Клеър машинално се запита дали, когато бременната Лорълай се е появила ненадейно с шестгодишната си дъщеричка, вкопчена в ръката й, баба й е изпитала същите чувства — облекчение, гняв, печал, паника.

Насили се да се раздвижи и прекоси двора, поне за миг забравила Тейлър.

— Сидни?

Сидни се стресна и се отдръпна от колата. Изгледа сестра си от глава до пети и едва тогава се усмихна. Изплашената жена, която отбранително притискаше ръце до гърдите си, бе заменена от предишната Сидни — онази, която се подиграваше на фамилното име, без да подозира какво щастие е да си родена тук.

— Здрасти, Клеър.

Клеър спря на няколко метра от нея. Хрумна й, че може да е призрак или двойница на сестра й. Сидни не би позволила да я видят с коса, сплъстена от мръсотия. За нищо на света не би допуснала да се покаже пред хората с тениска, изцапана с храна. Тя беше такава чистница, толкова организирана. Полагаше неимоверно старание да не прилича на другите Уейвърли.

— Къде беше?

— Къде ли не. — Невероятната усмивка озари лицето й и вече нямаше значение как изглеждат косата и дрехите й. Да, наистина беше Сидни.

Малката престана да обикаля двора и изтича при нея. Сидни я прегърна:

— Дъщеря ми Бей.

Клеър погледна детето и се насили да се усмихне. Момиченцето беше тъмнокосо като нея, но имаше сините очи на майка си.

— Здравей, Бей.

— А господинът е… — подхвърли Сидни.

— Тейлър Хюс. — Той подаде ръка. Клеър се сепна — не беше усетила кога отново е застанал зад нея. — Живея в съседната къща.

Сидни се здрависа с него и кимна:

— Къщата на семейство Сандърс. Стегнали сте съборетината. Не беше синя последния път, когато я видях, а мръснобяла.

— Заслугата не е моя. Купих я ремонтирана.

— Аз съм Сидни Уейвърли, сестрата на Клеър.

— Приятно ми е. Е, аз тръгвам. Клеър, ако ви потрябвам… — Потупа я по рамото и се отдалечи. Клеър беше обзета от противоречиви емоции. Не искаше той да си тръгва, но, разбира се, не можеше и да остане. Оставил я беше насаме със Сидни и мълчаливата й дъщеричка и тя се чувстваше като в небрано лозе.

Сестра й повдигна вежди:

— Много е секси.

— Уейвърли — промърмори Клеър.

— Какво?

— Ти каза, че фамилното ти име е Уейвърли.

— Така беше поне доскоро.

— Мислех, че го ненавиждаш.

Сидни равнодушно сви рамене.

— Ами Бей? — попита Клеър.

— И тя е Уейвърли — тросна се Сидни и помилва малката: — Поиграй си още малко, съкровище. — Щом дъщеря й се отдалечи, тя добави: — Къщата изглежда невероятно. Нов покрив, нови прозорци, нова боя. Нямах представа, че е толкова красива.

— Ремонтирах я с парите от застраховката на баба Уейвърли.

Сидни се обърна, уж да проследи с поглед как Тейлър се качи по стъпалата към верандата и влезе в къщата. Само че Клеър я познаваше прекалено добре. Сестра й беше потресена. Нима очакваше да завари баба им жива и здрава? Какво очакваше?

— Кога? — прошепна Сидни.

— Какво кога?

— Кога почина тя?

— Преди десет години. На Бъдни вечер, малко след заминаването ти. Нямаше начин да ти съобщя. Не знаехме къде се намираш.

— Баба знаеше. Бях й казала. Виж, може ли да преместя таратайката зад къщата? — Сидни удари с юмрук по предния капак. — Иначе кой знае какво ще си помислят хората.

— Къде е колата на баба, която тя ти отстъпи?

— Продадох я в Ню Йорк. Баба каза, че мога да я продам, ако поискам.

— Живяла си в Ню Йорк, така ли?

— Не, останах там само година. Не се задържах дълго на едно място, също като мама.

Погледите им се срещнаха, ненадейно настъпи тишина.

— Защо си дошла, Сидни?

— Търся си дом.

— За колко време?

Сидни тежко въздъхна:

— Не знам.

— Не можеш да оставиш Бей тук.

— Какво?

— Както мама ни заряза. Не можеш да я зарежеш тук.

— Никога няма да изоставя дъщеря си! — В гласа на Сидни прозвучаха истерични нотки и внезапно Клеър разбра, че сестра й премълчава нещо. Нещо съдбовно се бе случило, та тя да се върне в омразното й градче. — Какво искаш да направя? Да ти се моля на колене?

— Не искам да се молиш.

— Нямам къде другаде да отида. — Сидни сякаш изплю думите като люспи от слънчогледово семе; те залепнаха за тротоара и се втвърдиха под палещите лъчи на слънцето.

Клеър се запита как да постъпи. Не биваше да изгони сестра си. Пък и от горчив опит знаеше, че близките могат да ти причинят най-много страдания.

— Закусвали ли сте? — промърмори.

— Не.

— Чакам ви в кухнята.

— Миличка, ела да преместим колата! — провикна се Сидни и малката хукна към нея.

— Бей, обичаш ли ягодови кексчета? — попита Клеър.

Момиченцето се усмихна и се превърна в копие на майка си като малка. Сърцето на Клеър се сви, спомни си как искаше да отнеме всичко от сестричката си, как я гонеше от градината, за да не види какво правят двете с баба й, как криеше рецептите на най-горните полици, та Сидни да не узнае тайните съставки. Много по-късно, когато порасна, все се питаше дали тя не е причината сестра й да намрази всичко, свързано с фамилията Уейвърли. И това дете ли щеше да ненавижда всички Уейвърли? Бей не знаеше, че също има скрита дарба. Може би тя, Клеър, щеше да я научи да я използва. Не знаеше дали със Сидни изобщо ще се сдобрят и колко време възнамерява да остане сестра й, но чрез Бей щеше да се опита да изкупи вината си.

В разстояние на няколко минути животът й се бе променил. Баба й беше приютила двете със Сидни, и то без да задава въпроси. Така постъпваха истинските Уейвърли.

— Ягодовите кексчета са ми любимите! — възкликна Бей.

Сидни се сепна:

— Как разбра?

— Не аз, Иванел разбра. — Клеър тръгна към къщата.

* * *

Сидни остави субаруто зад къщата редом с белия миниван, паркиран пред гаража. Първо извади платнената си торба и раничката на Бей, после заобиколи колата, свали регистрационния номер и го пъхна в чантата. Така никой нямаше да разбере откъде идват.

Бей, която бе изтичала напред, я чакаше на алеята между къщата и градината.

— Наистина ли ще живеем тук? — запита поне за шестнайсети път, откакто сутринта бяха спрели пред входната врата.

Сидни дълбоко си пое въздух. Господи, още й се струваше невероятно.

— Да — отвърна.

— Това е къща за принцеси. — Малката се обърна и посочи отворената градинска порта: — Може ли да разгледам цветята?

— Не. Цветята са на Клеър. — Чу се тупване, от градината се изтърколи ябълка и спря пред краката й. Тя не се стресна. В семейството бяха свикнали с дървото, което предсказваше бъдещето на хората и ги замеряше с ябълки. Пък и то я посрещаше много по-сърдечно от сестра й. — И не припарвай до ябълковото дърво.

— Не обичам ябълки.

Сидни коленичи пред дъщеричката си. Приглади косата й, оправи блузката й:

— И така, как се казваш?

— Бей Уейвърли.

— Къде си родена?

— В междуградски автобус.

— Кой е баща ти?

— Не го познавам.

— Откъде си?

— Отвсякъде.

Тя хвана ръката на малката:

— Нали разбираш защо трябва да казваш тези неща?

— Защото тук сме различни. Не сме като преди.

— Удивляваш ме.

— Благодаря. Дали Клеър ще ме хареса?

Сидни се изправи, за миг й причерня, зави й се свят. Побиха я тръпки, всяко примигване й причиняваше болка. Толкова беше уморена, че едва се държеше на крака, но не искаше да прояви слабост пред Бей, а още по-малко пред сестра си. Насили се да се усмихне и промълви:

— Сигурна съм, че ще те обикне.

— Аз я харесвам. Прилича на Снежанка.

През солариума влязоха в кухнята, Сидни се огледа, обзета от чувство, напомнящо страхопочитание. Помещението беше преобразено и сега заемаше и площта на някогашната трапезария. Умивалниците и плотовете бяха от алпака, монтирани бяха два ресторантски хладилника и две фурни.

С Бей безмълвно седнаха до масата и загледаха как Клеър приготви кафеварката, после пъхна във фурната две замразени ягодови кексчета. Сидни си мислеше, че сестра й се е променила — не изцяло, но някак неуловимо, както светлината се променя в течение на деня — пада под друг ъгъл, оттенъкът е различен. И поведението й бе друго, вече не се държеше като властна егоистка. Но под привидното й спокойствие, напомнящо спокойствието на баба им, сякаш прозираше скрито предупреждение: „Оставете ме на мира и аз ще съм доволна.“

Докато наблюдаваше сестра си, Сидни за пръв път си даде сметка, че Клеър е красива. Досега не беше обръщала внимание на външността й. Май и собственикът на съседната къща харесваше Клеър. А Бей беше очарована от леля си и не откъсваше поглед от нея, когато сложи пред нея кексчето и чаша мляко.

— Значи имаш фирма за обслужване на тържества — промърмори Сидни, когато Клеър й подаде кафето. — Видях надписа на вана отвън.