Бей много се зарадва, че най-сетне ще види градината. Надяваше се, че не е сторила нещо, с което да разгневи леля си.

— Тук съм! — провикна се и се изправи. — Не съм откъснала нито едно цвете.

Клеър стоеше до портичката в другия край на градината. Държеше огнеупорен съд, покрит с алуминиево фолио.

— Ще занеса това на Тейлър — извика. — Ела с мен.

Бей затича по пътечката, покрита с чакъл. Радваше се, че отново ще види Тейлър. С майка й му бяха гостували и той позволи да рисува на листа хартия, прикрепен към статива, после закачи на хладилника картината й.

Клеър затвори и заключи градинската портичка, после двете заобиколиха къщата и влязоха в двора на Тейлър. Бей вървеше близо до леля си. Харесваше миризмата, която се излъчваше от нея, струваше й се някак успокояваща — миризма на сапун за пране и градински билки.

— Лельо Клеър, защо дървото ме замеря с ябълки?

— Иска да изядеш една.

— Не обичам ябълки.

— То знае.

— Защо ги заравяш?

— Никой не бива да ги вкуси.

— Защо?

Клеър се поколеба за миг, после отговори:

— Който изяде ябълка от това дърво, ще види най-важното събитие в живота си. Ако е хубаво, внезапно ще проумее, че каквото и друго да прави, никога няма да постигне същото щастие. Ако е лошо, до края на живота му ще го терзае очакването да се случи някаква трагедия. Никой не бива да зърва в бъдещето.

— Сигурно има хора, които искат да разберат какво ще стане с тях.

— Така е. Но докато дървото е в нашия двор, ние решаваме какво да правим.

— Искаш да кажеш, че дворът е и мой?

— Разбира се. — Клеър се усмихна. За миг се превърна в момиченце на възрастта на племенницата си, щастливо като Бей, задето за пръв път в живота си изпитва усещане за принадлежност.

* * *

— Каква приятна изненада! — възкликна Тейлър, когато отвори вратата и ги видя.

Преди да почука, Клеър си беше казала, че трябва да се държи непринудено и дори леко дистанцирано. Щом го видя обаче, решителността й се изпари, дъхът й секна. Понякога толкова се изнервяше, че й се искаше да изпълзи от тялото си. Запита се какво ще стане, ако целуне Тейлър. Дали щеше да й помогне, или да влоши положението? Той приветливо се усмихна — явно не се беше подразнил, че бе цъфнала на прага му без предупреждение. Клеър си каза, че и тя би реагирала по същия начин. Само че двамата с него бяха коренно различни характери.

— Влизайте — подкани ги Тейлър.

— Приготвих ти задушено — избърбори тя и му подаде съда, покрит с фолио.

— Ухае апетитно. Заповядайте, влезте.

Да влязат ли? Тъкмо от това се боеше Клеър. Забеляза озадачения поглед на малката и неохотно пристъпи в коридора, за да я успокои, че всичко е наред.

Минаха през оскъдно обзаведената дневна, в единия ъгъл на която бяха струпани кашони, и влязоха в кухнята, боядисана в бяло и с остъклени шкафчета. Встрани имаше ниша, служеща за трапезария — всъщност не беше ниша, а доста голямо помещение с френски прозорци. Подът беше застлан с брезентово платнище, широкият плот беше затрупан с принадлежности за рисуване. Наблизо стояха два статива.

— Купих къщата именно заради прекрасната светлина — обясни Тейлър и остави съда върху кухненския плот.

— Може ли да порисувам, Тейлър? — попита Бей.

— Разбира се, колежке. Твоят статив си е на същото място. Чакай само да сложа лист хартия.

Докато той нагласяваше статива според височината й, малката се приближи до хладилника и посочи рисунката с цветни моливи, на която беше изобразено ябълково дърво:

— Виж, Клеър, аз я направих.

Клеър се трогна не от факта, че той е закачил рисунката на Бей на хладилника, а задето я беше оставил там.

— Прекрасна е.

Щом малката ентусиазирано се захвана с новата си „творба“, Тейлър се върна при Клеър и се усмихна. Погледът й се стрелна към съда, който му беше донесла. Бе приготвила задушено пиле с острица и масло от семената на растението, наречено кученце. То разваляше магии и уроки и щеше да накара Тейлър да се отърси от вманиачаването си по нея.

— Няма ли да хапнеш? — попита предпазливо.

— Сега ли?

— Да.

Той сви рамене:

— Ами добре. Защо не? Ще хапнеш ли с мен?

— Не, благодаря, вече се нахраних.

— Тогава ми прави компания. — Тейлър извади от шкафа прозрачна стъклена чиния и си сипа от задушеното, после с Клеър седнаха на високите столчета пред барплота. — Я кажи как се справяте двете с Бей, след като Сидни тръгна на работа? Вчера тя се отби тук да се похвали. Да знаеш, че тя е родена за тази професия. Бих казал, че е обсебена от косата.

— Засега се справяме — промърмори Клеър, докато го наблюдаваше как поднася към устата си първата хапка. След секунда й хрумна, че греши, като го гледа. Чувствените му устни и дори движението на адамовата му ябълка я възбуждаха. Не биваше да изпитва подобно чувство към човек, който само след секунди щеше да се отърси от зависимостта си от нея.

— Мислила ли си да имаш деца? — подхвърли той.

— Не — отвърна Клеър, без да откъсва поглед от него.

— Никога ли?

Тя се насили да извърне очи и се замисли за миг, преди да отговори:

— Не и преди да ме попиташ.

Тейлър посочи с вилицата чинията си:

— Превъзходно е. Откакто се запознахме, разбрах, че преди не съм хапвал нищо толкова вкусно.

Клеър си каза, че вероятно са необходими поне няколко минути, докато магическите съставки му въздействат.

— Остава да кажеш, че ти напомням на майка ти — подхвърли престорено шеговито. — От теб очаквам по-голямо въображение, не обичайните банални фрази. Довърши си порцията.

— Напротив, изобщо не приличаш на майка ми. Тя бе свободен дух и кулинарните умения не й бяха присъщи. — Клеър повдигна вежди, а Тейлър се усмихна: — Знам, че любопитството те гложди.

Тя се поколеба, ала не издържа и попита:

— Какъв смисъл влагаш в понятието „свободен дух“?

— Родителите ми изработваха керамични изделия. Израснах в колония на художници хипита в Кънектикът. Житейската им философия беше: „Не искаш да носиш дрехи? Ходи гол. Не искаш да миеш чинии? Счупи ги, ще си направим други. Пуши трева и се чукай с мъжа на най-добрата си приятелка. Всичко е позволено.“ Само че тази философия ми беше чужда. Разбира се, и аз бях артист по рождение, но сигурността и подчиняването на определени норми означаваха за мен много повече, отколкото за родителите ми. За съжаление не съм постигнал заветния идеал.

На върха на езика й бе да му каже, че се съди прекалено строго, но предпочете да не коментира, за да не го поласкае и да подсили чувствата му, които искаше да угаси.

Още две хапки и чинията му вече беше празна.

Клеър го погледна изпод око:

— Хареса ли ти? Как се чувстваш?

Тейлър се втренчи в нея и тя беше поразена от силата на плътското му желание. Беше като силен повей на есенния вятър, който така силно завихря сухите листа, че могат да те порежат. Страстта беше опасна за хората, които не са дебелокожи.

— Питаш как се чувствам, ли? Искам да те поканя на среща.

Клеър въздъхна и наведе глава:

— Да му се не види!

— Всяка съботна вечер устройват концерт в двора на колежа „Ориън“. Ела с мен тази събота.

— Не мога, ще съм заета.

— С какво?

— Ще ти приготвя същото задушено.

* * *

Изминали бяха три дни, откакто Сидни взе под наем стол в „Бяла врата“, но досега нямаше случайни клиенти, които да пожелаят тя да ги подстриже, и нито една постоянна посетителка на салона не й се беше доверила поне да измие косата й с шампоан, докато чака „своята“ стилистка да се освободи.

Положението беше отчайващо.

Тъй като нямаше какво да прави и вече беше приключила със сандвича, приготвен й от Клеър, през обедната почивка тя предложи да вземе храна за колежките си. Те бяха симпатични, добронамерени и непрекъснато я успокояваха, че нещата ще се оправят. Само че нито една не й предложи да й отстъпи своя клиентка. Сидни знаеше, че трябва да предприеме нещо, за да докаже способностите си и да си спечели клиентела.

Докато чакаше в кафенето, тя си побъбри с младите жени, които също бяха на опашката, и им предложи да ги подстриже с намаление, ако посетят „Бяла врата“. Реакцията им не беше ентусиазирана, но за нея оставаше утехата, че е направила първата стъпка.

Върна се в салона, остави пликовете със сандвичи в стаята за отдих, после занесе чашите с кафе и капучино на колежките, които довършваха работата си.

В последната кабинка работеше Тери. Сидни се усмихна и остави на плота чашата с диетично капучино.

— Благодаря, Сидни — кимна Тери и продължи да нанася боя върху косата на клиентката си. Въпросната дама рязко вдигна глава — беше Ариел Кларк.

Сидни преодоля порива да й поиска обяснение за капана, който й беше устроила, прехапа език и се отдалечи, без да каже нито дума. Само така щеше да запази жалките останки от гордостта си.