Тя се залови да поднесе десерта; секунди преди да стигне до непознатия, усети нещо като радостно очакване. Не беше сигурна дали чувството е нейно, или долавя неговите емоции.

— Познаваме ли се? — попита той, когато Клеър най-после стигна до него. Усмихна й се така подкупващо, че тя едва сдържа усмивката си.

Постави пред него чинийката с парче торта. Захаросаните виолетки блестяха отгоре му като заскрежени скъпоценни камъни. То сякаш зовеше: „Погледни ме!“, само че непознатият не откъсваше очи от нея:

— Съмнявам се — отвърна тя.

— Това е Клеър Уейвърли, която приготви храната — каза Ана. Виното й беше развързало езика, страните й бяха поруменели. — Прибягвам до услугите й при всяко тържество на факултета. Скъпа, запознай се с новия ни колега Тейлър Хюс.

Клеър смутено кимна, неприятно й беше, че е станала център на вниманието.

— Уейвърли — замислено проточи Тейлър. Тя понечи да се отдръпне, но той я хвана за рамото и се засмя. — Разбира се. Съседи сме. Живея до вас на Пендланд Стрийт. Къщата в стил кралица Ан е ваша, нали?

Клеър беше толкова изненадана от докосването му, че само кимна.

Той сякаш усети, че я побиха тръпки, и отдръпна ръката си.

— Купих съседната къща — добави. — Нанесох се преди няколко седмици.

Тя безмълвно се взираше в него.

— Е, радвам се, че най-после се запознахме — смотолеви Тейлър.

Клеър отново кимна и отиде в кухнята. Изми и опакова своите съдове, прибра в хладилника кутията със салатата и останалите парчета торта. Кой знае защо беше разсеяна и в лошо настроение. Докато работеше, неволно прокарваше пръсти на мястото, където я бе докоснал Тейлър, сякаш се мъчеше да прогони досадно насекомо.

Преди да натовари последния кашон в комбито, Ана цъфна в кухнята и започна да възхвалява храната и обслужването — или беше пияна, или бе прекалено добре възпитана, за да спомене странното поведение на Клеър към един от гостите.

Клеър се усмихна, взе чека, сбогува се, вдигна кашона и излезе през задната врата. Бавно тръгна към комбито си на алеята. От умората краката й тежаха като олово, всяка крачка й костваше неимоверно усилие. Нощта обаче бе прекрасна, въздухът бе топъл и сух, затова тя реши да спи на отворен прозорец.

Щом стъпи на тротоара, усети необяснимо въздушно течение. Обърна се — някакъв човек стоеше под дъба в двора на Ана. Не виждаше лицето му, но около него кръжаха миниатюрни пурпурни светлинки, напомнящи електрически искрици.

Човекът се отдръпна от дървото и тя усети погледа му върху себе си. Обърна му гръб и пристъпи към комбито.

— Чакайте — подвикна Тейлър.

Интуицията й подсказваше да продължи да върви; вместо това тя се обърна.

— Имате ли запалка? — попита той.

Клеър затвори очи. Много по-лесно беше да обвини Иванел, ако старицата знаеше какво върши.

Остави на земята кашона и извади от джоба на роклята си жълтата запалка „Бик“. Затова ли й я даде Иванел?

Докато вървеше към Тейлър, й се стори, че грамадна вълна я тласка към незнайни дълбини. Спря недалеч от него и с неописуемо усилие на волята се противопостави на желанието да се приближи.

Той безгрижно се усмихваше. Посочи незапалената си цигара и попита:

— Пушите ли?

— Не. — Клеър му подаде запалката, но той не я взе.

— Знам, че е вредно. Ограничих ги до две на ден. Вече не е модерно да се пуши. — Клеър остана безмълвна, а той запристъпва от крак на крак. — Виждал съм ви в квартала. Дворът ви е чудесен. Аз окосих моя едва преди няколко дни. Май не сте от разговорливите, а? Да не би да съм сторил нещо, с което съм скандализирал квартала? Случвало ли се е да ме видите навън по бельо?

Клеър потръпна. Чувстваше се защитена в дома си и забравяше, че прозорците на съседната къща гледат към солариума, където сутринта се разхождаше гола. Тейлър отново опита да поведе разговор:

— Вечерята беше чудесна.

— Благодаря.

— Може би пак ще се видим.

Сърцето й запрепуска. Беше доволна от живота си. Допуснеше ли някого близо до себе си, щеше да пострада. Имаше Иванел, къщата и работата си. Друго не й трябваше.

— Задръжте запалката. — Подаде му я и се отдалечи.

* * *

Мина по алеята и спря пред къщата, вместо да завие и да паркира отзад. Някой седеше на най-горното стъпало на верандата.

Тя слезе от колата, но не затвори вратата и не изключи фаровете. Тичешком прекоси двора и умората й бе заменена от паника:

— Иванел, какво се е случило?

Старицата тромаво се изправи; на светлината на уличните лампи лицето й изглеждаше посърнало, призрачно. Държеше два пакета с ново спално бельо и кутия с ягодови кексчета.

— Не можех да заспя, докато не ти донеса подаръците. Вземи ги и ме остави да се наспя.

Клеър изкачи стъпалата, взе пакетите и прегърна старицата:

— Кога дойде?

— Преди около час. Тъкмо си легнах и ме осени, че ти трябват още чаршафи и ягодови кексчета.

— Защо не ми се обади по мобилния телефон? Щях да мина край вас и да ти спестя разкарването.

— Така не става. Не знам защо.

— Остани да спиш тук. Ще ти стопля мляко с много захар.

— Не! — отсече Иванел. — Отивам си вкъщи.

След чувствата, които Тейлър бе пробудил в сърцето й, Клеър бе още по-твърдо решена да отстоява онова, което имаше, на което държеше.

— Може би чаршафите означават, че ще ти застеля легло — подхвърли и се опита да поведе старицата към вратата. — Остани при мен. Моля те.

— Не! Не са за мен! Не знам за какво са! Никога не знам за какво са! — извика Иванел. Въздъхна дълбоко и снижи глас: — Остави ме да си ида у дома.

Клеър се презря заради слабостта си. Потупа по гърба старицата:

— Както искаш. Ще те закарам. — Остави чаршафите и кутията с кексчета на люлеещия се стол до вратата. — Ела, миличка. — Тя поведе сънената старица към комбито.

* * *

Тейлър Хюс спря джипа пред дома си. Къщата на Клеър тънеше в мрак. Той слезе от колата и направи няколко крачки по алеята, но изведнъж спря. Още не му се прибираше.

Чу топуркане на лапи по тротоара и се обърна. Наблизо профуча малък черен териер, който преследваше нощна пеперуда, прелитаща между уличните лампи.

Тейлър зачака — предполагаше какво ще последва.

И не се излъга. След секунди видя госпожа Краноуски — кльощава старица с прическа, която напомняше купичка с разтопен сладолед. Тя тичаше след кучето и викаше:

— Едуард! Едуард! Върни се при мама! Едуард! Веднага се върни!

— Искате ли помощ, госпожо Краноуски? — попита Тейлър, когато възрастната дама спря да си поеме въздух.

— Не, благодаря, Тейлър. — Тя отново затича и изчезна от погледа му.

Скоро след пренасянето си в новата къща той бе открил, че този спектакъл се разиграва поне четири пъти дневно.

Хубаво бе ежедневието да се подчинява на установен ред.

Според него това беше най-важното. Ваканцията между пролетния и летния семестър беше две седмици, а той открай време се изнервяше, когато животът му излизаше от обичайното русло. Харесваше стабилността. Понякога се питаше дали това чувство му е вродено или придобито по-късно. Родителите му — грънчари и наркомани, насърчаваха артистичните му заложби. Едва когато започна училище, той узна, че е забранено да се рисува по стените. Изпита неописуемо облекчение. Училището му даде стабилност, правила, цели. През летните ваканции той забравяше да се храни, защото часове наред рисуваше и фантазираше. Родителите му обожаваха мечтателната му натура. Детството му беше безгрижно, само дето растеше в семейство, в което амбициите и темата за Роналд Рейгън бяха табу. Бе убеден, че ще живее оскъдно, но щастливо, като продава на нищожна цена своите произведения. В училище обаче му хареса, в колежа се почувства още по-добре, не му се искаше да го напусне.

Затова реши да преподава.

Родителите му бяха изумени и потресени. Според тях солидните доходи бяха равнозначни на престъплението да станеш републиканец.

След малко госпожа Краноуски мина край него, палавият Едуард се опитваше да се изскубне от прегръдката й.

— Добро куче — мърмореше тя. — Доброто куче на мама.

— Лека нощ, госпожо Краноуски — подвикна й Тейлър.

— Лека нощ, Тейлър.

Харесваше му това смахнато градче.

След като се дипломира, започна работа в една гимназия във Флорида, където учителите бяха толкова дефицитни, че му дадоха висока заплата и поеха наема, плюс разходите за преместването му от Кънектикът. След около година започна да води и вечерните курсове в местния университет.

Попадна в Баскъм по една щастлива случайност. На конференция в Орландо се запозна с преподавателка в колежа „Ориън“. Пийнаха вино, пофлиртуваха, последва нощ на бурен секс в хотелската й стая. Минаха няколко години. По време на една лятна ваканция, когато пак не го свърташе на едно място, той научи, че търсят преподавател за факултета по изкуства в колежа „Ориън“, и в съзнанието му възкръсна приключението в Орландо. Кандидатства и го назначиха. Забравил беше името на жената, спомняше си само романтиката на преживяването.