъпоценни камъни, дантели и пера обрамчват очи, които ме пронизват като стрели на ловец. Въздухът е наситен със замайващата миризма на билки и пушек. Но има и нещо друго — нещо по-могъщо и по-остро от всичко останало.

Сърцето ми препуска в луд галоп. Това е капан, мисля си.

Една от фигурите ме доближава и аз отстъпвам назад, очите ми се стрелкат наоколо в търсене на път за бягство. Жената се смее зад украсената си с пера маска. Цялата група приближава още по-близо, затяга кръга.

— Какво искате от мен? — питам ги. — Кои сте вие?

Една висока жена пристъпва напред. Косата под качулката й е прошарена от сивкави кичури. Маската й има формата на бял бухал, покрита е с бели камъни и има сребърна човка. Жената я сваля и очите на Алегреза проблясват на светлината на пламъците.

— Добре дошла в Сегретата, Лаура — поздравява ме тя.

Четиринадесета глава

Сегретата. Обществото на тайните. Съсъкът и хапливостта на думата кара кожата ми да потръпне от хлад.

— Казахте, че можете да ми помогнете — казвам, като стискам юмруци и забивам нокти в дланите си, за да спра треперенето си.

— Можем — отвръща Алегреза. — Но съществуват правила. — Жените кимват. — И цена.

Винаги има цена, мисля си и се сещам за думите на баща ми от деня, в който ме остави в манастира.

— Каза ли на някого за идването си тук? — пита ме Алегреза.

Поклащам отрицателно глава.

— Това е първото правило — гласът й е каменен шепот. — Нашата организация трябва да остане в сянка. — Одобрителни възгласи. — Второто правило е също толкова важно. Ако искаш да ти помогнем, трябва да ни дадеш нещо.

Прехвърлям гънките на роклята си и изваждам кадифената си кесия.

— Не съм сигурна дали това ще е достатъчно.

Алегреза се усмихва и махва пренебрежително с дългата си бледа ръка.

— Щяхме наистина да сме най-обикновено общество, ако единственото, което искахме, бяха парите ти. — Маските се поклащат, докато притежателките им се смеят. — Не, ние търсим нещо по-ценно и по-могъщо от монети или скъпоценности.

— Какво имате предвид?

— Искаме тайна, разбира се — отвръща Алегреза, провлачвайки думата.

Жените пристъпват още по-близо към мен, подобно на глутница гладни вълци. През стената, издигната от облечените им в роби тела, не може да се избяга. Очите им проблясват иззад маските и аз се чудя какво ще направят, ако не мога да им дам онова, което искат.

Тайна? В продължение на години не съм правила нищо друго, освен да бродирам, да се моля и да пея. Разравям мозъка си за нещо, което никой друг не знае. Баща ми и финансовите му притеснения? Не става. Един поглед към извехтялото ни палацо разкрива цялата истина. Любовта на игуменката към виното? Не мога да бъда сигурна, че този слух не е просто измислица на Аналена. Билковите отвари, приготвяни в манастира, които лекуват хората от всякакви ужасни болести? Но жените в цяла Италия си имат своите рецепти. Нямам никакви тайни за разкриване или поне не такива, които да са достатъчно ценни. Нищо, което да убеди Сегретата да ме спаси от Винченцо.

Не мога да гледам към тях. Свеждам очи към каменните плочи под нозете си.

— Нямам никакви тайни.

Внезапен смях изпълва залата, отеква сред каменните арки. Втренчвам объркан поглед в жените. Какво толкова смешно казах?