— Скъпа моя, няма ли да се присъединиш към мен за този танц?

Карина и Паулина ме гледат втренчено.

— Много добре — отвръщам. Не виждам какво друго бих могла да направя.

Двамата се движим из залата. Ръцете на последния ми партньор бяха нежни и добри, но тези на Винченцо са като някакви чудовищни гадини, пълзящи около кръста ми. От време на време притиска тялото си в моето: вероятно случайно, но по-вероятно — нарочно. На три пъти ме настъпва по краката и бледите ми сатенени пантофки стават на мръсни петна от подметките на обувките му с черни катарами.

Дъхът му е кисел. Извръщам лице настрана.

— А! — възкликва той. — Срамежлива си също като сестра си!

Бедната Беатриче. Не мога да я виня, че ме остави да повярвам колко щастлива и влюбена е. Представям си какви ужасни неща, свързани с този мъж, е запазила само за себе си — този мъж, който държи бъдещето ми в отвратителните си старчески ръце.

Винченцо затяга прегръдката около кръста ми и стиска силно ръката ми, сякаш подозира, че може да се опитам да побягна. Над кокалестото му рамо виждам как останалите гости се взират в нас. Някои пляскат и се смеят. Други шепнат зад ветрилата си. Баща ми одобрително кима, когато Винченцо ме влачи покрай него — гънките на лицето му са по-дълбоки и по-твърди.

Годеникът ми плъзва ръка по гърба ми и аз трепвам.

— О, мислиш, че съм твърде грозен, твърде стар. Така ли е, млада Лаура?

— Не, не — отвръщам бързо. — Боли ме кракът.

— На пръста ти ли стъпих, бедно мое момиче? Няма значение, скоро ще го нацелувам и ще му мине. — Той престава да се усмихва и добавя строго: — Кажи ми, имаш ли някакви други оплаквания от мъжа, който ще спаси баща ти от бедност и срам? Цветът на дрехите ми, може би, или скоростта, с която танцувам? Хайде, малката ми, можеш да ми кажеш.

Нищо не казвам. Единственото, за което си мисля, е, че веднага с най-голямо удоволствие бих станала Христова невяста и бих прекарала остатъка от живота си на колене, лъскайки релсите пред олтара.

За момент, когато се озоваваме в края на залата, той спира да танцува.

— Добре — продължава. — Тогава е мой ред. Първо: никакви погледи, странични или каквито и да били, към онези глупави младежи, всеки от които би поискал парче от младата ти мека плът. Остави ги да копнеят за теб. — С костеливия си пръст Винченцо прокарва невидима линия от рамото ми до върха на средния ми пръст. Потръпвам. — Второ: единственото, за което трябва да се притесняваш, е да вършиш онова, което ти се казва. Подчинението е най-привлекателната черта на всяка добра съпруга. А аз знам — казва той, хваща брадичката ми в ръка и я ощипва така, че да ме заболи, — че от теб ще излезе много добра съпруга.

Дръпвам се назад. В гърлото ми се надига горчива слуз. Трябва да изляза навън. Имам нужда от въздух. Докато си проправям път сред тълпата, тичайки към двойната врата, го чувам да вика след мен:

— Гледай да се върнеш обратно, скъпа моя!

Тичам през мраморното фоайе, покрай меланхоличната статуя и удивените лакеи. През една врата в дъното на дълъг коридор съзирам мачтите на закотвените в пристанището лодки и се спускам към тях. Стъпвам на дълъг балкон, притискам горещите си длани към каменните балюстради. Дълбоки глътки въздух. Надвесвам се над мастилената вода и оставям вятъра да охлади пламналото ми лице.

— Някой да ми помогне — прошепвам. Празна молитва, тъй като няма кой да й се отзове: нито Фаустина, нито Бианка, нито Паулина, нито дори Карина. Сама съм.

Треперя в нощния хлад, но още не съм готова да се върна обратно в балната зала. В другия край на балкона виждам врата. Тръгвам към нея, завъртам тежката метална дръжка и прекрачвам прага.

От върха на едно дървено скеле към мен се взира най-красивият мъж, когото някога съм виждала.

Единадесета глава

Облечен е в бяла, опръскана с боя риза с широки ръкави. Дрехата виси свободно около врата му, разкривайки маслинената кожа на гърдите му. Косата и очите му са почти черни, скулите — остро изрязани на светлината на лампата. Прилича на ангел.

— Извинявам се — казвам със запъване, все още разстроена от шока от срещата с Винченцо. — Ще изляза.

— Не — бързо казва той, после навежда глава. — Искам да кажа, че няма нужда, милейди.

На ръката си е опрял овална палитра, омазана с магически цветове, пръстите му държат дълга черна четка. Скелето, на което стои, е близо до стена, върху която се вижда наполовина завършена фреска. Изобразява тримата влъхви, посещаващи Светото семейство. Ореолът около главата на младенеца Христос е от златен варак, а във фона разпознавам куполите и кулите на Венеция. Стаята е просторна и внушителна, но мебелите са покрити с чаршафи, а останалите стени са изстъргани до гола мазилка. В една мраморна камина пламти буен огън. Пламъците осветяват лицето на мъжа, докато той се спуска надолу по скелето.

— Вие сте художник — казвам и веднага се усещам като глупачка.

Но той кимва и се усмихва.

— Художник, който все още се учи. Започнах с рисуването на портрети на дожа и семейството му, и сега той ми възлага други поръчки. Като тази стая.

Гласът му е нисък и нежен. Винченцо, баща ми и балът внезапно ми се струват много далеч.

— Трябва да е прекрасно човек да има подобен талант — отбелязвам. — Дълго ли сте учили?

— По-малко от някои други — отвръща той. — Навремето бях математик. Въпреки че изкуството и логиката са просто различни начини за изразяването на едни и същи неща.

— Какви неща?

— О, нали разбирате, разкриването на красиви мотиви, намиране на смисъл в този свят, хвърляне на светлина върху важни моменти.

Той стои до дървено магаре, отрупано с бурканчета боя, прахообразни пигменти и четки. Внимателно смесва щипка жълт пигмент със син и кафяв и получава гладко маслиненозелено. Тук е толкова спокойно; все още не искам да се връщам обратно.

— Имате ли нещо против да ви гледам как работите? — питам го.

— За мен ще е удоволствие.

Художникът дръпва един от чаршафите и открива пред мен дървен стол, тапициран с кожа и с крака, резбовани като лъвски лапи. Потъвам в него и младежът прехвърля част от маслинената боя върху палитрата.

— Твърде много танци? — пита ме.

— Не съм особено добра — отвръщам.

Той съчувствено кима и продължава да прехвърля боята върху палитрата си. Мълчанието набъбва и аз не мога да се въздържа да не събера пръстите на краката си като малко момиченце.

— Винаги ли сте живели във Венеция? — питам.

— Прекарах детството си в града, но после го напуснах и живях няколко години навън. Наскоро се върнах.

— Аз също — казвам му — Сега се ориентирам наоколо. В момента всичко ми изглежда като истинска мистерия.

Художникът се покатерва на скелето и сяда на платформата най-отгоре. Потапя четката си в боята и с деликатни движения очертава зелените листа в края на фреската.

— Венеция е град на тайни — отбелязва. — Изглежда всеки си има по някоя.

Сещам се за топящото се състояние на баща ми; за преструвките на Беатриче във връзка с Винченцо; за болестта на дожа. Той се отдръпва назад, за да погледне завършеното листо.

— Но какво мога да знам аз за тайните? Та аз съм просто художник.

— Нямате ли никакви?

Добрите му очи се спират върху моите. За момент млъква, после се усмихва и посочва към центъра на фреската, където стои Дева Мария. Детето Христос е в ръцете й, очите й са извърнати към небето. Облечена е в наситеносиня роба — по-синя от обедно небе или най-яркия сапфир.

— Аз съм единственият художник във Венеция, който знае как се постига този цвят. Именно заради това дожът харесва работата ми.

— Как го правите?

Той обляга брадичка на дланта си, танцуващите му очи се присвиват, докато художникът се преструва, че обмисля дали да отговори на въпроса ми.

— Няма да кажа на никого — настоявам. — Заклевам се.

— Ами, в такъв случай… — прави ми знак да се приближа. Заставам в основата на скелето и той ми прошепва: — Първо, трябва да се прецеди вода през възможно най-финия муселин, докато стане идеално чиста. После нежно се натрошава лапис лазули2 и се смесва с орехово масло. Върху тях се сипва пречистената вода и сместа се оставя да престои една нощ, за да стане еднородна.

Поклащам глава.

— Нищо чудно, че никой от другите художници не го е открил.

Той ме гледа още известно време.

— О, не! — възкликва, почти безгласно, въпреки че в ъгълчетата на червените му устни играе усмивка.

— Какво? — питам го.

— Сега се поставих във вашата власт. Мога ли да ви имам доверие? — очите му ме владеят.

— Разбира се…

Вратата се отваря и двамата се обръщаме едновременно. Карина.

— Лаура! Търсих те из цялото палацо. Лакеите са те видели да идваш насам… — тя вдига очи към художника, който бързо става и се отдръпва от мен. — Бях почнала да се притеснявам. Върни се на бала. Има още толкова много хора, с които искам да се запознаеш!