През двете години, откакто насила беше върнал Сидни от Боас, често й се случваше да влезе в някоя стая и да усети уханието на рози или да се събуди нощем от уханието на разцъфнали орлови нокти. Миризмите винаги проникваха през прозорец или през врата, която водеше навън.

Една нощ, докато гледаше спящата си дъщеричка, тихичко плачеше и се питаше как да я защити, след като бяха в опасност и ако останеха, и ако избягаха, внезапно истината проблесна в съзнанието й.

Ароматите бяха свързани с родния й дом.

Къщата ги зовеше при себе си.

С Бей тихичко слязоха по стълбището, обгърнато от утринния полумрак. Съседката Сюзан щеше да ги види, ако излезеха през входната или през задната врата, затова се приближиха до прозореца в дневната, който гледаше към малкия двор встрани от къщата. Предишната вечер Сидни беше махнала предпазната мрежа, сега тихо отвори прозореца и помогна на Бей да се прехвърли през перваза. Хвърли на земята сака си, куфар с най-необходимото и раничката, в която дъщеря й беше сложила разни любими нещица. Пропълзя навън, преведе малката през храстите, на бегом прекосиха паркинга. Грета беше обещала да остави субаруто пред къщата с номер сто на съседната улица. Ключовете щяха да са под сенника. Нямаше значение, че колата не е застрахована и номерата са фалшиви. Важното беше да ги отведе далеч от тук.

Заръмя ситен дъждец. Майка и дъщеря тичаха по тротоара, като заобикаляха местата, осветени от уличните лампи.

От косата на Сидни вече течеше вода, когато стигнаха къщата с номер сто. Тя тревожно се огледа. Къде беше колата? Затича напред-назад из паркинга. Имаше само едно субару, но беше прекалено ново, за да струва само триста долара. Освен това беше заключено, на предната седалка имаше вестници и пластмасова чаша с капаче. Колата беше чужда.

Сидни отново запрепуска из паркинга, за всеки случай изтича и до другия на улицата.

Колата я нямаше.

Останала без дъх, се втурна обратно при Бей. Как можа да изпадне в такава паника, че да остави детето само дори за миг? Тъкмо сега всяка грешка можеше да е фатална. Седна на тротоара между една хонда и форд комби и закри с длани лицето си. Жалко за усилията и най-вече за смелостта й. Как да върне Бей в онази къща, как да я осъди на живот, изпълнен с насилие и страх? Не можеше, не искаше повече да е Синди Уоткинс.

Бей седна до нея и тя я прегърна.

— Не се тревожи, мамо — прошепна малката. — Всичко ще се нареди.

— Знам, съкровище. Да поседим още малко, става ли? Мама ще измисли какво да прави.

В четири сутринта градът още спеше и Сидни се стресна, когато чу ръмженето на приближаваща се кола. Придърпа малката към себе си и се прислони до комбито, за да не ги видят. Ами ако беше Сюзан? Ако се беше обадила на Дейвид?

Колата спря.

Затръшна се врата.

— Синди? — подвикна Грета и се приближи. Беше нисичка блондинка, която винаги носеше каубойски ботуши и два пръстена с тюркоази.

— Божичко! — прошепна Сидни.

— Извинявай. — Грета коленичи пред нея. — Много съжалявам. Опитах се да спра тук, но някакъв тип ме заплаши, че ще повика „паяк“. Наложи се да обикалям из квартала и на половин час да минавам от тук.

— Божичко!

— Успокой се. — Грета й помогна да се изправи и поведе двете с Бей към субару комби. Предното ляво стъкло беше счупено и покрито с полиетилен, каросерията бе осеяна с петна от ръжда. — Пази се. Замини колкото е възможно по-далеч.

— Благодаря ти.

Грета кимна и се качи в джипа, който беше последвал субаруто.

— Видя ли, мамо! — възкликна Бей. — Знаех си, че всичко ще се оправи.

— И аз, миличко — излъга Сидни.

* * *

Сутринта след вечерята у Ана Чапъл Клеър отиде в градината да набере джоджен. Предстоеше й да приготви храната за ежегодния обяд на Аматьорското ботаническо дружество в Хикори, който щеше да е в петък. Ексцентричните възрастни дами, които членуваха в асоциацията, бяха готови да платят добре за меню, съставено от ядивни цветя, и да препоръчат Клеър на богатите си приятелки. Тя имаше късмет, че получи поръчката, само че работата беше много, тоест трябваше да се стегне и да вземе някое местно момиче да й помага при сервирането.

Солидната метална ограда беше като на готическо гробище, на места храстите бяха високи почти метър и сякаш напълно изолираха градината от околния свят. Увивните растения бяха пропълзели и върху портата, а ключалката бе таен отвор, който само малцина можеха да намерят.

Тя ги забеляза още щом влезе.

Сред дивите моркови надничаха мънички листенца бръшлян.

Бръшлян в градината.

Появил се през нощта.

Градината й подсказваше, че нещо се опитва да влезе — нещо, което наглед бе красиво и безобидно, но щеше да завземе цялата територия, ако му се удадеше възможност.

Клеър изскубна бръшляна и задълба в пръстта да извади корените. След миг забеляза мъхнато стъбло, увито около люляков храст, и запълзя към него.

Толкова бе улисана на влизане, че забрави да затвори градинската порта, ето защо след около половин час изненадано вдигна глава, като чу стъпки по чакълената пътека, виеща се около цветята.

Видя Тейлър, който носеше кашонче и смаяно се озърташе, сякаш беше попаднал в омагьосана градина. Тук всичко цъфтеше едновременно дори през сезони, когато цветята спяха. Той ненадейно спря, когато зърна Клеър, коленичила под люляковия храст. Втренчи се в нея, все едно напрягаше очи да я различи в сумрака.

— Аз съм Тейлър Хюс — промърмори, сякаш тя не би го познала. — Съседът ви.

Клеър кимна:

— Помня ви.

Той се приближи до нея, клекна и остави на земята кашончето:

— Ябълки. Паднаха през оградата. Сигурно са поне дузина. Не знам дали ги използвате, но за всеки случай ги донесох. Позвъних на вратата, обаче никой не ми отвори.

Клеър придърпа кашончето:

— Не ги използвам, но все пак благодаря. Не обичате ли ябълки?

Тейлър поклати глава:

— Не особено. Нямам представа как са паднали в двора ми. Дървото е прекалено далеч.

Не спомена да е имал видение и Клеър изпита облекчение. Вероятно не беше изял нито една ябълка.

— Сигурно вятърът ги е отнесъл — измънка тя.

— Направи ми впечатление, че по ябълковите дървета в кампуса няма плодове по това време на годината.

— Това тук цъфти зиме и дава плод през пролетта и лятото.

— Невероятно — промърмори Тейлър.

Тя се извърна да погледне дървото в дъното на градината. Не беше много високо, но клоните му бяха разперени като ръце на балерина, стиснали ябълките в дланите си. На места сивкавата дървесна кора бе набръчкана и позеленяла. Само на това място в градината растеше трева — заобикаляше дървото и макар да бе доста висока, не стигаше до клоните, сякаш му оставяше място да диша спокойно.

Клеър не знаеше причината, но от време на време дървото наистина хвърляше ябълки, като че ли да разнообрази скучното си ежедневие. Като малка спеше в стая с изглед към двора. През лятото нощем не затваряше прозореца и често сутрин намираше на пода една-две ябълки.

Тя строго го изгледа. Понякога това помагаше и дървото преставаше да върши бели.

— Най-обикновена ябълка — отсече, приведе се към люляковия храст и отново заизтръгва бръшляна.

Тейлър пъхна ръце в джобовете си и безмълвно впери поглед в нея. Клеър бе свикнала да работи сама в градината и едва сега осъзна, че й е липсвало човешко присъствие. Спомни си как помагаше на баба си. Градинарството не би трябвало да е самотно занимание.

Най-сетне Тейлър наруши мълчанието:

— Отдавна ли живеете в Баскъм?

— Почти през целия си живот.

— Почти ли?

— Родът ми е местен. Майка ми е родена в градчето, известно време е живяла другаде, но се върна заедно с мен, когато бях на шест. Оттогава съм тук.

— Значи сте местна.

Клеър се вцепени. Как бе възможно? Как го бе сторил само с три думички? Току-що й беше казал тъкмо това, което тя копнееше да чуе. Домогваше се до нея, без да подозира какво прави. Той беше бръшлянът, нали? Много бавно извърна глава и погледна върлинестия мъж с грубовато лице и прекрасни кафяви очи.

— Да — прошепна едва чуто.

— А кои са гостите ви?

Едва след секунда тя осъзна смисъла на думите му:

— Гости ли? Не очаквам гости.

— Видях как пред къщата ви спря кола, пълна с кашони и сакове. Реших, че някой се преселва у вас.

— Странно. — Клеър се изправи и свали ръкавиците. Обърна се и излезе от градината, но първо се увери, че Тейлър я следва. Не смееше да го остави сам при дървото въпреки твърдението му, че не обича ябълки. Измина алеята, заобикаляща къщата, и спря като ударена от гръм до магнолията в двора. Тейлър застана зад нея и я хвана за раменете, сякаш бе усетил, че краката й се подкосяват.

Този бръшлян!

Момиченце на около пет годинки тичаше с разперени ръце из двора. Някаква жена се беше облегнала на раздрънканото субару комби, скръстила беше ръце на гърдите си и наблюдаваше детето. Косата й беше сплъстена, под очите й имаше тъмни кръгове, изглеждаше крехка и уязвима. Сякаш едва се сдържаше да не затрепери и да рухне.