Ала това бе съдбата на всички, които са стари по рождение.
Колата спря. Лестър позна само жената, която слезе от автомобила, не и шофьора.
Той се засмя. За него всяко посещение на Иванел беше радостно събитие. Все едно да намереше червеношийка през зимата.
— Май Иванел иска да ни подари нещо — подхвърли на внука си.
Мъжът остана в колата, а старицата прекоси двора, застана пред Лестър и сложи ръце на кръста си:
— Знаещ ли, че всеки път, като те видя, изглеждаш по-добре?
— Вече има лек против старческа слепота — подхвърли той.
Иванел се усмихна:
— Голям хитрец си.
— Какво те води насам?
— Трябва да ти дам това. — Тя извади от торбата си буркан вишни в сироп, подправен с ликьор.
Лестър погледна Хенри, който се мъчеше да прикрие усмивката си, и възкликна:
— Чудесен подарък. Отдавна не съм хапвал такива вишни. Благодаря ти.
— Пак заповядай.
— Я кажи кой е шофьорът ти?
— Фред, собственикът на бакалията. Временно живее при мен. Много е симпатичен.
— Каня и двама ви на вечеря — обади се Хенри. — Ивон е направила картофени кексчета.
Ивон беше жената, която се грижеше за домакинството. Хенри я беше назначил преди година, когато дядо му получи удар. Разбира се, беше омъжена, иначе той нямаше да я допусне в дома си.
— Не, благодаря, бързам — отвърна Иванел. — Ще се видим ли на тържеството по случай Четвърти юли?
— Там сме — отвърна Лестър и двамата с Хенри я загледаха как върви към колата.
— Веднъж ми подари кълбо прежда — замислено промърмори младежът. — Бях на четиринайсет и от училище ни бяха завели на обиколка из централната част на града. Засрамих се от съучениците си и изхвърлих преждата. След седмица се оказа, че ми е необходима за изработване на един макет.
— Мъжете в този град от млади си вземат поука по отношение на жените от фамилията Уейвърли. — Лестър посегна за бастуна, който беше подпрял на ствола на дървото, и бавно се изправи. — Бъди нащрек, когато някоя от тях е наблизо.
На другия ден следобед Клеър слезе в избата. След няколко минути чу как сестра й се провикна от кухнята:
— Ей, къде сте всички?
— Аз съм тук, долу.
Дървените стъпала заскърцаха под стъпките на Сидни. Тук беше сухо и прохладно; понякога зрели мъже, които имаха прекалено много грижи, чукаха на вратата на Уейвърли и молеха за разрешение да поседят в избата, за да прочистят съзнанието си и да възвърнат душевното си равновесие.
Сидни слезе по стълбището и опипом тръгна към мястото, осветено от фенерчето на сестра й. Всички електрически крушки в избата бяха изгорели през 1939 година; отначало някой го беше домързяло да ги смени, после вечният мрак в мазето се беше превърнал в нещо като семейна традиция.
— Къде е Бей? — попита Сидни. — И тя ли е тук?
— Не. Предпочита да стои в градината. Не се тревожи за нея. Дървото престана да я замеря с ябълки, след като тя започна да ги хвърля обратно. — Клеър подаде на сестра си фенерчето. — Дръж за малко, ако обичаш. Освети ето тук.
— Вино от орлови нокти?
— Празненството по случай Четвърти юли е другата седмица. Искам да преброя бутилките и да преценя колко да приготвим.
— Одеве видях една на кухненската маса — каза Сидни, докато сестра й броеше.
— Това е виното от мушкато, което Фред ми върна. Отказа да си вземе парите. Подозирам, че ме подкупва, за да си мълча. — Клеър плесна с ръце, за да изтупа праха. — Трийсет и четири бутилки. Мислех, че миналата година съм напълнила четирийсет. Няма значение, тези ще стигнат.
— На Тейлър ли ще го дадеш?
Клеър издърпа фенерчето от ръката на сестра си:
— Какво да дам на Тейлър?
— Виното от мушкато.
— А! — измънка Клеър и тръгна към стълбището. — Всъщност се надявах ти да му го дадеш.
— Зает е с летните курсове — обясни Сидни. — Затова почти не се свърта вкъщи.
— О! — Клеър се радваше, че сестра й не може да види смущението й. Понякога си мислеше, че започва да полудява. Щом се събудеше всяка сутрин, първата й мисъл бе как да го прогони от съзнанието си. Но през целия ден крадешком надничаше към къщата му с надеждата да го зърне, докато кроеше планове никога повече да не го види. Беше нелепо.
Изкачиха се по дървеното стълбище и влязоха в кухнята. Клеър затвори и заключи вратата на избата.
— Добър човек е Тейлър — обади се Сидни. — Да, и аз много се изненадах. Представи си, имало и добри мъже! Да се не надяваш.
Клеър отиде в големия килер и остави фенерчето на полицата, на която държеше свещите и газените лампи. Статичното електричество, причинено от усещането й за безсилие бе толкова силно, че малкото радио на полицата се включи само и тя стреснато подскочи. Веднага завъртя копчето и се облегна на стената. Не, така не можеше да продължава.
— Няма да е вечно тук — каза, без да излезе от килера. — Не е като ябълковото дърво, виното от орлови нокти и тази къща — те са неизменни.
— Ами аз? — попита Сидни, но Клеър не отговори. Не знаеше дали сестра й наистина е намерила своето място в Баскъм, или пак ще го напусне, когато Бей поотрасне или когато тя се влюби отново. Не й се мислеше за това. Предпочиташе да се съсредоточи върху нещо конкретно — да не прогони сестра си с поведението си, да й даде стотици поводи да остане. Дълбоко си пое дъх, излезе от килера и побърза да смени темата:
— Как върви в салона?
— Не мога да си вдигна главата от работа. Дължа го на теб.
— Заслугата не е моя, а твоя.
Сидни поклати глава:
— Сега хората ме гледат, сякаш съм някакво божество. Не ги разбирам.
— Това е тайната на успеха ми — усмихна се сестра й. — Накараш ли всички да повярват, че притежаваш рядко качество или талант, ще се надпреварват да те търсят и ще ти плащат щедро.
Сидни се засмя:
— След като и без това сме странни, поне да ни плащат добре, така ли?
— Не сме странни — поправи я Клеър. — Но иначе си права.
— В косата ти са се оплели паяжини. — Сидни се приближи до нея и леко ги изтръска с пръсти. Откакто я беше подстригала, се отнасяше собственически с косата й — прибираше кичурите зад ушите й, оправяше бретона й… Беше приятно, сякаш тя проявяваше нежност, сякаш се опитваше да компенсира онези години в детството им, когато отчуждението ги разделяше.
— Кога се научи да подстригваш? Къде си работила преди? — попита Клеър и видя как изражението на сестра й се промени, като че ли се спусна предпазна стена.
Сидни отстъпи встрани и се помъчи да махне паяжините, полепнали по пръстите й. После неохотно отговори:
— Беше преди няколко години. Работех в един салон в Боас. — Тя рязко се извърна, грабна от масата бутилката с вино от мушкато и понечи да излезе, обгърната от необяснимата миризма на мъжки одеколон. — Ще се обадя на Бей, после ще занеса виното на Тейлър.
От деня, в който Сидни мислено се пренесе в къщата в Сиатъл, щом си помислеше за снимките на майка си, неизменно я лъхваше миризмата на одеколона на Дейвид. Вентилаторите на тавана се включваха сами, когато миризмата беше прекалено силна, сякаш за да я прогонят. Случеше ли се да се появи нощем в коридора на горния етаж, където нямаше вентилатори и течение, тя се мяташе между стените, нажежена от гняв. През тези нощи Бей лягаше до майка си и двете си шепнеха за онова, което бе останало в миналото. Макар да бяха сами, никога не споменаваха названията на градове и имената на хора, само казваха колко са щастливи, че са се махнали от онова място, колко е хубаво да са свободни. Често допираха палците си и правеха „зайчета“ на стената, осветявана от червеникавото сияние, нахлуващо през прозореца откъм двора на Тейлър.
Клеър настояваше да разбере къде е била сестра й и какво е правила, след като напусна градчето. Сидни знаеше, че вече трябва да й каже, особено след като понякога Клеър надушваше одеколона и започваше да пита всички дали го усещат и откъде ли идва. Противната миризма накара Сидни да осъзнае на каква опасност е подложила сестра си, като заживя при нея, обаче се срамуваше да признае грешката си. Клеър се грижеше толкова всеотдайно за нея, а каква щеше да е отплатата?
Щом Сидни излезе в градината, миризмата на одеколона се разсея, прогонена от аромата на ябълки, салвия и мокра пръст. Тя седна до Бей под дървото, заразпитва я какво е правила през деня, разказа й как следващата седмица ще празнуват Деня на независимостта, добави, че някой ден ще я заведе до началното училище и ще й покаже чина си. Откакто й разреши да ходи в градината, Бей всеки ден лежеше по няколко часа до ябълковото дърво. На въпроса на майка си защо го прави, малката отвърна, че се опитва да проумее нещо. Сидни реши да не я разпитва — също като нея дъщеричката й беше преживяла много, необходимо й беше време да го осмисли.
След като поговори с нея, тръгна да занесе на Тейлър бутилката с вино. Завари го да изкарва електрическата косачка от бараката в задния двор.
— Ей, Тейлър, питам се дали си психически подготвен за повторно косене! — подхвърли тя.
Тейлър се обърна и се засмя:
"Градина на желанията" отзывы
Отзывы читателей о книге "Градина на желанията". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Градина на желанията" друзьям в соцсетях.