— Хванаха ме нервите — промълви Фред и избърса потните си длани в прилежно изгладения си къс панталон.

Тя се обърна към него:

— Да, личи ти.

Фред се изправи и замарширува напред-назад. Иванел не помръдна — беше й хубаво под сянката на скулптурата, изобразяваща дъбово листо.

— Той обеща да дойде, за да поговорим — продължи Фред. — На публично място. Какво си въобразява, че ще направя, ако сме сами? Ще го застрелям ли?

— Мъже! Не можеш да живееш с тях, нито да ги гръмнеш.

— Как е възможно да си толкова спокойна? Как щеше да реагираш, ако съпругът ти обещаеше да дойде, но не се появеше?

— Като се има предвид, че той е мъртъв, нямаше да се изненадам.

Фред пак седна на скамейката:

— Извинявай.

Иванел го потупа по коляното. Нямаше и месец, откакто Фред я помоли да го приюти в дома си, но той вече бе внесъл много радост в живота й. Предполагаше се, че гостуването му ще е временно, обаче постепенно пролича, че той смята да остане за постоянно. Дни наред с Иванел разглеждаха вещите, складирани на тавана, и Фред искрено се забавляваше с разказите й. Заяви, че ще плати за ремонта на таванското помещение, и в къщата се появиха млади работници, чиито стегнати задници бяха тъкмо по вкуса на Иванел; тя често сядаше до стълбището, за да ги наблюдава като се качват и слизат.

Фред започна да се чувства като у дома си и много често казваше, че не е заслужил Джеймс да се отнася така с него. Ала понякога, когато Иванел му подаваше маслото по време на вечерята или го караше да подържи чука, докато тя закачваше някоя картина, той поглеждаше онова, което му бе дала, после я поглеждаше с такава надежда, че сърцето й щеше да се пръсне от съчувствие. Преструваше се на безразличен, но тайно се надяваше, че един ден тя ще му подари нещо, което ще оправи отношенията му с Джеймс.

— Стана късно — избърбори той. — Може би с него сме се разминали.

Иванел видя Джеймс, преди Фред да го забележи. Беше висок и красив мъж, но открай време беше много слаб; дългите му пръсти и страстният му поглед бяха като на едновремешните романтични поети. Иванел често си казваше, че не може да си криви душата — нямаше как да каже лоша дума за този човек. И според всеобщото мнение той беше безукорен джентълмен. Работеше в инвестиционна банка в Хикори и беше доста затворен. В продължение на трийсет години се доверяваше само на Фред, но изведнъж всичко се беше променило и нито Фред, нито който и да е в градчето знаеха причината.

Само Иванел подозираше нещичко. Онзи, който дълго е бил на тази земя, интуитивно долавя приливите и отливите в живота.

Тя знаеше за съществуването на нещо като лудост, породена от дълги периоди на спокойствие и удовлетворение. Например жените от местната фамилия Бърджес, всяка от които раждаше минимум по шест деца, живееха като в мъгла, докато и най-малкото им отроче най-сетне напуснеше семейното гнездо, после правеха нещо налудничаво — изгаряха всичките си „бабешки“ рокли и започваха да се гримират и да се заливат с парфюм. Всички мъже и жени с брак, издържал повече от година, поне веднъж бяха изпитали неприятна изненада: връщаш се у дома и виждаш, че съпругът ти е бутнал стена, за да разшири дневната, или че съпругата ти си е боядисала косата, за да те накара да я забележиш. Мъжете преминаваха през кризата на средната възраст, жените — през менопаузата и горещите вълни. Някои захващаха извънбрачни връзки. Неизменно настъпваше момент, когато някъде някой казваше, че всичко му е дошло до гуша.

Фред се вцепени, когато най-после забеляза Джеймс.

— Съжалявам, че закъснях. За малко нямаше да успея. — Джеймс се задъхваше, по челото му бяха избили капчици пот. — Отбих се в къщата да си взема някои вещи. Всичко друго остава за теб. Дойдох да ти кажа, че вече имам апартамент в Хикори.

„Аха! — каза си Иванел. — Затова искаше да се видят на обществено място. Подмами Фред да го чака тук, та на спокойствие да си изнесе багажа.“ Погледна Фред и разбра, че той се е досетил.

— Догодина смятам да се пенсионирам и да се преселя във Флорида. Или пък в Аризона. Още не съм решил.

— Това е краят, така ли? — попита Фред. Очевидно искаше да каже много повече, за да изрази чувствата, бушуващи в гърдите му, но от устните му се отрони само тази фраза. — Сигурен ли си?

— Месеци наред се гневях, но вече съм само уморен и отегчен. — Джеймс се приведе и опря лакти на коленете си. — Уморих се да ти показвам пътя. Отказах се от следването заради теб, съгласих се да живеем заедно, понеже ти беше безпомощен и не знаеше какво да правиш. Бях принуден да ти обяснявам, че не е позорно да си гей, насила да те извеждам сред хората. Бях принуден да съставям ежедневното ни меню и да решавам какво да правим през свободното си време. Мислех, че постъпвам правилно. Докато бяхме в колежа, обикнах твоята уязвимост, а когато баща ти почина и трябваше да напуснеш, се изплаших, че няма да се справиш сам. Едва след години разбрах, че съм ти направил мечешка услуга, Фред. Също и на себе си. Опитвайки се да те даря с щастие, аз ти попречих сам да го търсиш… и изгубих своето.

— Ще се променя. Само кажи, че… — Фред млъкна, потресен от ужасяващото прозрение, че всичко, казано от Джеймс, е вярно.

За миг Джеймс затвори очи, после се изправи:

— Аз тръгвам.

— Моля те, недей! — прошепна Фред и го хвана за ръката.

— Не мога повече! Не мога да те наставлявам как да живееш. И знаеш ли защо? Защото почти забравих какво е истинският живот. — Джеймс се поколеба и добави: — Виж, онзи преподавател по кулинарно изкуство в „Ориън“ — казва се Стив и често идва в магазина да си разменяте рецепти… Не е зле да го опознаеш по-отблизо. Харесва те.

Фред отдръпна ръката си, изражението му беше като на човек, на когото са нанесли болезнен удар.

Джеймс безмълвно се отдалечи — висок и слаб мъж, който се движеше сковано, сякаш бе цирков артист на кокили.

Фред дълго гледа подире му, после тихо каза, сякаш бе забравил за Иванел и говореше на себе си:

— Понякога чувах какво си говорят касиерките в помещението за отдих. Мислех си: „Глупави хлапачки! Смятат, че най-много боли, когато не можеш да забравиш онзи, който е престанал да те обича.“ Те винаги питаха защо. Защо момчето вече не ги обича? Говореха с такава мъка!

Той млъкна, обърна се и се отдалечи.

* * *

Сидни седеше сама на одеялото от разноцветни парчета — едно от онези, с които се славеше баба Уейвърли. Бей вече си беше намерила приятелчета и тя беше разстлала одеялото си близо до детския кът, за да я държи под око.

Ема се беше настанила на луксозен шезлонг; Сидни не познаваше никого от шумната й компания. Хънтър Джон го нямаше. От време на време Ема поглеждаше бившата си съперница, но не си направи труда да поговори с нея. Сидни си мислеше колко е странно да си така близо до едновремешните си приятели, които вече са се превърнали в непознати. Тя беше завързала познанства с колежки и клиентки, но приятелството не се градеше за един ден, а дълго време.

Загледа се в Бей, която държеше бенгалски огън и тичаше по моравата, но се извърна, когато видя, че някой се приближава.

Хенри Хопкинс застана встрани от одеялото, сякаш се страхуваше да не го настъпи. Беше хубав мъж с гъста, късо подстригана руса коса, мускулести ръце и широки плещи. Последният й спомен за него бе как той се препъва и пада в училищния коридор, а тя заедно с приятелите й му се подиграват. Хенри беше върлинест и непохватен юноша, но притежаваше ненатрапчиво достойнство, което я изпълваше с възхищение. Тя нямаше представа какво предизвика отчуждението им, когато пораснаха. Знаеше само, че се бе държала ужасно с него, когато реши, че си е намерила нови приятели от „каймака на обществото“. И не го обвиняваше, че не пожела да й продума, когато следобеда го бе заговорила пред масата на семейство Хопкинс.

— Здрасти — промърмори той.

Сидни неволно се усмихна:

— О, господинът можел да говори.

— Може ли да седна при теб?

— Как да откажа на човек, който ме черпи сладолед?

Хенри седна до нея:

— Извинявай за одеве. Изгубих ума и дума, като те видях.

— Мислех, че ми се сърдиш.

Той озадачено я изгледа:

— Защо да се сърдя?

— В гимназията се държах гадно с теб. Извинявай. Като малки бяхме толкова добри приятели.

— Никога не съм ти се сърдил. И до днес, щом мина край катерушка, винаги се сещам за теб.

— И аз.

Хенри се засмя. Тя — също. Годините на отчуждение сякаш се заличиха, всичко си беше постарому.

— Все пак се върна — промълви той.

— Върнах се.

— Много се радвам.

Сидни поклати глава. Това бе неочакван обрат на деня й.

— Май ти си първият, който ми го казва.

— Струва си да почакаш за най-хубавите неща.

* * *

— Няма ли да останеш за фойерверките? — попита Тейлър, като видя, че Клеър прибира в кашони празните бутилки от виното. Неусетно се беше приближил и стоеше зад нея, но тя не се обърна. Ако го стореше, щеше да се превърне в жена, която се бои от чувствата на един почти непознат човек. Докато стоеше с гръб, си оставаше предишната самоуверена Клеър, каквато бе, преди Тейлър да се появи в живота й и Сидни да се върне в родния дом.