— Трябва да допускам хората до себе си — прошепна. — Щом искат, нека ме изоставят. Ако страдам, нека страдам. Случва се на всекиго, нали така?

Тейлър вдигна глава и я погледна в очите:

— Мислиш, че ще те изоставя, така ли?

— Това не може да е вечно.

— Защо?

— Защото животът е такъв.

— Непрекъснато мисля за бъдещето. Години наред преследвах ефимерни мечти, сега за пръв път улових една. — Отново я целуна, после си взе ризата и стана от леглото. — Ще ти отпускам по един ден, Клеър. Но запомни, вече те изпреварвам с хиляди дни.

* * *

Тази нощ Фред за пръв път щеше да спи в таванския апартамент. Иванел чуваше стъпките му и си мислеше колко е приятно да не е сама в голямата къща. Привиденията не вдигаха шум — знаеше го със сигурност, защото прекалено дълго бе живяла с безмълвния призрак на съпруга си.

Изведнъж тя се сепна и седна в леглото.

Да му се не види!

Трябваше да даде нещо някому. Но на кого? Позамисли се и разбра. Трябваше да даде нещо на Фред.

Включи лампата върху нощното шкафче и се пресегна за халата си. Излезе в коридора, но за миг се поколеба накъде да тръгне. Благодарение на Фред двете стаи за гости на долния етаж бяха превърнати в складове за нейните вещи, които бяха вписани по азбучен ред, а данните бяха подредени в картотеки.

Наляво.

Втората стая.

Тя натисна бутона за осветлението, приближи се до картотеката и отвори чекмеджето с буквата Д. Видя дръжки за врати, дъждобрани и динени семки, прилежно описани от Фред. Вътре беше оставил бележка, на която пишеше: „Търси и при «Инструменти».“ Напразно си беше правил толкова труд. Ако й трябваше инструмент, тя посягаше към съответното чекмедже. Обаче Фред още не беше разбрал системата й. Всъщност и самата тя не беше наясно.

Порови в чекмеджето и намери джунджурията, която й трябваше — кухненско приспособление за рязане на манго.

Запита се как ще реагира Фред. Отначало се беше пренесъл при нея с надеждата, че тя ще му подари нещо, с което да си върне Джеймс. Беше ли разочарован, че не е получил мечтаната вещ? А сега тя щеше да му подари нещо, което изобщо не беше свързано с Джеймс. Може би така беше по-добре. Може би той щеше да го приеме като поличба, че е постъпил правилно, като е загърбил миналото.

Или пък щеше да си каже, че трябва по-често да си хапва манго.

Чу как мобилният му телефон иззвъня. Беше отказал да използва нейния телефон — линията трябвало винаги да е свободна, ако Иванел поискала да предупреди някого, че му носи подарък. Тя бе поласкана. Изглежда, в неговите очи беше нещо като супермен с пола.

Потропа на таванската врата и се изкачи по вътрешната стълба. Фред седеше на любимото си кожено кресло. На масичката пред него беше разгърнато списание за старинни предмети. Помещението още миришеше на боя.

— Да, да — каза той на човека, който му се беше обадил. Видя Иванел и й направи знак да се приближи. — Постарайте се да е по-бързо. Благодаря за обаждането. — Той натисна бутона за изключване.

— Попречих ли ти?

— Не, търсеха ме по работа. — Фред остави телефона и стана. — Защо не спиш? Зле ли ти е, или те мъчи безсъние? Искаш ли да ти приготвя нещо за хапване?

— Не, благодаря. — Тя му подаде кутията с уреда. — Вземи, за теб е.

Дванайсета глава

Понякога Хенри съжаляваше, че не може да лети, защото бързината, с която тичаше, не го задоволяваше. Поне два пъти седмично нощем той излизаше от къщата на пръсти, за да не събуди дядо си, и тичаше, накъдето му видят очите. В нощта, когато навърши двайсет и една, стигна чак до подножието на Апалачите. Струваше му се, че ще експлодира, ако не изразходва натрупаната енергия. Обратният път му отне цели шест часа и когато се върна у дома, утрото вече беше настъпило. Дядо му го чакаше на верандата и Хенри го излъга, че е имал пристъп на сомнамбулизъм. Съмняваше се, че старецът ще го разбере, ако му се довери. Понякога нямаше търпение да остарее като него, друг път тялото му тръпнеше от младежка жизненост и енергия и той не знаеше къде да се дене.

Онзи ден при езерото не посмя да признае пред Клеър, че и той като нея преди не е ходил там. Чужди му бяха лудориите и животът на юношите на неговата възраст. Беше прекалено зает с работата във фермата, освен това излизаше с жени, много по-възрастни от него, които знаеха какво искат. В компанията на Сидни се чувстваше млад, само че понякога му прималяваше, сякаш беше преял, и колкото и да тичаше, усещането не го напускаше.

Тази нощ спря край ливадата — стъпалата му бяха мокри, глезените му — издраскани от трънаците край шосето. В далечината проблеснаха фаровете на кола и той легна в тревата, защото не искаше да го видят как в два през нощта тича из полето само по боксерки.

Бръмченето на двигателя заглъхна, но Хенри остана да лежи по гръб на земята. Взираше се в луната, която приличаше на грамадна дупка в небето, пропускаща светлина от отвъдното. Вдъхваше миризмата на мокра трева, на топли диви рози и асфалт, още нагрят от палещото слънце, което го беше размекнало през деня.

Представяше си как целува Сидни, как прокарва пръсти през косата й. От нея винаги лъхаше загадъчна, типично женска миризма, напомняща за салона, в който работеше. Хенри харесваше тази миризма. Според него жените бяха удивителни същества. Амбър, администраторката в салона за красота, в който работеше Сидни, беше хубавичка и миришеше по същия начин. Не криеше, че го харесва, обаче Сидни май ревнуваше. Не че беше влюбена в него, но сякаш го смяташе за своя собственост. Той често се питаше дали е срамно да се надява, че някой ден тя ще го обикне.

Изправи се на крака и затича обратно към къщата, подир него като опашка на комета трептеше яркочервена светлина.

* * *

От прозореца на стаята си Лестър наблюдаваше как внукът му тича като обезумял. Всички мъже от фамилията Хопкинс (разбира се, той не правеше изключение) си приличаха. Той не приемаше общоприетото схващане, че възрастните хора не изпитват страст. Преди много години, когато се бе запознал със скъпата си Алма, той подпалваше дървета, като застанеше под тях нощем. Мечтаеше внукът му да срещне жена, с която да е щастлив, както той бе щастлив със съпругата си. Тичането нощем беше първият етап. След време, ако Сидни се окажеше голямата му любов, Хенри щеше да престане да бяга без посока и да затича към нея.

* * *

Клеър си казваше, че понякога е приятно да чакаш — да дойде Коледа или хлябът да втаса. Друг път обаче бе истинско мъчение, например когато чакаш нечии гостенки да си заминат.

Всеки ден призори Тейлър я чакаше в градината. Целуваха се, той й шепнеше думи, които я караха да се изчерви, когато си ги спомнеше. После, преди хоризонтът да се обагри в розово, Тейлър си тръгваше и я утешаваше: „Остават само три дни.“ „Само два.“ „Един.“

Ден преди заминаването на Рейчъл Клеър я покани на обяд заедно с Тейлър, понеже така повеляваше южняшката традиция, но най-вече защото искаше да е повече време с Тейлър, а не можеше да покани само него.

Подреди масата на предната веранда и сервира цветове от тиквички, пълнени със салата с пуешко месо. Знаеше, че той не се влияе от ястията й, но това не се отнасяше за Рейчъл. Цветовете от тиквички спомагаха за проумяване на истината. Червенокосата натрапница трябваше да проумее, че Тейлър не й принадлежи.

— Изглежда вкусно! — Рейчъл седна до масата и критично изгледа Клеър от главата до петите. Може би беше симпатична — Тейлър я харесваше, което означаваше, че тази жена има качества, но си личеше, че още е влюбена в него. А внезапната й поява съвсем не беше невинна, както тя се мъчеше да докаже. Не, присъствието й тук бе предшествано от дълга история.

История, която Клеър нямаше желание да научи.

— Радвам се, че имате възможност да се опознаете, преди утре да си заминеш. — Тейлър се усмихна на Рейчъл.

— Не бързам за никъде — отвърна червенокосата, а Клеър за малко не изпусна каната със студена вода.

— Опитай тиквичките — промърмори.

Обядът се оказа истинска катастрофа — страст, нетърпение и гняв се сблъскваха като ветрове от различни посоки. Маслото се стопи. Хлябът се препече, въпреки че тостерът беше изключен. Чашите с вода се преобръщаха.

— Тук става нещо странно. — Бей скочи от стола си, грабна шепа чипс и тръгна към градината, за да се излегне под ябълковото дърво, което според нея си беше съвсем обикновено. В края на краищата определението за странно зависи от мирогледа на всеки човек.

— Време е да тръгваме — заяви Тейлър.

Рейчъл веднага стана и се обърна към Клеър:

— Благодаря за обяда. — Но премълча онова, което си мислеше: „Той идва с мен, няма да ти го оставя.“

Обаче Клеър го чу.

Вечерта Сидни се върна от работа и завари сестра си под душа; водата се изпаряваше от горещото й тяло и дори отвън къщата беше обвита в гъста мъгла. Клеър изплашено подскочи, когато Сидни отвори вратата на банята и се пресегна да завърти крана на душа:

— Хей, защо ми спря водата?

— Защото заради теб целият квартал е забулен в мъгла. За малко щях да вляза в къщата на Хариет Джаксън, защото я сбърках с нашата.

— Лъжеш.