— Отивам у Тейлър.

— Хубаво. — Сидни продължи да се занимава с ноктите на дъщеричката си.

— Добре ли изглеждам?

— Ти винаги из… — Сидни най-сетне вдигна глава и се ококори, като видя дантелената рокля, прическата и грима й и това, че Клеър не държеше поредния съд с магическо ястие. — Виж ти! — възкликна. — Не мърдай, Бей. Ей сега се връщам. — Последва сестра си в коридора и заяви: — Признавам, че ме изненада.

— Кажи какво да направя — смотолеви Клеър.

Сидни разреса с пръсти косата й:

— Откровено казано, отдавна не съм прелъстявала мъж. Като се замисля, май не ми се е налагало. Сега обаче става въпрос за Тейлър, който всяка нощ озарява стаята ми с червена светлина, докато кръстосва из двора и мисли за теб. Мисълта ми е, че изобщо няма да ти е трудно. Той е там и те чака.

— Не съм по мимолетните забежки.

— Внуши си, че връзката ви ще е постоянна. Времето ще покаже дали си била права.

Клеър дълбоко си пое дъх, като че ли събираше смелост, преди лекарят да я инжектира.

— Ще ме боли — прошепна.

— Любовта винаги е болезнена — известно ти е от горчивия ти опит. Обаче не знаеш, че си струва. Засега.

— Добре. Отивам.

Сидни отвори външната врата, но след като сестра й не помръдна, а се загледа в сгъстяващия се мрак, шеговито подхвърли:

— Предлагам да ходиш — явно не можеш да летиш.

Клеър предпазливо слезе по стъпалата. За пръв път от много време беше обула сандали с висок ток и се налагаше да върви по тротоара, вместо да прекоси дворовете.

Поокуражи се, когато застана пред входната врата на Тейлър — през отворените прозорци се лееше мека светлина, звучеше тиха музика. Той слушаше някаква лирична мелодия. Представи си го как се е настанил удобно и отпива от чаша с вино… Вино! Май трябваше да вземе една бутилка.

Обърна се и погледна своята къща. Знаеше, че ако се върне, смелостта й ще се изпари. Оправи роклята си и почука на вратата.

Той не отвори.

Клеър се намръщи и се извърна, за да провери дали джипът му е на алеята. В този момент вратата се отвори и тя се обърна:

— Здравей, Тейлър.

Той само се втренчи в нея, сякаш беше толкова изненадан, че не можеше да помръдне. Клеър си каза, че ако Тейлър очаква тя да поеме инициативата, вечерта е обречена на провал. „Действай стъпка по стъпка, сякаш изпълняваш кулинарна рецепта. Вземате един мъж и една жена и ги слагате в дълбока купа…“

Не, изобщо не я биваше за тези неща.

— Може ли да вляза? — промълви.

Той се поколеба, погледна през рамо, после отстъпи встрани да й направи път:

— Разбира се… Заповядай. — Посещението й беше толкова неочаквано, че първата му мисъл бе: „Случило се е нещо лошо.“ — Какво е станало?

— Нищо особено — отвърна Клеър… и видя жената.

Беше дребничка и червенокоса, седеше по турски на пода, на масичката до нея имаше две бутилки с бира. Беше захвърлила обувките си и се бе привела така, че блузата й се беше разтворила. Носеше сутиен в прасковен цвят. Изглежда, тази вечер и друга жена беше решила да прелъсти Тейлър.

„Как е възможно да съм такава глупачка! — гневно се запита Клеър. — Въобразих си, че той няма собствен живот, а чака само мен.“

— О, имаш гости. — Тя отстъпи към вратата и се блъсна в Тейлър. — Рязко се обърна и добави: — Не знаех, извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. Рейчъл е моя отколешна приятелка. Ще ми гостува няколко дни, после заминава за Бостън. Рейчъл, запознай се със съседката ми Клеър. Има фирма за кетъринг и е специалистка по ядивни цветя. Невероятна е! — Той хвана под ръка Клеър и се опита да я въведе в дневната, но след миг отдръпна дланта си, като че ли нещо го беше опарило.

— Съжалявам, но бързам. Не искам да ви преча.

— Не ни пре… — подхвана Тейлър, но тя вече беше в коридора.

* * *

— Клеър? — извика от дневната Сидни, но преди да излезе в коридора, сестра й вече се качваше по стълбището. — Клеър, какво стана?

— Рейчъл — отвърна Клеър.

Сидни озадачено я изгледа:

— Моля?

— Той беше с Рейчъл! Били са любовници. Сега му гостува. Изгледа ме, сякаш съм й съперница. Познавам този поглед — типична женска ревност.

Сидни изглеждаше възмутена, което, помисли си Клеър, след като се поуспокои, бе много мило. Спомни си фотографиите на баба Уейвърли с различни младежи, които изглеждаха лудо влюбени в нея.

— Не ми трябва снимка с мъж, който да ме гледа, сякаш ме обича. И така ми е добре. Нали?

— Веднага ли искаш да ти отговоря?

Клеър докосна челото си — още беше като нажежено.

— Не, така не може да продължава — възкликна. — Тези игри не са за мен. Може би от време на време ще се виждам с Тейлър в градината и после няма да говорим за случилото се, но ябълковото дърво ще му благодари като миналия път.

— За какво говориш? Не разбирам.

— Чувствам се като кръгла глупачка — прошепна Клеър.

— Това, скъпа сестриче, е първата стъпка.

— Защо не ми дадеш писмени указания? Май обърках рецептата. — Тя се обърна и продължи нагоре по стълбището. — Отивам да си взема душ.

— Къпа се преди два часа.

— Воня на отчаяние.

Сидни се засмя:

— Ще ти мине.

* * *

Клеър свали роклята и си облече крепонения халат. Наведе се да си потърси чехлите, в този момент някой застана на прага на спалнята й.

Тя вдигна поглед и онемя от изненада. Тейлър влезе и затвори вратата, а тя машинално придърпа реверите на халата си, което беше нелепо предвид намерението й да го прелъсти преди малко.

— Защо съблече роклята? Прекрасна си с нея. Но и с халата ми харесваш. — Очите му сякаш я разсъбличаха. — Защо дойде при мен, Клеър?

— Забрави, че съм идвала.

Той поклати глава:

— И да искам, не мога. Помня всичко, свързано с теб.

Спогледаха се. „Вземате един мъж и една глупава жена и ги слагате в дълбока купа“ — каза си Клеър. Не, нищо нямаше да излезе.

— Пак мислиш прекалено много — отбеляза Тейлър и се огледа. — Това е твоята стая, така ли? Питах се коя е. Трябваше да се досетя, че е онази в куличката. — Заразхожда се из помещението, а Клеър едва се сдържа да не му извика да не пипа снимката на бюрото и книгите, струпани на пода, защото ще й разбърка подреждането. Беше готова да се отдаде на този човек, не и да го допусне в стаята си — що за абсурд? Може би ако се беше подготвила, ако беше имала време да пъхне под леглото обувките си и да махне чашата от сутрешното кафе, забравена върху нощното шкафче…

— Рейчъл не те ли чака? — попита кисело, когато Тейлър надникна в отворения й дрешник.

Той се обърна:

— С нея сме само приятели.

— Били сте любовници.

— Излизахме заедно, когато преподавах във Флорида. Връзката ни продължи около година, после останахме добри приятели.

— Как е възможно?

— Не знам, но е така. — Тейлър тръгна към нея. Тя беше готова да се закълне, че столовете и килимите се отместваха, за да му направят път. — Искаш ли да поговорим? Да отидем на ресторант или на кино?

Клеър, която стоеше в ъгъла, се почувства като в капан. С приближаването му изпита онова особено чувство, което той предизвикваше у нея — усещаше го, без да я докосне, все едно беше плод на въображението й.

— Ако го кажа, ще умра — прошепна. — Ще се строполя на пода, поразена от срам.

— Градината?

Тя кимна.

Тейлър я хвана за раменете, пръстите му се плъзнаха под яката й:

— Не може да се забрави, нали?

— Не.

Халатът се смъкна от раменете й и щеше да се свлече надолу, ако Клеър не стискаше реверите.

— Цялата гориш — прошепна Тейлър. — Одеве щях да припадна, като усетих каква топлина се излъчва от теб.

Целуна я и я придърпа към себе си, после я поведе към леглото, като я обсипваше с целувки. „Вземате един мъж и една глупава жена, пускате ги в дълбока купа и разбърквате.“ Виеше й се свят, несвързани мисли се блъскаха в главата й. Помисли си, че пада, и наистина се просна на леглото. Халатът и се разгърна, Тейлър откъсна устни от нейните само за да си съблече ризата и гърдите им да се докоснат.

Той знаеше! Помнеше, че тя изпитва необходимост от физически контакт с някого, който да поеме прекомерните й емоции и енергия.

— Не, тук не може — прошепна. — Сидни и Бей са си у дома.

Тейлър я целуна още по-страстно и промърмори:

— Дай ми пет минути да отпратя Рейчъл.

— Глупости, невъзможно е.

— Но тя ще остане още три дни! — Спогледаха се, Тейлър изпъшка и се просна до нея. Клеър понечи да загърне халата си, но той плъзна ръка надолу и хвана едната й гърда. — Очакването крие известно очарование. Цели три дни на очакване.

— Цели три дни — повтори Клеър.

— Какво те накара да размислиш? — Тейлър наведе глава и лекичко ухапа зърното й.

Тя го хвана за косата и затвори очи. Как бе възможно толкова силно да желае нещо, което дори не разбираше?