— Тя не се върна заради мен! — изненадано възкликна Клеър. — Искаше ти да се родиш тук!

— Изостави ме, когато бях на шест. — Сидни застана до отворената врата към верандата и се загледа навън. — Ако не бяха снимките й, които баба ми даде, дори нямаше да помня как е изглеждала. Ако наистина е държала на мен, нямаше да ме зареже.

— Къде са тези снимки? Бях ги забравила.

Случи се нещо странно.

В един миг Сидни вдъхваше аромата на билките, които се сушаха на верандата, в следващия някакъв вихър я понесе обратно към Сиатъл. Озова се в дневната на къщата и осъзна, че се взира в канапето. Приближи се до него и го повдигна от едната страна. Отдолу имаше плик с надпис „Мама“. Толкова отдавна не беше гледала снимките, че бе забравила къде ги е скрила. На тях беше запечатан скитническият живот на Лорълай — онзи живот, който Сидни толкова дълго и упорито се беше мъчила да забрави. Тя взе плика, започна да преглежда фотосите и попадна на един, от който сърцето й се сви от страх. Майка й (тук вероятно беше на около осемнайсет години) стоеше пред францисканската мисия „Аламо“ в Тексас. Усмихваше се и държеше саморъчно направена табела с надпис: „Майната му на Баскъм! В Северна Каролина е тъпо!“ Като тийнейджърка Сидни смяташе, че снимката е много забавна и оригинална, но сега я побиха тръпки. Ами ако Дейвид бе намерил плика? Ами ако се беше досетил, че бегълките са се приютили в градчето Баскъм в Северна Каролина? Тя го чу да отваря входната врата и бързо пъхна плика обратно под канапето. Той се прибираше у дома. Щеше да я завари тук.

— Сидни?

Сидни сепнато отвори очи. Беше се върнала в Баскъм. Сестра й стоеше до нея и разтърсваше рамото й.

— Сидни?

— Забравих да ги взема — прошепна тя. — Снимките. Забравих ги.

— Зле ли ти е?

Сидни поклати глава и се опита да се вземе в ръце. Обаче изпитваше ужасното предчувствие, че Дейвид ще разбере за посещението й. Той щеше да разбере, че е мислила за нещо, което е забравила в къщата. Бе открехнала една врата. Дори сега й се струваше, че усеща миризмата на одеколона му, сякаш го беше довела със себе си.

— Нищо ми няма. Замислих се за мама. — Тя сви рамене, помъчи се да прогони страха. Дейвид не знаеше къде са снимките.

Нямаше да ги намери.

* * *

Вечерта Иванел облече върху нощницата си халат с къси ръкави и тръгна към кухнята. Наложи й се да прескача кутии, пълни с ролки лейкопласт и кибрити, ластичета и играчки за коледна украса. Щом се добра до кухнята, затърси микровълновия уред за пуканки. Отмести настрана няколко тостера в неразпечатани опаковки, и купчинка блистери с аспирин.

Тези неща не й трябваха, дори понякога се дразнеше от бъркотията. Опитваше се да ги складира в стаите, които не използваше, но доста предмети сякаш й се изплъзваха, за да застават на пътя й, да я спъват и да й пречат. От друга страна, тя знаеше, че някой ден нещо ще потрябва някому, затова предпочиташе подаръците да са й под ръка, вместо в три сутринта да хукне да ги купува от денонощния „Уолмарт“.

Обърна се — някой чукаше на вратата.

Е, това вече бе изненада. Не я посещаваха бог знае колко хора. Къщата й се намираше в малък квартал, който постепенно бе западнал и не беше същият като по времето, когато със съпруга й — служител в телефонната компания — се бяха заселили тук. Съседите й бяха предимно семейни двойки на възраст между трийсет и четирийсет години, които нямаха деца, а работните им места бяха толкова далеч, че те излизаха рано сутрин и се прибираха късно вечер.

Не бе разменила нито дума със съпрузите Хансън, които преди три години бяха купили къщата, намираща се до нейната. Обаче фактът, че бяха накарали човека, който поддържаше моравата им, „да коси и моравата на съседката, за да не падне реномето на квартала“, красноречиво говореше що за хора са тези двамата.

Но пък косенето й излизаше безплатно, затова бе готова да си затвори очите за надменността им.

Натисна бутона, за да включи лампата на верандата, и отвори вратата. На прага стоеше нисичък набит човек на средна възраст с късо подстригана тъмноруса коса. Панталонът и ризата му бяха идеално изгладени, обувките му блестяха като огледала. До себе си беше оставил малък куфар.

— Фред! — възкликна тя.

— Здравей, Иванел.

— Да му се не види, защо си дошъл?

Изражението му беше печално, но той се насили да се усмихне:

— Ами аз… търся някой да ме приюти. Ти си първата, за която ми хрумна.

— Ама, разбира се, логично е. Аз съм стара, а ти си гей.

— Значи сме идеалната двойка. — Фред се стараеше да говори шеговито, но под светлината на слабата лампа изглеждаше крехък като стъкло — ако някой го докоснеше, щеше да се разбие на хиляди парченца.

— Влез.

Той взе куфарчето си и тръгна по коридора, влезе в дневната и се заозърта като малчуган, който е избягал от къщи. Иванел го познаваше от дете. В отделенията две години подред бе печелил конкурсите по правопис, но в четвърти клас Лорълай Уейвърли го победи. Иванел присъстваше в залата, а след състезанието видя Фред да плаче отвън. Прегърна го, а той я накара да обещае, че няма да каже на татко му колко е бил разстроен. Баща му му беше забранил да плаче пред чужди хора — какво щели да си помислят за него?

— Днес Шели дойде много рано и ме завари по пижама в канцеларията ми. По-лесно беше да остана в магазина, там знам какво да правя и не се чувствам излишен — обясни Фред. — Обаче съм сигурен, че слухът вече се е разпространил, затова не мога да отида на хотел. Няма да направя това удоволствие на Джеймс. Откровено казано, дори не знам дали той е забелязал отсъствието ми. Не се обади да попита къде съм бил. Не проявява никакъв интерес. Не знам какво да правя.

— Разговаряхте ли изобщо?

— Опитах се — нали ти ме посъветва така. Потърсих го, след като за пръв път спах в магазина. Обадих му се на служебния телефон. Джеймс отказа да обсъдим отношенията си. Заяви, че досега съм бил сляп за промените, но вече е късно нещата да тръгнат постарому. Казах му за виното, което купих от Клеър. Той ми се подигра, нарече ме луд, задето искам животът ни да е като при първата ни среща. Не проумявам какво се случи. Уж всичко вървеше като по мед и масло, но сега си давам сметка, че не помня кога за последен път с него сме водили нормален разговор. Сякаш той ме е напускал постепенно, а пък аз не съм забелязал нищичко. Как е възможно да не забележа?

— Виж какво, остани колкото искаш. Но ако някой попита, ще кажа, че неустоимият ми сексапил те е накарал да обърнеш резбата.

— Правя страхотни гофрети със сладко от праскови. Само кажи какво ти иска душата и ще ти го сготвя.

Иванел го помилва по бузата и промърмори:

— Не че някой ще ми повярва.

Отведе го в стаята за гости, намираща се в дъното на коридора. Разбира се, „необходимите“ вещи се бяха промъкнали и тук — няколко аптечки за оказване на първа помощ и три газови печки за отопление, но тя редовно разчистваше това помещение и всяка седмица сменяше спалното бельо. Откакто съпругът й почина, в душата й зейна рана, която с течение на годините престана да е толкова дълбока, но не изчезна. През първите ужасни дни след смъртта му Лорълай понякога нощуваше при Иванел, но скоро се отказа — имаше си много по-интересни занимания. По-късно Клеър също й гостуваше и оставаше да преспи, обаче доста рядко, защото предпочиташе да си стои у дома. На Иванел и през ум не й минаваше, че някой ден Фред ще спи в стаята за гости. Само че тя отдавна беше престанала да се изненадва. Казваше си, че то е като да отвориш кутия, на която пише „Гъбена супа“, а супата да се окаже доматена — благодариш и си я изяждаш.

Фред остави куфара си на леглото и се огледа.

— Тъкмо щях да направя пуканки и да гледам телевизия. Ще ми правиш ли компания? — попита Иванел.

— С удоволствие. — Фред тръгна подир нея като послушно кученце — явно бе щастлив, че някой му е казал какво да прави. — Благодаря.

„Каква идилия!“ — помисли си тя, когато заедно седнаха пред телевизора. Изгледаха новините в единайсет, после Фред изми празната купа от пуканките.

— Лека нощ и до утре. — Иванел извади от хладилника кутийка с кока-кола. Вечер я отваряше и я оставяше на нощното си шкафче, а я изпиваше чак на другата сутрин. — Тоалетната е до стаята ти.

— Чакай.

Тя се обърна.

— Вярно ли е, че когато сте били деца, ти си подарила лъжица на баща ми? Той видял нещо лъскаво в пръстта и го изкопал с лъжицата — било монета от двайсет и пет цента. С нея си купил билет за кино, а там се запознал с майка ми. Така ли е било?

— Наистина му подарих лъжица, но нищо повече. Не притежавам способността да ръководя живота на хората, Фред.

— Да, разбирам. — Той сведе поглед и машинално взе да сгъва кърпата за бърсане на чинии. — Само питах.

Ненадейно Иванел разбра защо е решил да се приюти при нея. Обикновено хората я избягваха, защото им подаряваше по нещо. Фред искаше да е близо до нея, надявайки се да му помогне да разбере какво се случва с Джеймс — да му даде нещо като вълшебна лъжица, с която да изрови разковничето на щастието.

* * *

Тази неделна утрин Сидни, Бей и Клеър седяха на верандата и похапваха канелени кифлички — Клеър беше изпекла още малко, освен онези, които в този ден доставяше на сладкарницата. Беше горещо и всичко вървеше наопаки. Дръжките на вратите, които трябваше да са вдясно, се оказваха вляво. Маслото се стопи в хладилника. Неизречените мисли сякаш нажежаваха въздуха още повече.