— Нищо засега. Бей, отиди с майка си. — Клеър свали престилката на малката и отново се обърна към сестра си: — Имаш ли бяла блуза и черна пола, за да ми помогнеш утре при сервирането?

— Имам бяла блуза — отвърна Сидни.

— Ще ти дам някоя от моите поли. Сервирала ли си преди?

— Да.

— С това ли се занимаваше, след като замина? Сервитьорка ли беше?

Сидни побутна Бей, за да излезе от кухнята. Какъв беше животът й, след като разпери криле и излетя от Баскъм? Бягства, кражби, мъже. Клеър не разбираше от тези неща. Нямаше да й разкаже за миналото си. Поне засега. Не можеше да сподели дори със собствената си сестра, след като не беше сигурна, че тя ще я разбере.

— Занимавах се с много неща. Била съм и сервитьорка — измънка.

* * *

По-късно следобед Сидни седна на верандата и се загледа в дъщеричката си, която се премяташе из двора като акробатка. Видя Иванел, която крачеше по тротоара, и се усмихна. Старицата беше по син анцуг, през рамото си беше преметнала обичайната голяма чанта. Навремето Сидни обичаше да гадае какво има в прословутата торба. Предимствата да си от фамилията Уейвърли бяха прекалено малко, но Иванел бе едно от тях. Старицата спря да поговори с Тейлър, който стоеше посред двора си и мрачно се взираше в купчината окосена трева. Очевидно беше отегчен — Сидни безпогрешно разпозна признаците. Косата му беше доста дълга, вероятно я бе оставил да порасте, за да не се къдри. Означаваше, че той притежава творческа натура, която се опитва да контролира чрез безсмислена работа, премествайки окосената трева от единия в другия край на двора.

След Дейвид тя не можеше да си представи отново да бъде с мъж, но докато наблюдаваше Тейлър, усети странна тръпка. Не го желаеше, пък и той явно харесваше сестра й, обаче самата идея за свестен и добър мъж й вдъхна надежда. Може би не за самата нея, ала за други хора, други жени. По-щастливи жени.

Щом Иванел се раздели с Тейлър, Сидни забързано слезе по стъпалата да я посрещне. Прегърна я и възкликна:

— Иванел! Клеър ми каза, че ще дойдеш. Колко се радвам да те видя! Изобщо не си се променила.

— Още съм стара.

— Още си красива. Какво си говорехте с Тейлър?

— Така ли му е името? Стори ми се, че са му необходими чували за събиране на окосена трева. Имаше късмет, че случайно носех в торбата. Беше адски любезен. Ето номера на телефона му. — Подаде на Сидни листче, откъснато от тетрадка.

Сидни се изчерви:

— Иванел, аз не… не искам да…

Старицата я потупа по ръката:

— Миличка, нямам представа за какво ти е. Знам само, че трябваше да ти го дам. Не се опитвам да играя ролята на сватовница.

Сидни се засмя. Какво облекчение!

— Имам и още нещо за теб. — Иванел порови в торбата и извади плик, върху който бе щамповано названието на скъп магазин в центъра на градчето. Сидни отлично си го спомняше. Съученичките й с богати родители пазаруваха от „Максин“. Тя работеше цяло лято, за да си купи нещо от същия магазин, за да се приобщи към тях. Извади от плика прекрасна синя копринена блуза. Беше поне с три номера по-голяма от нейния, обаче тя не бе притежавала толкова декадентска дреха, откакто сви парите на гаджето си, крадеца на коли, и живя нашироко цяла година. Дейвид беше състоятелен, но не правеше подаръци, също както никога не изпитваше угризения за жестокостта си и не се извиняваше.

Сидни седна на стъпалата, притисна блузата до лицето си и вдъхна великолепния мирис на фина хартия и английски парфюм.

— Толкова е красива! — прошепна.

Иванел седна до нея и отново заровичка в торбата си:

— Досетих се, че ще ти е голяма. Ето ти касовата бележка. Тази сутрин се разхождах из центъра белким видя някое и друго хубаво мъжко дупе. Видях блузата на витрината на „Максин“, помислих си за теб и разбрах, че трябва да я купя. Тази блуза. Този размер.

Бей се приближи и свенливо докосна блузата, която майка й държеше.

— Иванел, това е дъщеря ми Бей.

Старицата погъделичка под брадичката малката и тя се изкиска.

— Прилича на баба ти като малка. Тъмнокоса, синеока. Типична Уейвърли, няма спор.

Сидни машинално прегърна Бей и я придърпа към себе си, сякаш да я защити. Не, дъщеря й не беше Уейвърли!

— Ягодовите кексчета са й любимите. Благодаря ти.

— Приятно е, когато подаръците ти вършат работа. — Иванел я потупа по коляното. — Къде е Клеър?

— В кухнята. Има голяма поръчка за едно дамско тържество.

— Ще й помогнеш ли?

— Да.

Погледът на Иванел сякаш проникваше в душата й. Сидни открай време я обичаше. Кое дете не обича старица, раздаваща подаръци? Само че Клеър сякаш я разбираше най-добре.

— Запомни нещо за сестра си. Тя не обича да се моли за каквото и да било.

Бей изтича на двора и отново започна да се премята, двете я поздравиха за ловкостта й и замълчаха. След известно време Иванел продължи:

— Не е лесно да молиш за помощ. Постъпи смело, като дойде тук. Гордея се с теб.

Сидни я погледна в очите и разбра, че тя знае истината.



В петък около пет следобед Клеър, Сидни и Бей се прибраха у дома, след като бяха сервирали обяда на дамите в Хикори. На връщане Бей заспа в минивана. За учудване на Сидни сестра й не се възпротиви да вземат детето, когато тя й каза, че предпочита да не оставя малката при Иванел, на непознато място. Клеър каза:

— Не, разбира се. Тя идва с нас. — Кратко и ясно.

Бей беше на седмото небе. Възрастните дами от Ботаническото дружество се влюбиха в нея, а всеки път, когато Клеър и Сидни идваха в кухнята, за да донесат чинии или да вземат напитки, малката вече беше разчистила плотовете и бе подредила чашите със студени питиета, сякаш интуитивно знаеше какво трябва да се прави.

Сидни занесе заспалото дете в стаята му, сложи го на леглото и включи вентилатора, който Клеър беше донесла от килера, защото лятото изпълваше къщата и нажежаваше стените. Тя захвърли дрехите си и сложи къс панталон и тениска — мислеше, че сестра й също ще се преоблече, преди да разтовари минивана.

Обаче като слезе на долния етаж, видя, че Клеър е внесла всичко в кухнята, заредила е съдомиялната и вече пълнеше гарафите със сода за хляб и гореща вода, за да ги измие по-добре. Още беше с бялата блуза, черната пола и синята престилка.

— Щях да ти помогна — промърмори Сидни.

Клеър сякаш се изненада, че я вижда в кухнята:

— Мога и сама. Плащам на момичетата да ми помагат само при сервирането. Успокой се. Не знаех дали ще искаш чек, затова сложих парите в онзи плик. — Тя посочи кухненската маса.

Сидни озадачено я изгледа. Нещо не се връзваше. Не разбираше дали всичко е минало гладко. Не бяха ли работили добре заедно? Дамите от дружеството превъзнасяха храната и похвалиха нея, Сидни, за сервирането. Отначало тя беше като на тръни. Навремето, когато работеше като сервитьорка, редовно крадеше от клиентите, като не им връщаше ресто. Ако някой направеше скандал, тя започваше да флиртува с него, за да замаже положението. Пък и обикновено спеше със собственика на заведението, който щеше да вземе нейната страна, ако се стигнеше дотам. Да, умееше да омайва мъжете и да завърта главите им.

Боеше се, че като сервира на клиентките на Клеър, миналото ще възкръсне в паметта й и ще й се прииска да се върне към предишния си живот. Оказа се, че страховете й са били напразни. Беше й приятно да работи усърдно и почтено. Днешният ден й напомни за най-щастливия период от живота й, когато работеше във фризьорския салон в Боас. Спомни си как я боляха глезените и ръцете и как при подстригване на клиентките късите косъмчета попадаха под дрехите й и я боцкаха. Беше прекрасно.

Но сега Клеър заяви, че вече не й е необходима помощничка. Сидни стърчеше посред кухнята, докато сестра й продължаваше да си гледа работата. Как трябваше да постъпи? Щеше да полудее, ако не вършеше друго, освен да й помага от време на време. Клеър не й разрешаваше дори да върши къщната работа.

— Все пак не искаш ли да ти помогна? — попита колебливо.

— Не е необходимо. Свикнала съм.

Без нито дума повече Сидни взе плика, излезе през задната врата, облегна се на раздрънканото субару и преброи парите. Клеър се оказа щедра. Може би очакваше сестра й да излезе да се види с някого, да напълни колата с бензин. Само че субаруто нямаше стикер за преминат технически преглед и някой пътен полицай можеше да я спре.

Колкото до старите си познати, засега нямаше желание да види никого.

Сгъна плика и го пъхна в задния джоб на късия си панталон. Не искаше да се върне в къщата и да наблюдава как Клеър работи, затова тръгна по алеята за коли, като нарочно подритваше чакъла — вероятно по-късно сестра й щеше да го изравни с гребло, за да не загрозява гледката.

Сидни отиде в предния двор и се загледа в къщата на Тейлър. Джипът му беше паркиран на улицата. Импулсивно прекоси двора и изкачи стъпалата към дома му. Почука на вратата и след като той не отвори веднага, пъхна ръце в джобовете си и зачака. Може би беше заспал. Което означаваше, че не й остава друго, освен да се върне вкъщи.

Чу стъпки, усмихна се и извади ръце от джобовете си, когато Тейлър отвори вратата. Беше по джинси, изцапани с боя, и размъкната тениска. Изглеждаше объркан, сякаш се питаше къде е отлетяло времето.