— Късно е да се опитвам да променя нагласата на хората спрямо мен. Всичко започна през 1953 година. Опитах се да потисна порива си, но повярвай, че ако ми хрумне да направя някакъв подарък, непременно трябва да го сторя, иначе ще полудея.

— Какво се случи?

— Вътрешният ми глас ме подтикна да дам презервативи на Луана Кларк. По онова време в нито една дрогерия в Баскъм не се продаваха кондоми. Помолих мъжа си да ме закара с колата до Роли. През целия път той ми опява, че ми е скимнала голяма глупост. Само че онова беше по-силно от мен.

Фред неволно се засмя:

— И само затова си се превърнала в черната овца? Дори през 1953 не е било толкова страшно да подариш някому презервативи, нали така?

— Не беше важно какво, а на кого го дадох. Обадих се на Луана и се разбрахме на другия ден да се видим в църквата. Казах й, че трябва да й подаря нещо.

Опитах се да останем насаме, но тя беше с приятелите си и високомерно ми нареди да й дам подаръка.

Държеше се с мен като със слугиня. Вероятно си чувал за отколешната вражда между фамилиите Кларк и Уейвърли. На мен ми кипна от нахалството й и й дадох кондомите пред приятелите й. О, за малко да забравя най-важното. През войната съпругът на Луана беше ранен и му бяха отстранили гениталиите. Всички в градчето ме намразиха, но положението се влоши още повече, когато след година Луана забременя. Вината си беше само нейна, да беше използвала презервативите. Така или иначе местните хора започнаха да ме гледат накриво, все едно щях да издам тайните им. И, разбира се, и през ум не им минаваше да ме поканят на гости. Откровено казано, нямах нищо против бойкота им, докато мъжът ми беше жив.

Фред възхитено я изгледа. Тази старица беше неговият кумир, философията й го успокояваше: човек не може да се промени, независимо дали се харесва или не, затова е по-добре да се харесва.

Той пристъпи към нея и я хвана под ръка:

— За мен е чест да ти приготвя вечеря. Галавечеря.

Иванел се засмя:

— Ти си истинско съкровище.

Единайсета глава

— С Бей и Хенри отиваме на езерото. Прислужницата ще остане при дядо му само до пет часа, затова трябва да се върнем преди това. Хенри ще ни докара — обясни Сидни и сякаш за да успокои сестра си, повтори: — Ще се върнем преди пет.

Клеър затвори капака на кошницата за пикник и я подаде на Сидни. Даваше си сметка, че много я е изплашила преди седмица. Казваше си обаче, че ако се държи, сякаш всичко е наред, сестра й ще забрави случилото се.

През тази седмица Сидни и Хенри се виждаха често — най-вече на вечеря заедно с Бей. В неделя ходиха на кино. Клеър се опитваше да си внуши, че се радва на приятелството им. Времето, през което оставаше сама, използва да консервира зеленчуци, да работи в градината и да въведе в ред счетоводството си — все обикновени и приятни дейности. Изпитваше необходимост да се занимава с тях. Те бяха котви, прикрепващи я към живота, който си бе изградила сама.

— Не ви ли е страх да ходите там? — попита, докато вървеше подир сестра си.

— От къде на къде?

— Ами доста е далеч и ще бъдете сам-сами.

Сидни се засмя и остави кошницата до входната врата:

— Ще извадим късмет, ако намерим място да си устроим пикник. През лятото около езерото не можеш да се разминеш от хора.

— Дори в работен ден ли?

— Да.

— Така ли? — смутено избърбори Клеър. — Не знаех. Не съм била там.

— Тогава ела с нас — каза Сидни! Цяла седмица я беше канила да ги придружи, но Клеър все отказваше.

— Моля? Не.

— Да! — Сидни я хвана за ръцете. — Моля те. Престани да ми отказваш. Ще си изкараме чудесно. Представи си — живееш тук сума години, а не си виждала езерото. Е, ще дойдеш ли? Моля те.

— Не искам.

— Каня те от сърце.

Клеър усети познатото безпокойство. И баба й реагираше така на перспективата да се сближи с някого — идваше й да се свие на кълбо, докато опасността премине. Виж, когато работеше, бе съвсем друго. Тогава не беше длъжна да общува с хората, които й бяха възложили да организира празненството им. Тогава тя говореше само служебно или си мълчеше. За жалост поведението й не се вписваше в общоприетите понятия. Повечето хора я смятаха за груба и надменна, а всъщност се държеше така, защото се страхуваше да не направи или да не каже нещо глупаво.

— Сигурно с Хенри предпочитате да сте сами — промърмори.

— Не е вярно. — Сидни изведнъж стана сериозна. — С него сме само приятели. Затова го харесвам. Излизам с него, защото на Бей й е приятно. Хайде, ела с нас. Бързо иди да се преоблечеш.

Клеър не можеше да повярва, че води този разговор. Погледна белия си панталон и блузата без ръкави:

— Какво да си облека?

— Къс панталон. Или бански костюм, ако искаш да поплуваш.

— Не умея да плувам.

Сидни се усмихна:

— Искаш ли да те науча?

— Не! — отсече Клеър, после смекчи тона: — Не, благодаря. Страхувам се от дълбоките води. Бей може ли да плува?

Сидни влезе в дневната, където беше оставила две одеяла и плажна чанта с хавлиени кърпи; остави ги в преддверието и едва тогава отговори:

— Да, вземаше уроци, когато живеехме в Сиатъл.

Сестра й веднага наостри уши:

— В Сиатъл ли?

Сидни дълбоко си пое дъх и кимна. Името на града не й се беше изплъзнало случайно. Бе направила първата крачка. Може би някой ден щеше да сподели с Клеър за случилото се през десетте години, откакто беше напуснала Баскъм.

— Да, в Сиатъл. Бей е родена там.

Досега беше споменала Ню Йорк, Боас и Сиатъл — градове, които се намираха много по на север от онези, в които се беше подвизавала майка им, помисли си Клеър. Подозираше, че сестра й и малката й племенница са преживели нещо ужасно, което Сидни засега отказваше да сподели, но си личеше, че изцяло се е посветила на дъщеричката си. Записала я беше на уроци по плуване и дори само този факт доказваше, че е много по-добра майка, отколкото Лорълай някога е била.

От улицата се чу клаксон и Сидни извика:

— Побързай, Бей!

Малката тичешком слезе по стълбището. Под жълтата плажна рокля носеше бански костюм.

— Най-после! — извика и се стрелна през отворената врата.

— Добре, не се преобличай. — Сидни извади от чантата розова ленена шапка и я нахлупи на сестра си. — Идеално. Да вървим. — Хвана я за ръка и я повлече след себе си.

Хенри се усмихна, като я видя. Не изглеждаше ядосан, че им се е натрапила. Сидни твърдеше, че с него са само приятели, но Клеър знаеше, че чувствата му не са платонични. Понякога, докато гледаше сестра й, той сякаш ставаше невидим, изгубвайки се в нея.

Явно беше влюбен до уши.

Клеър и Бей се настаниха на задната седалка, Сидни се канеше да седне до Хенри, но спря и извика:

— Здрасти, Тейлър.

Клеър се обърна и през задното стъкло видя, че Тейлър слиза от джипа си. Носеше къс джинсов панталон и шарена хавайска риза. Тя го виждаше за пръв път след нощта в градината и се почувства ужасно неловко. Запита се как се държат хората, след като са били интимни. Беше като да споделиш тайна с някого, но след миг да съжалиш, че си му се доверил. Само при мисълта, че ще говори с него, лицето й пламна като божур.

— Отиваме на пикник край езерото, ще дойдеш ли с нас? — попита Сидни.

— Какви ги вършиш? — просъска Клеър. Хенри любопитно я загледа в огледалцето за обратно виждане.

— Уча те да плуваш — отвърна сестра й.

— Довечера имам лекции — провикна се в отговор Тейлър.

— Ще се върнем навреме.

— Тогава приемам поканата. — Той тръгна към тях.

Клеър забеляза, че Сидни се кани да отвори задната врата, и побърза да се прехвърли от другата страна на Бей, та малката да е нещо като буфер между нея и Тейлър. Почувства се глупаво, когато той понечи да се качи, видя я и се вцепени.

— Клеър! Не знаех, че и ти ще дойдеш.

След няколко секунди тя най-сетне събра смелост да го погледне, но не откри издайнически признаци, че мислите му са обсебени от нейната тайна. Не знаеше дали да се чувства облекчена или още по-притеснена…

Щом джипът потегли, той я попита:

— Какво е това прословуто езеро?

Клеър се опита да измисли някакъв банален отговор. Не можеше да каже, че никога не го е виждала, нито че досега не е ходила на пикник като развлечение, а само когато е организирала нечие празненство. От друга страна, Тейлър едва ли щеше да се изненада, че тя не знае как да реагира. Откакто се запознаха, и думите, и действията й бяха противоречиви: „Знам всичко, нищо не знам; мога да се справя сама в живота, виж колко съм уязвима.“

— Не съм го виждала — призна накрая. — Питай Сидни, тя е по уреждане на забавленията.

Сидни се обърна към тях:

— Езерото е любимо място за отдих. Много младежи и семейства с малки деца ходят там през лятото. А нощем брегът се превръща в алея на влюбените.

— Откъде знаеш? — попита Тейлър.

Тя само се засмя и повдигна вежди.