Ариел Кларк обаче нямаше намерение да я остави да се изплъзне.

По-късно, когато Сидни метеше пода в другия край на салона, пищната дама се приближи до нея. Ема и майка си приличаха като две капки вода — същата светлоруса коса, същите ледени сини очи, същата самоуверена походка. Дори навремето, когато Ема и Сидни бяха приятелки, госпожа Кларк се държеше доста студено с издънката на фамилията Уейвърли. Беше учтива, но нещо в поведението й намекваше, че приемат девойката по милост, а не като една от тях.

Ариел се изпречи пред Сидни и я принуди да прекрати работата си.

Сидни се насили учтиво да се усмихне и така силно се вкопчи в дръжката на метлата, че пръстите й побеляха. Ако искаше да се задържи в „Бяла врата“, не биваше да халосва богатите клиентки, колкото и да го заслужаваха.

— Здравейте, госпожо Кларк. Как сте? Видях ви на празненството. Съжалявам, че не си поговорихме.

— Естествено, драга. Ти беше от прислугата, нямаше да е редно. — Тя иронично погледна купчинката коса на пода. — Да разбирам ли, че работиш тук?

— Да.

— Нима ти… ти подстригваш? — възкликна Ариел, сякаш бе ужасена от мисълта за подобно своеволие.

„Чудесно начало — огорчено си помисли Сидни, — ако всички нейни познати реагират по същия начин.“

— Да, подстригвам.

— Не е ли необходимо специално образование, мила?

Сидни почувства как пръстите й изтръпват, но продължи да стиска дървената дръжка:

— Да, необходимо е.

— Хмм — промърмори Ариел. — Чух, че имаш дъщеря. Кой е бащата?

Сидни знаеше, че не бива да й позволи да види слабите й места. Щом хората разберяха колко уязвим е някой, не преставаха да го нараняват — знаеше го от опит.

— Не го познавате — отвърна лаконично.

— О, не ще и съмнение!

— Нещо друго, госпожо Кларк?

— Дъщеря ми е на седмото небе. Дари съпруга си с много щастие.

— Естествено, нали фамилното й име е Кларк.

— Именно. Не знам на какво си се надявала, като се върна. Но да знаеш, че той никога няма да ти принадлежи!

— Това ли било? Сигурно ще ви дойде като гръм от ясно небе, но не се върнах заради него.

— Разбира се, че няма да признаеш. Знам ви номерата на вас, Уейвърли. — Ариел се врътна и се отдалечи. На излизане от салона извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните за бързо избиране. — Ема, съкровище, научих нещо, което ще те зарадва.

В пет следобед Сидни така се отчая, че беше готова да си тръгне. Пристъпи към изхода, но видя до гишето за записване на часове мъж с елегантен сив костюм. Сърцето й се сви, идваше й да потъне в земята.

Проклетият ден явно нямаше да свърши.

Хънтър Джон попита нещо жената на гишето, тя се обърна и посочи Сидни.

Той прекоси салона и се приближи до ученическата си любов. Сидни трябваше да избяга, да се скрие в помещението за отдих, но спомените я задържаха. Макар че Хънтър Джон бе едва на двайсет и осем, русолявата му коса бе започнала да оредява. (Разбира се, умелото подстригване щеше да прикрие оплешивяването.) Това означаваше сигурна промяна у него, край на младостта му. Той се превръщаше в друг човек.

— Чух, че работиш тук — каза и протегна ръка на Сидни.

— Не се и съмнявам. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Между другото, имаш червило на шията.

Хънтър Джон глуповато се усмихна и посегна да избърше червилото.

— Ема дойде в службата и ми каза.

— Значи си поел кормилото на семейния бизнес.

— Да.

Компанията „Матисън“ притежаваше няколко завода за строителни елементи, намиращи се на двайсетина минути път с кола от Баскъм. Хънтър Джон и Сидни се бяха запознали там през лятото, когато тя работеше като секретарка в администрацията, а той караше задължителния стаж. Срещаха се в кабинета на баща му, когато той отиваше на обяд, и се любеха. Понякога, когато нямаше много работа, сядаха на купчина дървесен материал пред склада, за да изпушат по цигара.

Сидни се запита какъв ли е животът му сега… Наистина ли бе влюбен в Ема или тя го беше впримчила, предлагайки му горещ секс — запазената марка на всички жени от фамилия Кларк. Именно тя предложи да научи Сидни как да прави съвършената орална любов. Много години по-късно един мъж най-сетне каза на Сидни, че „техниката“ й е погрешна. Едва сега тя си даваше сметка, че „приятелката“ й я е заблудила нарочно. По онова време изобщо не подозираше, че Ема харесва Хънтър Джон. Той пък често казваше, че Ема често го изнервя. Тогава тя не бе прозряла истината, тогава бе сляпа за очевидното.

— Може ли да седна? — попита той.

— Искаш ли да те подстрижа? Много ме бива.

— Не, благодаря. Обаче не искам да изглежда, че съм се отбил да си побъбрим — добави той и седна на нейния стол.

Сидни забели очи:

— Боже опази!

— Държа да поговорим, да се изясним. Смятам, че е редно. — Хънтър Джон се славеше с това, че винаги постъпваше правилно. Той беше съвършен. Той бе примерният син. — Онази вечер на празненството… не знаех, че ще присъстваш. И Ема не подозираше. Изненадахме се също като теб. Ариел беше възложила всичко на Клеър. Никой не знаеше, че работиш при нея.

— Не бъди наивен, Хънтър Джон. Щом Елиза Бофорт е знаел, значи целият град е бил информиран.

Лицето му помръкна:

— Съжалявам, че стана така, но нямаше друг начин. Както видя, вече съм щастливо женен.

— Мили боже! — възкликна Сидни. — Всички ли си мислят, че се върнах заради теб?

— Ако не е така, защо се върна?

— Нима това не е градът, в който се родих и израснах?

— Така е, но ти се срамуваше от мнението на местните хора за теб.

— Ти — също.

Хънтър Джон въздъхна, а тя се запита кой е този човек. Струваше й се, че вече не го познава.

— Обичам жена си и децата — избърбори той. — Животът ми е прекрасен, за нищо на света не бих го заменил за друг. Да, навремето те обичах, Сидни. Нямаш представа какво ми струваше да се разделя с теб… много страдах.

— Толкова много, че потърси утеха в брак с Ема?

— Оженихме се набързо, защото тя забременя. С нея се сближихме едва след заминаването ти. Стана съвсем случайно.

На Сидни не й беше до смях, но не можа да се въздържи:

— Отново ще те попитам — толкова ли си наивен, Хънтър Джон?

Въпросът й явно го жегна, защото той побърза да заяви:

— Тя е най-хубавото в живота ми.

Лъжата му я вбеси и я накара да възкликне:

— Видя ли Нотр Дам? Пътува ли из Европа, както мечтаеше?

— Не. Бяха глупави мечти.

— Струва ми се, че си се отказал от всичките си мечти.

— Аз съм Матисън. Длъжен бях да постъпя така, както се очаква от наследника на семейната компания.

— А пък аз съм Уейвърли и ще те прокълна!

Той потрепери, сякаш й беше повярвал, а Сидни неочаквано изпита усещане за надмощие. Ала след миг Хънтър Джон се усмихна:

— Я стига! Мразиш, че си Уейвърли.

— Върви си — прошепна тя, а когато той понечи да си извади портфейла, добави: — Да не си посмял да платиш въображаемо подстригване.

— Извинявай, Сидни. Не мога да се променя. Явно се отнася и за теб.

Тя го проследи с поглед и ненадейно си помисли: „Колко съм загубена! През целия си живот съм обичала само един мъж.“ И то мъж, който от самото начало бе съжалил за младежката си страст към нея, докато тя смяташе, че любовта им ще е вечна.

Жалко, че всъщност не знаеше нито едно проклятие.

* * *

Клеър кимна на сестра си, която привечер влезе в кухнята:

— Започвах да се тревожа за теб. Бей си е в стаята.

Сидни отвори хладилника и извади бутилка с минерална вода.

— Останах до по-късно — промърмори.

— Как беше на работа?

— Нормално. — Тя се приближи до умивалника и загледа Клеър, която миеше боровинки под силната водна струя. — Какво правиш? Пак ли ще го занесеш на Тейлър?

— Да.

Сидни взе китката сини цветя, която беше на плота до мивката, и ги помириса:

— Как се наричат?

— Метличини. Ще украся с тях боровинковите тарталети.

— И какво означават?

— Метличината помага на хората да намерят примерно ключове, които са забутали някъде, или някакви важни документи — излъга Клеър, без да й мигне окото.

— Тоест искаш Тейлър да разбере, че не си онова, което той търси.

Клеър се поусмихна:

— Без коментар.

Сидни я погледа как работи, после замислено промърмори:

— Странно, че не съм я наследила.

— Кое по-точно?

— Онази загадъчна чувствителност, която притежавате двете с Иванел. И баба, разбира се. А мама? Какво ще кажеш за нея?

Клеър спря водата и откъсна парче хартия от кухненската ролка, за да си избърше ръцете:

— Не съм сигурна. Знам само, че мразеше градината. Не припарваше до нея.

— Аз не се страхувам от градината, но иначе приличам на мама повече от теб. — Сидни грабна шепа боровинки и ги изсипа в устата си. — Първо, и аз като нея не притежавам вашата особена дарба. Второ, тя се е върнала тук, за да ти осигури спокоен живот, както аз сторих за Бей.