— Нима си ходила там през нощта? — удиви се Клеър. — Баба знаеше ли какви ги вършиш?

— Естествено. Сподели, че като млада често е ходила там нощем.

— Никога не ми го е казвала.

— Сигурно се е страхувала, че като зяпнеш от учудване, ще лапнеш някоя муха.

Клеър стисна устни и отсече:

— Не вярвам да го е правила.

— Всеки го прави поне веднъж в живота си. — Сидни сви рамене. — И тя е била млада.

Клеър крадешком погледна Тейлър, който се усмихваше. „И той някога е бил младеж“ — помисли си.

Самата тя често се бе питала какво е усещането да си млад.

* * *

Езерото се намираше сред гъста гора, засадена върху деветдесет акра от земите на фамилията Лънсфорд. Десетилетия наред имотът се предаваше от поколение на поколение лениви земевладелци. Щеше да е прекалено трудно да опазят езерото от туристите, ако пък превърнеха гората в парк, поддържането щеше да изисква много усилия. От друга страна, те бяха южняци и за нищо на света нямаше да продадат семейните земи или — пази боже! — да ги дарят на държавата. Ето защо бяха поставили табели с надпис „Влизането забранено“, на които никой не обръщаше внимание, и повече не се интересуваха от имота си.

Къса пътечка водеше от паркинга, посипан с чакъл, до езерото. Тейлър вървеше подир Клеър и тя се почувства още по-притеснена — този човек знаеше за нея тайни, неподозирани от никого. Струваше й се, че очите му я пронизват, но обърнеше ли се, виждаше, че той гледа в друга посока. Дали пък не си въобразяваше, защото искаше да е така? Вероятно това бе поведението на всички, които са били интимни. Споделиш ли с някого тайна, срамна или не, тя ви сближава. Човекът, на когото си се доверил, придобива особено значение само заради онова, което знае.

Дърветата се разредиха, шумът се усили. От едната страна на езерото се простираше естествен плаж, а от другата растяха типичните за Юга невисоки борове, по които децата се катереха, за да скочат във водата. Сидни се оказа права — наистина имаше много летовници, но те намериха свободно местенце и разстлаха одеялата.

Клеър беше приготвила сандвичи с пиле и авокадо и кайсиеви кексчета, Сидни бе взела чипс и няколко бутилки кока-кола. Настаниха се удобно и забъбриха, докато се хранеха. За изненада на Клеър много жени спряха да ги поздравят. Бяха предимно клиентки на Сидни, които й изразяваха благодарността си — новите им прически им придавали самочувствие, мъжете им били много по-внимателни с тях, а механиците, които ремонтирали колите им, вече не можели да ги ударят в сметката.

Бей си изяде сандвича и заяви, че иска да поплува. Хенри и Сидни тръгнаха с нея към езерото, а Клеър и Тейлър останаха сами.

— Сега ще ти разкажа една история. — Той се излегна и сложи ръце под тила си.

Клеър седеше на другото одеяло, но беше достатъчно близо, за да го наблюдава. „И аз знам една тайна за него — помисли си. — Знам как изглежда, когато е под мен.“

— Защо смяташ, че твоята история ме интересува? — подхвърли кисело.

— Другата възможност е да разговаряме. Предполагам, че предпочиташ да чуеш разказа ми.

— Тейлър, не си въобразявай…

— Слушай внимателно. Навремето, когато бях тийнейджър, екскурзията до местното езеро беше истинско събитие, особено за нас, хлапетата от колонията, която се намираше на двайсетина километра от града и беше доста изолирана. Но преди да продължа, ще направя малко лирично отклонение. Сред съученичките ни имаше момиче на име Джина Парети. За кратко време тя се промени и стана жена, а всички момчета, включително моя милост, полудяха по нея. Глътвахме си езиците, когато тя минеше покрай нас в коридора, и дни наред не можехме да обелим и дума.

Лете Джина всеки ден правеше слънчеви бани на брега на езерото и аз (вече бях на шестнайсет) се стараех да не пропускам нито ден, за да я погледам как се пече по бикини. Към края на лятото реших да рискувам. Повече не издържах — мисълта за нея ме обсебваше. Изгубих апетит, по цели нощи не мигвах.

И така, скочих в езерото, преплувах няколко дължини, за да се покажа като мъжкар, излязох на брега и тръгнах към Джина. Изтъпанчих се пред нея и я намокрих, защото водата се стичаше от косата ми. Бях на възраст, когато смятах, че да ядосаш някое момиче е равнозначно на любовно признание. Тя отвори очи, погледна ме и… изпищя. Не бях забелязал, че докато излизах от водата, банските ми гащета са се смъкнали. Няма да те отегчавам с подробности, ще кажа само, че за малко не ме арестуваха за ексхибиционизъм.

Клеър неволно се засмя… и внезапно й олекна.

— Сигурно си потънал в земята от срам — промърмори. — Било е ужасно.

— Всъщност не беше. След три дни тя ме покани на среща. В интерес на истината след този ден станах много популярен сред момичетата.

— Лъжеш ли ме?

Тейлър й намигна:

— Има ли значение?

Тя отново се засмя:

— Благодаря ти.

— Стига да поискаш, ще споделя с теб унижението си.

— Било е унизително, но и нормално. Бил си нормален юноша. През лятото си плувал в езеро. Може би нощем си ходел на някоя алея на влюбените… Със Сидни щяхте да си паснете идеално.

— Ти не си ли била нормална тийнейджърка?

— Не — лаконично отвърна Клеър и отговорът й изобщо не го изненада. — Хенри беше като мен. Бяхме прекалено млади, когато поехме бремето на отговорността.

Тейлър се подпря на лакът и се загледа в Сидни и Хенри, които стояха близо до водата и наблюдаваха Бей. Някой повика Сидни, тя каза нещо на Хенри и отиде да си побъбри с жените, седнали наблизо.

— Не ти ли е криво, че сестра ти ходи с него?

— Първо, те не са гаджета, второ, защо да ми е криво? — сопна се Клеър, за да не издаде, че още се тревожеше заради приятелството на сестра си с младежа от фермата. Онази нощ в градината бе проявила необичайна слабост. Само че това нямаше да се повтори.

— Питам, защото не искам да страдаш. Ужасно е да си влюбен в някого, който не се интересува от теб.

— О! — Клеър разбра, че погрешно е изтълкувала думите му. — Хенри не ме интересува.

— Радвам се. — Тейлър се изправи и си свали обувките. — И аз ще поплувам.

— Но… ти още си с дрехите.

— Обичам те по много причини, Клеър. — Той си съблече ризата и добави: — Единственият ти дефект е, че много разсъждаваш. — Затича се и се гмурна в езерото.

Клеър не помръдна. Какво бе казал току-що? Че я обича ли? Или само беше изтърсил баналната фраза, която мнозина използват. Съжаляваше, че не знае правилата на тези игрички. Може би ако ги владееше, щеше да потисне чувствата си към Тейлър, които ту я измъчваха, ту я милваха, едновременно болезнени и приятни.

Сидни видя, че Хенри държи под око Бей, затова се върна и седна до сестра си:

— Тейлър ли скочи във водата?

— Да. — Клеър го видя как изскочи на повърхността и тръсна глава. Кичури от мократа му черна коса прилепваха към челото му като въжета. Като го видя, Бей прихна, той заплува към нея и размаха ръце, за да я изпръска. Тя стори същото. Хенри им каза нещо, двамата спряха за миг, спогледаха се и го запръскаха. Той се поколеба, захвърли обувките си, свали си ризата и скочи във водата.

— Еха! — възкликна Сидни. — Какви мускули! Явно млякото е полезно.

— Има си причини да съм такава — ни в клин, ни в ръкав изтърси Клеър; не можеше да мълчи повече, изпитваше необходимост да се изповяда пред някого.

Сестра й отвори бутилка кока-кола, обърна се и озадачено я изгледа.

— През първите шест години от живота си нямах дом. С мама спяхме в колата или в приюти за бездомници. Тя непрекъснато крадеше от магазините и спеше с различни мъже. Не го знаеше, нали? — добави Клеър.

Сидни беше забравила за напитката и смаяно се взираше в сестра си.

— Понякога ми се струва, че придаваш романтизъм на скитническия й живот — продължи Клеър.

— Не знам дали, когато ме доведе в Баскъм, тя възнамеряваше да остане тук, но аз осъзнах, че никога няма да напусна градчето. Къщата и баба Уейвърли ми вдъхваха сигурност, а като дете аз мечтаех именно за това. После ти дойде на бял свят и завистта ме загриза. Не можех да се примиря, че от раждането си имаш сигурността, за която така бях копняла. Като малки с теб не се разбирахме и вината е само моя — ненавиждах те, задето знаеш родното си място, имаш корени. Прости ми. Съжалявам, че съм лоша сестра. Съжалявам за поведението си спрямо Тейлър. Знам колко искаш с него да се разбираме. Само че е невъзможно. Непрекъснато ме измъчва мисълта, че всичко е временно, а временните неща ме ужасяват. Страхувам се, когато хората ме изоставят.

— Човек се учи от опита си — промълви Сидни. — Животът е динамичен, не можеш да се вкопчиш в някаква фикс идея и да откажеш да се промениш.

Клеър поклати глава:

— Мисля, че за мен е прекалено късно.

— Не е вярно! — гневно възкликна сестра й. — Къде й е бил умът на мама? Как е допуснала да живееш така? Безобразие! Срамувам се, задето й завиждах! Напоследък ми се струва, че съм станала като нея, но аз няма да те изоставя. Никога! Погледни ме, Клеър. Няма да си тръгна от тук.

— Често се питам защо тя пропиляваше живота си. Не беше глупачка, дори напротив. Иванел ми каза, че мама е била блестяща студентка, после изведнъж се отказала от следването. Сигурно й се е случило нещо.