— Иванел идва — обади се Сидни.

Старицата изкачи ниските стъпала на верандата и се усмихна:

— Майка ви е родила две красавици, така си е. Само че днес май сте много кисели.

— Това е първата гореща вълна през тази година. Жегата изнервя всички — промърмори Клеър, взе голямата кана и наля на гостенката чай с лед. — А ти как си? Не съм те виждала от няколко дни.

Иванел взе чашата и се настани на люлеещия се стол:

— Имам си гост.

— Кой е?

— Фред Уокър засега ще живее у дома.

— Така ли? — изненада се Клеър. — Не те ли притеснява?

— Никак.

— Вероятно мушкатото не е подействало.

Иванел вдигна рамене и отпи от чая:

— Той не е имал възможност да го използва.

Клеър погледна към съседната къща и замислено промълви:

— Дали Фред ще се съгласи да му върна парите и да ми го даде?

— Сигурно. Друг клиент ли имаш?

— Не.

Сидни изчурулика:

— Може би смята да го изпробва върху Тейлър.

Сестра й я изгледа накриво, но не възрази, защото беше самата истина.

Иванел остави чашата и заровичка из голямата си торба.

— Всъщност дойдох, за да ти дам един подарък. — Извади широка бяла панделка и я подаде на Клеър. — Фред се опита да ме разубеди — каза, че използваш шноли и че тези панделки били за жени с къса коса. Само че той не разбира. Трябва да ти я дам и туйто. Отдавна не съм живяла с мъж. Бях забравила, че са упорити като мулета. Обаче миришат хубаво.

Сестрите се спогледаха.

— Иванел, нали знаеш, че той е гей? — меко попита Клеър.

— Разбира се. — Старицата се засмя — изглеждаше подмладена и щастлива. — Обаче съм поласкана, че не само вие двете харесвате компанията ми. Хайде стига за мен. Сидни, как е новата работа?

Сидни и Бей седяха на люлката, която е задължителна за всички веранди в Америка.

— Всичко е благодарение на теб — отвърна Сидни. — Ако не ми беше подарила блузата, която върнах в магазина, нямаше да вляза в „Бяла врата“ и да попитам за работа.

— Фред каза, че през седмицата няколко пъти те видял да купуваш кафе за колежките, веднъж си помела пода.

— Засега правя само това.

— Какво става всъщност? — намеси се Клеър. Забелязала бе, че напоследък сестра й няма настроение. Отначало беше във възторг, че ще работи в „Бяла врата“, но след няколко дни започна да се прибира у дома все по-рано и да се усмихва все по-рядко. Самата Клеър изпитваше смесени чувства относно това рисковано начинание. Харесваше й да работи със Сидни, да бъдат заедно. Само че сестра й цялата грейваше, когато заговореше за коса и прически. Всяка сутрин тръгваше толкова обнадеждена.

— Редовните клиентки са близки със семействата Кларк и Матисън. На третия ден Хънтър Джон се отби да ме види. Очевидно някои хора — няма да им кажа имената — не са доволни от вниманието му към мен и са решили да ми правят бойкот. И преди нямах клиентки, сега поне знам причината.

— Подстрига ли го?

— Не ми позволи. Жалко, защото правя страхотни мъжки прически. Аз подстригах Тейлър.

— Така ли?

— Да. Подстригвам и себе си, и Бей.

— Така значи… бойкотират те — замислено промърмори Клеър. — Дори не ти дават възможност да се докажеш.

— Ако продължавам така, ще се наложи да се откажа. — Сидни прегърна дъщеричката си. — Няма значение, ще имам повече време за Бей. И ще мога да ти помагам, когато съм ти необходима.

* * *

През целия си живот Клеър беше стъпвала само три пъти във фризьорски салон — когато косата й станеше прекалено дълга, отиваше и казваше, че иска да я намалят с няколко сантиметра. Посещаваше само салон „Стил“, чиято собственичка беше Мейвис Адлър. Навремето Мейвис идваше в дома им да подстригва баба й, което според Клеър бе гаранция за работата й.

Не се мислеше за недодялана селянка и няколко пъти беше минавала край „Бяла врата“, но когато влезе в просторното фоайе, видя луксозните кожени канапета, оригиналните картини и цяла сюрия от най-богатите жени в града (повечето бяха търсили услугите й за организиране на различни празненства), тя изведнъж се почувства като риба на сухо.

Веднага забеляза сестра си, която метеше пода около стола на своя колежка. Бе толкова красива, но изглеждаше безкрайно самотна и дори изоставена.

Сидни я видя и се приближи до нея:

— Клеър, какво се е случило? Къде е Бей? Добре ли е?

— Разбира се, че е добре. Помолих Иванел да я наглежда за час-два.

— Защо?

— Защото искам да ме подстрижеш.

* * *

Около двете сестри се струпа тълпа стилистки и клиентки. Ребека, собственичката на „Бяла врата“, стоеше встрани като строга учителка и чакаше Сидни да започне. Шепотът на жените, коментиращи прекрасната коса на Клеър и как тя се оставя в ръцете на момиче, което не е доказало какво може, бе като свистене на леден вятър.

— Имаш ли ми доверие? — попита Сидни, докато нагласяваше стола, след като беше измила косата на сестра си.

Клеър срещна погледа й в огледалото:

— Разбира се.

Сидни обърна въртящия се стол така, че сестра й да не може да се оглежда.

През следващите няколко минути Клеър усети как косата й сякаш олеква; мокрите кичури, които падаха на скута й, приличаха на тънки спирали от карамелизирана захар. От време на време Ребека задаваше някакъв въпрос, а Сидни отговаряше уверено, използвайки професионални термини, чието значение Клеър не разбираше.

Най-сетне сестра й обърна стола към огледалото и всички заръкопляскаха.

Клеър не повярва на очите си. Сидни беше отрязала най-малко трийсет сантиметра от косата й и я бе подстригала така, че бе по-дълга отпред, а отзад — скосена и бухнала. Под бретона очите на Клеър изглеждаха красиви и искрящи, не безразлични и строги. Лицето в огледалото бе на жена, каквато Клеър открай време мечтаеше да бъде.

Сидни не я попита дали прическата й харесва. Нямаше смисъл. Това бе преобразяване, извършено от жена с вълшебни ръце. Всички гледаха Сидни със страхопочитание, а тя сияеше като полирано сребро.

Клеър усети, че се просълзява от щастие, чувстваше се преродена, избавена от греховете си. Едва сега разбра тайната, която несъзнателно бе носила в сърцето си, онова, което беше предизвиквало завистта й, когато със сестра й бяха малки. Сидни беше истинска Уейвърли. Талантът й беше дар, даден й по рождение, и очакващ тя да го осъзнае.

— Вече не можеш да отричаш — промълви.

— Какво? — прошепна Сидни.

— Това е твоята магия, магията на една Уейвърли.

Втора част

Разкрития

Седма глава

Лестър Хопкинс седеше на сгъваемия стол, поставен под кестена в предния двор. Той присви очи и се загледа в серпентината от прах подир колата, която се приближаваше към къщата му, намираща се до малката семейна мандра.

Преди година Лестър получи удар, но се отърва сравнително леко — само накуцваше и в едното ъгълче на устните му, донякъде сковани от частична парализа, се събираше слюнка, която той грижливо бършеше с носната си кърпа, за да не се гнусят клиентките на мандрата.

Напоследък почти не се движеше и прекарваше дните си на стол в двора или в къщата, обаче това не му тежеше. Напротив, радваше го, защото сега имаше повече време да размишлява. Най-странното беше, че открай време той мечтаеше за този период от съществуването си. Като малък се възхищаваше от дядо си, който си живееше като цар — дните на стареца неизменно започваха с обилна закуска, после той се занимаваше, с каквото си пожелае, често ходеше на лов, следобедите не пропускаше да подремне, а вечер свиреше на банджо. Според Лестър такъв живот беше за завиждане. Отгоре на всичко всеки месец държавата ти превеждаше пари по пощата. Ето защо малчуганът мечтаеше да порасне и да се пенсионира.

Само дето при изпълнението на този план срещна сериозни препятствия. Баща му почина, когато той беше едва седемнайсетгодишен. Наложи му се да работи по-усилено, отколкото си представяше, и сам да управлява мандрата. Бог пък му даде само един син. Младежът си взе трудолюбива жена, която също му роди син, двете семейства живееха в голямата къща и сред тях нямаше раздори. После съпругата на Лестър се разболя от рак и почина, а след две години синът му загина при автомобилна злополука. Опечалената му снаха предпочете да се пресели при сестра си в Тъскълуса. Обаче Хенри, внукът на Лестър, който тогава беше единайсетгодишен, предпочете да остане при дядо си.

И така в живота на Лестър имаше само две стабилни опори — фермата и Хенри.

Шумът от двигателя на колата се усили, той чу как външната врата на къщата се отвори, после се тресна. Обърна се и видя, че внукът му е излязъл да види кой идва. Беше късно за клиенти на мандрата, слънцето клонеше към заник.

— Очакваш ли някого, дядо? — провикна се младежът.

— Очаквам пристигането на моя кораб. Обаче не е той.

Хенри прекоси двора и застана зад стола на дядо си. Беше красив младеж, но като всички мъже от рода Хопкинс бе възрастен по рождение и през целия си живот щеше да очаква настъпването на физиологичната старост. Поради тази причина всички Хопкинс сключваха брак с по-възрастни от тях жени. Хенри обаче не бързаше да се обвърже и дядо му бе започнал тайно да го насочва към този етап от живота му. Възлагаше му да развежда из фермата учениците от началните класове, ако придружаващите ги учителки бяха млади и неомъжени. В църковния комитет, отговарящ за празничната украса, членуваха предимно разведени жени, затова Лестър винаги изпращаше внука си да им помага. Обаче Хенри не се хващаше на въдицата. Притежаваше чудесен характер, беше самоуверен, работлив и добродушен — накратко, щеше да е идеален съпруг, ако не беше толкова доволен от собствената си компания.