* * *

— Клеър, будна ли си? — попита Сидни през открехнатата врата на стаята на сестра си и не се изненада, когато Клеър отвърна утвърдително.

Помнеше, че като бяха малки, сестра й почти не спеше. Работеше в градината, докато се стъмнеше и баба й я повикаше. Нощем, когато всички си лягаха, тя чистеше къщата или месеше хляб. Едва сега Сидни разбираше причината — за пръв път в живота си сестра й беше разбрала що е сигурност и бе готова на всичко, за да я запази. Отново я жегна чувство за вина, спомни си как смяташе Клеър за ограничена и странна, без да подозира какво е преживяла.

Влезе в стаята й, която навремето беше спалнята на тяхната баба. Преди украсата се състоеше от ръчно изработени драперии, които Клеър беше заменила с рамкирани черно-бели фотографии и няколко старинни литографии. Стените бяха пастелно жълти, върху лъскавия дървен под бяха нахвърляни пъстри килимчета. Сидни машинално погледна към еркерния прозорец, където сестра й обичаше да седи. Наблизо бяха натрупани купчини книги.

Тя пристъпи до старомодното легло с балдахин и се облегна на едната подпора:

— Искам да ти разкажа нещо.

— Добре — тихо каза Клеър.

Сидни вече бе имала възможност да се изповяда, когато двете останаха сами край езерото, но не се престраши. Тогава не го знаеше, обаче чакаше падането на нощта, защото такава история се разказваше само в пълен мрак. Вече не се съмняваше, че Клеър ще я разбере. И беше длъжна да й каже, защото Дейвид продължаваше да се натрапва в съзнанието й.

— Знаеш, че от тук заминах за Ню Йорк. След това живях в Чикаго, Сан Франциско, Вегас… после в Сиатъл. Спях с различни мъже. И бях крадла. Тогава промених името си на Синди Уоткинс.

— И мама постъпи така — промълви Клеър.

— Мислиш ли, че го е направила заради тръпката? Наистина беше много вълнуващо, но и изтощително. После на бял свят се появи Бей. — Сидни седна на леглото, сякаш очакваше близостта на сестра й да й вдъхне смелост, ако се поколебае. — Баща й живее в Сиатъл. Там се запознах с него. Казва се Дейвид Лиони. — Тя преглътна — щом произнесе името му, гърлото й се сви от страх. — Лиони е фамилното име на Бей, не и моето. С Дейвид така и не сключихме брак. От пръв поглед разбрах, че е опасен човек, но и преди бях имала връзки с опасни типове и мислех, че ще мога да го контролирам. Канех се да го напусна, както напусках всичките си предишни любовници, когато нещата се задълбочаваха, обаче разбрах, че съм бременна. Нямах представа, че детето ще ме направи толкова уязвима. Дейвид започна да ме бие, с всеки изминал ден побоите ставаха все по-жестоки. Избягах от него, когато Бей навърши една годинка. Отведох я в Боас, изкарах курсове за стилистка, намерих си работа в един салон. Само че Дейвид ни откри. Смаза ме от бой, изби ми един зъб и ме изнасили, за да си отмъсти. Седмици наред едното ми око беше затворено от жестоките му удари. Идваше ми да се самоубия, но тогава какво щеше да стане с дъщеричката ми? Затова се върнах с Дейвид в Сиатъл и той превърна живота ми в ад. Понякога си казвах, че това е наказание за разгулния ми живот, преди да го срещна. После обаче се запознах с една жена в парка, където той ми разрешаваше да водя Бей три пъти седмично. От пръв поглед тя разбра какво се случва с мен. Намери ми кола и ми помогна да избягам. Дейвид не знае истинското ми име и мисли, че съм от Ню Йорк, затова реших да се върна тук — мисля, че е единственото място, където няма да ме открие.

Дори в мрака Сидни усещаше върху себе си погледа на сестра си. Насили се да продължи — втори път едва ли щеше да й стигне смелост:

— Разказах ти всичко, за да те уверя, че разбирам как си се чувствала, когато мама те е довела в Баскъм. За разлика от теб аз приемах за даденост сигурността. Едва сега осъзнах, че само тук съм била в безопасност. Искам дъщеря ми да живее спокойно, без да се страхува какво ще я сполети в бъдеще. Искам да залича всичко, което е видяла и изпитала заради мен. Мислиш ли, че възможно?

Колебанието на Клеър беше по-красноречиво от какъвто и да било отговор. Не, не беше възможно. Дори след толкова години тя не беше забравила миналото.

— Е, това е моята тайна — въздъхна Сидни. — След като я споделих, вече не ми се струва толкова страшна.

— Тайните никога не са страшни, колкото ни се струват. Усещаш ли миризмата? И преди съм я подушвала. Прилича на одеколон.

— Дейвид е — прошепна Сидни, сякаш се страхуваше, че той може да я чуе. — Донесох със себе си спомена за него.

— Бързо в леглото. — Клеър отметна чаршафа и Сидни легна до нея. Нощта беше гореща и задушна, но тя изведнъж потрепери от студ и се сгуши в сестра си. Клеър я прегърна, притисна я до себе си и й зашепна: — Не се бой, всичко ще се оправи.

— Мамо?

Сидни се обърна — Бей стоеше на прага.

— Ела, съкровище — повика я. — Легни си при нас.

Прегръщаха се, докато мислите за Дейвид излетяха през прозореца.

* * *

Утрото на следващия ден беше ярко и сладко като захарен памук. Клеър отвори очи и се втренчи в тавана на спалнята, както бе правила баба й всяка сутрин от живота си.

Тя обърна глава — Сидни и Бей спяха дълбоко, притиснати една до друга. Бедната Сидни — бе преживяла повече, отколкото тя, Клеър, би могла да си представи… или да издържи.

Ала кой знае — всичко можеше да се случи в живота. Всеки човек имаше своя история, свои тайни.

Дори баба им.

Сидни беше казала, че тя често е ходила на езерото. Разкритието беше шокиращо, но все пак Клеър предположи, че баба й е била придружавана от бъдещия си съпруг. После си спомни снимките от младостта й — на тях беше запечатана красива млада жена с лъчезарна усмивка и немирни къдрици, сякаш вечно развявани от влюбен ветрец, който неотлъчно я преследваше. На всяка тя беше заснета с различни младежи, но всички я гледаха с нескрито обожание. Надписите на гърба гласяха: „В градината с Том“ или „На гимназиалния празник с Джосая“. На една беше написано само името Карл.

Клеър се бе стремяла да научи всичко за баба Уейвърли, да й подражава, да се сближи с нея. Но баба й бе видяла своя сродна душа в Сидни — красива, жизнена, популярна. Бе дарила на Клеър мъдростта на старостта, а на Сидни — тайните на младостта си.

Клеър нямаше нито една снимка, която някой след години да разгледа и да си каже: „Този младеж е бил влюбен в нея.“

Стана и приготви закуска за сестра си и племенницата си. Утрото беше прекрасно, във въздуха не витаеше предчувствието за нещо лошо. Сидни излезе от къщата през задната врата, за да отиде на работа, и се провикна:

— Ей, тук има купища ябълки!

Клеър взе от килера кашон и с Бей събраха плодовете, с които дървото беше замеряло задната врата.

— Защо прави така? — попита малката, докато вървяха към портичката, озарени от ярката утринна светлина.

— Скучно му е. — Клеър отключи дървената порта. — Снощи всички бяхме заедно и то искаше да бъде с нас.

Дървото разпери клони, когато двете влязоха в градината, сякаш ги поздравяваше.

— Сигурно е самотно.

Клеър поклати глава и тръгна към бараката, за да вземе лопата:

— То е вироглаво и своенравно, Бей, запомни го от мен. Иска да разкрие на хората тайни, които те не бива да узнаят.

Тя се захвана да копае дупка до оградата. Малката изтича под дървото и се засмя, когато то я посипа със зелени листенца:

— Виж, виж! Все едно вали дъжд!

Клеър никога не беше виждала дървото толкова добронамерено към някого. Може би защото Бей беше толкова невинна, че не виждаше лошото у него.

— Добре, че не обичаш ябълки.

— Мразя ги! — възкликна момиченцето. — Но обичам дървото.

Двете тръгнаха обратно към къщата. Клеър попита уж между другото:

— Знаеш ли дали Тейлър има лекции и тази вечер?

— Не. Вечерните курсове са в понеделник и сряда. Защо?

— А, нищо, само попитах. Знаеш ли какво ще правим днес? Ще разгледаме старите снимки. Искам да ти покажа твоята прабаба. Беше прекрасна жена.

— Имаш ли снимки на баба ми — онази, която е майка на теб и мама.

— Уви, нямам. — Клеър си спомни как преди време Сидни й беше казала, че е забравила някъде фотографиите на майка им. Дали бяха в Сиатъл? Твърде вероятно — изпаднала беше в паника, когато се сети, че е забравила да ги вземе.

Реши на всяка цена да разпита сестра си.

* * *

Клеър застана пред огледалото в спалнята си и се запита дали с тази рокля не изглежда прекалено официално. Ами ако Тейлър си помислеше, че тя полага прекомерни усилия? Не й се беше случвало да се престарава за каквото и да било, затова не можеше да си отговори. Същата бяла рокля (с която според Иванел приличаше на София Лорен) носеше вечерта, когато се запозна с Тейлър. Машинално докосна шията си — тогава косата й беше много по-дълга.

Дали не постъпваше глупаво? Беше на трийсет и четири, а не на шестнайсет, но се чувстваше като тийнейджърка. Може би за пръв път в живота си.

Заслиза по стълбището и се намръщи — тази вечер токчетата й тракаха прекалено силно по дървените стъпала. Малко преди да се озове на долния етаж, спря и се ослуша. Сидни и Бей бяха в дневната, щеше да мине покрай тях. И какво от това? Не вършеше престъпление, нали така?

Решително изпъна рамене и влезе в дневната. Сидни и Бей си лакираха ноктите на краката. Клеър беше толкова изнервена, че дори не ги предупреди да не изцапат с лак мебелите или пода. Те не я погледнаха, затова тя се покашля и промърмори: