— Не окося ли тревата, кучетата на съседите ще започнат да се губят из нея. Дори сега госпожа Краноуски я шиба с бастуна си, когато търси вечния беглец Едуард.

— Нося ти подарък от Клеър. — Тя му показа бутилката.

Тейлър се поколеба, като че ли потисна първото, което искаше да каже.

— Знаеш ли, колкото и да се мъча, не разбирам сестра ти. Прави ми подаръци, въпреки че явно не ме харесва. Да не е някакъв южняшки обичай?

— Напротив, харесва те, затова са и подаръците. Ще ме почерпиш ли чаша вино? Нещо не съм наред.

— Разбира се, влез.

Отидоха в кухнята и Тейлър извади от шкафа две чаши и наля вино от бутилката. Сидни начаса пресуши своята.

— Какво се е случило? — загрижено попита той.

— Преди малко мислено се върнах на място, което ме плаши.

— Искаш ли да споделиш с мен?

— Не.

Тейлър кимна:

— Добре. И така, какво ми изпраща сестра ти? — Наля си от бутилката и помириса течността в чашата.

— Вино от мушкато. Би трябвало да възкресява хубавите спомени.

Той вдигна чашата си:

— Наздраве за хубавите спомени.

Преди да отпие първата глътка, Сидни изтърси:

— Тя се надява да си спомниш друга жена, а нея да забравиш. Същото бе и предназначението на задушеното с масло от семена на кученце и на тарталетите с метличина.

Тейлър остави чашата си:

— Не разбирам.

— Цветята в задния ни двор са необикновени. А може би необикновени са блюдата, приготвени с тях. Те въздействат на всеки, който ги опита. С изключение на теб. Или пък тя се престарава и затова не постига резултат. Не знам каква е причината.

Тейлър озадачено я изгледа:

— Сестра ти иска да не я харесвам, така ли?

— Аха, издаде се! Значи вече я харесваш. Ще ти доверя нещо за Клеър. Тя обича постоянните неща. Затова не си заминавай.

Тейлър се облегна на кухненския плот, сякаш някой го беше блъснал и той търсеше опора, за да не падне. Сидни се запита дали не е сгрешила, като сподели нещо толкова лично за сестра си. Очевидно Клеър не искаше той да узнае за чувствата й. Но след миг Тейлър се усмихна и тя разбра, че е постъпила правилно. Толкова отдавна не бе дарявала щастие някому, че беше забравила какво е усещането. Клеър се раздаваше заради нея. Сега й се удаваше възможност да й върне жеста, да й покаже, че може да бъде щастлива извън познатия й свят. Щастлива с Тейлър.

— Нямам намерение да заминавам — промълви той.

— Добре. — Сидни сведе очи, за да скрие сълзите, породени от искреността му. Завиждаше на сестра си за този прекрасен човек. Имала бе много мъже, след като напусна Баскъм, но всички бяха негодници. Понякога си казваше, че ако случайно попадне на свестен мъж, няма да знае как да се държи с него. — Изпий си виното — добави, стана и закрачи из кухнята.

Тейлър отпи от чашата:

— Ммм, хубаво е. Особено е, но ми харесва.

— Добре дошъл в света на Клеър.

— Е, ще споделиш ли кои са най-хубавите ти спомени?

Тя заобиколи стативите в нишата и се загледа през високите прозорци. След малко промълви:

— Странно е. Хубавите ми спомени са от тази седмица. Доста дълго съм на тази земя, но щастието ме споходи едва сега. Сега е твой ред.

— Виното е чудесно, обаче не ми действа. Мисля си само за Клеър.

Сидни се усмихна и отпи още малко вино.

— Безнадежден си!

Осма глава

В Баскъм ежегодното празненство по случай Деня на независимостта се провеждаше на площада в центъра на градчето. Семействата и групите в помощ на църквата поставяха маси под големи платнени навеси, всеки носеше каквато храна е приготвил. Така гостите имаха възможност да опитат вкусните ястия, преди да започне празничната заря. Членовете на фамилията Уейвърли винаги осигуряваха вино от орлов нокът, което помагаше на хората да виждат в мрака, но те не подозираха, че на този ден то предизвиква и неочаквани разкрития. Та нали способността да виждаш в тъмното означаваше да съзираш подробности, за които не си подозирал.

Макар и най-посещавана, масата на фамилия Уейвърли беше малко встрани от другите. Сидни седеше като на тръни. Бей беше в детския кът, правеше хартиени шапки и чакаше да изрисуват лицето й. Един подир друг жителите на Баскъм плахо идваха да получат по чаша вино от орлов нокът, сякаш то беше за комка. От време на време шерифът се приближаваше до масата и подхвърляше:

— Питието не съдържа алкохол, нали така?

А Клеър отговаряше, без да й мигне окото:

— Разбира се.

Сидни си спомняше, че когато беше тийнейджърка, прекарваше Четвърти юли край басейна в къщата на някоя приятелка и идваше на площада малко преди изстрелването на фойерверките. Сега се чувстваше по-стара от връстниците си, повечето от които очевидно бяха дошли направо от купони край басейните и под блузите им се подаваха презрамките на бански костюми. Ема беше на масата на презвитерианската църква и разговаряше с Елиза Бофорт. Сидни вече не й завиждаше за живота сред богатство и разкош — вече знаеше нещо, което завинаги беше променило критериите й. Странно, но изпитваше тъга за нещо, което никога не беше притежавала. А може би й липсваше само приятелството с хора на нейната възраст.

— Забравих кога за последен път седях на масата на Уейвърли — прошепна на сестра си.

— Беше много отдавна.

Сидни дълбоко си пое дъх и призна:

— Приятно е.

— Тогава защо седиш като на тръни? Никой няма да ни замери с гнили домати.

— Права си. — Сидни си каза, че спокойно може да е като Клеър и да не я е грижа за хорското мнение. Вече беше започнала да се облича като сестра си — предпочиташе блузи с копчета на яката, бежови панталони, памучни шорти и широки плажни рокли. Онова, което й бе казала Клеър през паметния ден в „Бяла врата“ — че и тя притежава магическите умения на Уейвърли — бе преобразило живота й. Обаче тъкмо сега се чувстваше като чужденка, която още не е научила езика на страната, която обитава. Можеше да се облича като местните, дори й беше приятно, но понякога беше самотна. — Не се притеснявам, че сме особени. Може би някой ден ще свикна.

— Не сме особени. Ние сме каквито Бог ни е създал. Здравей, Иванел.

Старицата се приближи до масата, взе чаша с вино и я изпи на един дъх.

— Ох, добре ми дойде! — възкликна. — Имам толкова много задачи, но се отбих да дам нещо на Бей. — Тя остави чашата и извади от торбата си доста кичозна брошка. Бижуто в стила на петдесетте години на двайсети век, изработено от вече пожълтял кристал, представляваше фонтан от звезди.

— Тя е при другите деца — обясни Сидни.

— Добре, ще я намеря там. Между другото, Фред ми помага да си подредя къщата. Невероятен е. Намерих брошката във вехта кутия за бижута и веднага разбрах, че трябва да я дам на Бей.

Клеър любопитно я изгледа:

— Фред ти помага, така ли?

— Измисли система за подреждане на моя „склад“. Сега всичко е вкарано в компютъра му.

— Години наред ти предлагам помощ, а ти все отказваш — промърмори Клеър. Сидни се обърна и любопитно я изгледа. Сестра й явно беше обидена.

— Не отричам. Не исках да си правиш труда. Но след като Фред живее с мен…

— Живее с теб ли? — възкликна Клеър. — Нали уж беше временно?

— Може би. Все пак реших да му създам удобства, докато ми гостува. Предоставих му тавана и той го преустройва в малък апартамент, освен това ремонтира къщата. Чудесно е да имаш у дома мъж, който умее всичко.

— Знаеш, че винаги съм на разположение, ако ти потрябвам.

— Така е. Добро момиче си ти. — Старицата пусна брошката обратно в торбата. — Ще намеря Бей, после ще дам гвоздеи на преподобния Маккуейл и огледалце на Мерибет Кланси, след което ще се срещна с Фред край фонтана. Мразя тия градски тържества — събират се много хора и ми се отваря сума работа. До скоро, пак ще се видим.

— Довиждане, Иванел. Повикай ме, ако ти потрябва нещо.

— О, да, наистина сме странни птици — изсумтя Сидни.

— Глупости — машинално възрази Клеър — личеше, че умът й на друго място. — Изглежда, Фред ще остане за постоянно при Иванел. Какво ще кажеш?

— Жалко, че двамата с Джеймс не се разбират. — Сидни сви рамене. — От друга страна, тя се радва, че си има компания. — След няколко минути и поредната „проверка“ на шерифа тя побутна с лакът сестра си: — Може би не си забелязала, но Тейлър непрекъснато те зяпа.

Клеър крадешком го погледна и изпъшка:

— Да му се не види! Ти си виновна, задето показа, че сме го забелязали. Сега ще дойде при нас!

— Боже, какъв ужас!

— Ако искаш да знаеш, не само аз съм обект на внимание. Един човек не откъсва очи от теб. — Клеър посочи тентата с надпис „Млечни продукти Хопкинс“. Симпатичен русокос младеж, чието лице бе загоряло от слънцето, пълнеше със сладолед картонените чашки. Изглеждаше някак солиден, сякаш бе създаден да устоява на напора на силните ветрове. И наистина често поглеждаше към масата на Уейвърли.

— Може да е решил, че искаме сладолед.