— Радвам се, че ме послуша, и не позволи на Хънтър Джон да присъства на градската забава. Браво на теб — похвали я Ариел. — Грешката ти е, че тази сутрин си му заговорила за Сидни.

— Ама нали ти ми каза да го накарам да ни сравнява. — Ема, която още беше в леглото, притисна до гърдите си голямата възглавница. — Как да го направя, без да я споменавам?

— Май не слушаш какво ти говоря, миличка. Нагласих нещата така, че той да ви сравни, когато Сидни бе сервитьорка, а ти — господарката на дома. Но само тогава. Престани да му натякваш, за бога!

Ема беше объркана. Не се съмняваше в уменията на майка си по отношение на мъжете, но този план й се струваше прекалено сложен. Съмняваше се, че ще може да го изпълни, без Хънтър Джон да надуши нещо гнило.

— Не си му позволила да разговаря с нея след онова изпълнение в „Бяла врата“, нали? — продължи майка й. — Беше голяма грешка.

— Не, мамо. Обаче не мога непрекъснато да го държа под око. Кога да му вярвам и кога — не?

— О, миличка, няма мъж, на когото можеш да вярваш безусловно. Всичко зависи от теб. Налага се да положиш малко повече усилия да го задържиш. Купи си секси бельо, изненадай го.

— Добре, мамо.

— Ние, жените от фамилия Кларк, не изпускаме съпрузите си. Даваме им каквото искат и те са щастливи.

* * *

— Къде е Бей? — попита Сидни, като влезе в кухнята и се озърна. През този понеделник след Деня на независимостта тя имаше почивен ден. — Уж щеше да ти помага.

— Беше тук, но чу бръмченето на самолет и изтича в градината. Напоследък е обсебена от самолетите.

Сидни се засмя:

— Не знам какво я е прихванало. Преди не я интересуваха.

Клеър се занимаваше с приготвянето на шоколадови кексчета, поръчани от семейство Хавършам, които живееха наблизо. Внукът им навършваше десет години и те бяха решили да му организират „пиратско“ тържество. Вместо торта поръчаха шест дузини кексчета с изненади — детски пръстени, монети или талисмани. Клеър пък смяташе да направи кръстче върху глазурата на всяко — като знака, с който се отбелязват съкровищата на пиратските карти, после щеше да забоде отгоре клечка за зъби с прикрепена хартийка, на която бе написана гатанка, подсказваща какво има вътре.

Сидни я погледа как приготвя глазурата и попита:

— За кого е поръчката?

— Семейство Хавършам. Утре внукът им става на десет.

— Ако искаш, ще взема един ден отпуска и ще ти помогна.

Клеър се усмихна — беше трогната от предложението на сестра си.

— Не е необходимо. Благодаря ти.

Бей дотича в кухнята и Сидни се засмя:

— Съкровище, не си длъжна непрекъснато да носиш брошката от Иванел. Тя няма да се разсърди, ако я махаш от време на време.

Малката погледна бижуто, закачено на блузката си, и възрази:

— Може да потрябва, затова нека ми е под ръка.

— Искаш ли да се разходим и да разгледаме училището?

— Ще се справиш ли без мен, лельо Клеър? — попита Бей.

— Скъпа, днес много ми помогна и ти благодаря. Ще се опитам да довърша сама. — Клеър си каза, че ще й е криво, когато есента малката тръгне на училище. После се утеши, че следобедите Бей и Сидни ще се връщат вкъщи и всички пак ще бъдат заедно. Откакто живееха под покрива й, бе разбрала какво е щастие. Стараеше се да мисли само за това, не и колко време ще продължи.

Не смееше да признае дори пред себе си, че всеки ден се питаше кога семейната „идилия“ ще приключи.

— Няма да се бавим — обеща Сидни.

— Добре. — Ненадейно Клеър се изнерви, косъмчетата по ръцете й настръхнаха. Проклятие! — Тейлър е пред входната врата. Ако обичаш, кажи му, че не желая да го виждам.

На вратата наистина се потропа и Сидни се усмихна:

— Как разбра?

— Просто разбрах.

— Виж, Клеър, ако ти се прииска да споделиш…

Тайните помежду им още бяха прекалено много, още важеше принципът: „Ще ти се доверя, ако и ти споделиш с мен.“

— Добре.

* * *

Тейлър и Бей седяха на люлката на верандата. От време на време той я залюляваше силно и двамата избухваха в смях. Бей знаеше, че Тейлър е винаги готов за забавления. Майка й обаче я беше предупредила да не го безпокои, ако се е съсредоточил в нещо, както по време на вечеря не бива да се задава въпрос на човек, докато не е сдъвкал залъка си.

Докато се люлееха, тя си мислеше за онзи свой сън, в който се намираше в градината. Нещата нямаше да се оправят, докато не го възпроизведеше до най-малката подробност. Само че не й хрумваше как да направи така, че върху лицето й да се отразят разноцветни дъги и мънички светлинки, и макар че много пъти откъсваше лист от тетрадка и го държеше срещу вятъра, плющенето на хартията не беше като в съня й.

— Тейлър? — промълви.

— Да?

— Какво може да обсипе с искрици лицето ти, все едно лежиш на слънце? Понякога виждам самолети, които са лъскави и слънцето се отразява от тях, обаче ако лежа в двора и те прелетят над мен, не ме посипват с искри.

— Говориш как светлината се отразява и хвърля отблясъци, нали?

— Да.

Тейлър се позамисли, после отговори:

— Сещам се, че става, когато светлина се отрази в огледало или в метални звънчета, окачени на прозорец и полюшвани от вятъра. А водата искри под слънцето.

Бей кимна — явно изгаряше от желание да изпробва предположенията му.

— Много ми помогна! Благодаря.

— Пак заповядай.

Сидни излезе на верандата и той спря люлката толкова внезапно, че Бей щеше да падне, ако не се беше хванала за синджира. Майка й и леля Клеър винаги предизвикваха такава реакция у хората.

— Здрасти, Тейлър — подхвърли Сидни и колебливо добави: — Виж, Клеър каза, че не желае да те вижда.

Той се изправи и люлката отново се залюля.

— Знаех си, че ще стане така. Изплаших я.

— Какво й направи? — строго попита Сидни — тонът й бе както когато беше хванала Бей да се подстригва сама.

Тейлър гузно сведе поглед:

— Целунах я.

Сидни се разсмя, но притисна длан до устните си, когато той вдигна глава.

— Прощавай. Само това ли й направи? — Приближи се до него и го потупа по рамото. — Остави на мен да я усмиря, става ли? Ако сега почукаш, няма да ти отвори. Нека за малко се прави на кралица Елизабет, така ще й мине по-бързо. — Тя направи знак на Бей да стане от люлката и тримата заедно излязоха на улицата. — Само една целувка, така ли?

— Да, обаче страхотна.

Сидни прегърна дъщеричката си и отбеляза:

— Не подозирах, че е способна на такова нещо.

— Аз пък предполагах — промърмори Тейлър, сбогува се с тях и влезе в къщата си.

— Леля Клеър тревожи ли се от нещо? — попита малката. — Сутринта забрави къде държим ежедневните прибори. Добре, че бях аз да й покажа.

Поведението на Клеър я плашеше. Тя си мислеше, че ако съумее да пресъздаде съня, всичко ще се оправи.

— Не е разтревожена, съкровище. Криво й е, че не може да контролира положението. Някои хора не знаят как да се влюбят също както не знаят да плуват. Изпадат в паника, като скочат във водата, после се досещат какво да правят.

— А ти? — Бей откъсна стръкче трева, поникнало между плочите на тротоара, и се опита да свирне с него, както й беше показал на Четвърти юли новият й приятел Дакота.

— Дали знам как да се влюбя? — попита Сидни и дъщеричката й кимна. — Мисля, че знам.

— Аз вече се влюбих.

— Така ли?

— Да. В новата ни къща.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на Клеър — промърмори Сидни, когато спряха пред дълга тухлена постройка. — Това е училището. С леля ти сме учили в тази сграда. Моята баба не обичаше да излиза от къщи, но всеки ден ме изпращаше до тук.

Бей се загледа в сградата. Знаеше в коя стая ще учи — третата вляво по коридора. Знаеше дори как ще мирише — на гланцова хартия и препарат за почистване на мокети.

— Да, тук е хубаво — кимна.

— Права си, слънчице. Радваш ли се, че ще ходиш на училище?

— Да. С Дакота ще бъдем в един клас.

— Кой е Дакота?

— Едно момче, с което се запознах онази вечер на празника.

— Ясно. Радвам се, че си намираш приятели. За разлика от нас с леля ти, когато бяхме на твоята възраст.

Напоследък тя често говореше за Клеър и когато двете сестри бяха заедно, Бей често виждаше как те се преобразяват в малки момиченца. Сякаш изживяваха повторно детството си.

— И ти трябва да си намериш приятели, мамо.

— Не се тревожи за мен, миличка. — Сидни я прегърна през раменете и я притисна до себе си. В същия миг ги лъхна миризмата на одеколона на Дейвид. Бей се изплаши — не за себе си, а за майка си. Знаеше, че баща й не се интересува от нея. — Виж колко сме близо до центъра. Да се отбием при Фред и да купим от любимите ти ягодови кексчета. — Сидни се стараеше да говори спокойно, както правят всички родители, когато искат да заблудят децата си, че всичко е наред. — Знаеш ли какво ми хрумна? Да си вземем и чипс. Обаче не казвай на Клеър, иначе ще заяви, че и тя може да пържи картофи.