Сара Алън - Градина на желанията

Във вторник сутринта Клеър обяви, че отива на пазар. Сидни попита може ли да я придружат заедно с Бей. Искаше да си купи вестник и да прегледа обявите за работа, освен това, колкото и да й беше неприятно, трябваше да върне блузата, която й подари Иванел. Отделила бе настрана сумата, която Клеър й плати за съвместната работа, и й бяха необходими пари за тоалетни принадлежности и „детска“ храна за дъщеричката й. Сестра й беше страхотна готвачка, но предишния ден се оказа като в небрано лозе, когато малката я попита има ли пица.

Оставиха колата пред магазина на Фред, Клеър и Бей влязоха да пазаруват, а Сидни тръгна по тротоара, като любопитно се оглеждаше. Градчето не се беше променило, само до фонтана в центъра се мъдреше модернистична скулптура, очевидно дело на студент, представляваща подобие на дъбово листо.

Тя влезе в „Максин“ и установи, че през изминалите десет години собствениците на магазина са се сменили два пъти — сегашната управителка беше елегантна жена на петдесетина години. Тя върна парите за блузата, а когато Сидни попита не търсят ли продавачка, отвърна, че засега имат достатъчно персонал, но ако младата дама си остави телефона, ще й позвъни при откриване на вакантно място. Ала щом чу името Уейвърли, попита дали младата жена е роднина на Клеър. Сидни кимна, а дамата мигновено стана по-любезна — миналата година Клеър направила сватбената торта на дъщеря й и всичките им приятели от Атланта още говорели за този шедьовър на сладкарското изкуство. После добави, че при първа възможност непременно ще се обади.

По обратния път към магазина на Фред Сидни мина край козметичен салон „Бяла врата“. Преди десет години тук се помещаваше фризьорският салон „Къдрици“, сега обаче заведението за разкрасяване бе станало много по-шикозно. Отвътре излезе клиентка, обгърната от миризмата на препарати, донякъде прикривана от нежния аромат на шампоан. Сърцето на Сидни се сви. О, колко й липсваше любимата работа! Отдавна не беше стъпвала във фризьорски салон, но минеше ли край някой, ръцете винаги я засърбяваха да хване ножицата и да подстриже някого.

Настръхна както всеки път, когато си представеше, че отново ще е щастлива. Първата й мисъл бе да попита за работа, но от горчивия си опит знаеше, че така има опасност Дейвид отново да я открие. От друга страна, навремето се беше записала в курса за фризьор-стилисти под истинското си име, което извергът не знаеше. Нямаше опасност той да ги намери тук. Бе абсурдно да си мисли, че Дейвид ще довтаса само защото тя искаше да работи. Открил ги беше в Боас, защото бе имала глупостта да запише Бей в детската градина, без да й измисли ново име. Всъщност не бе глупост, а липса на избор, защото директорката беше поискала удостоверението за раждане на малката. Сега вярваше, че Дейвид ще търси само Сидни Уоткинс, не и Бей. Нямаше да повтори предишната грешка. Тук фамилното име на дъщеричката й беше Уейвърли.

Пооправи косата си — радваше се, че тази сутрин си беше подстригала бретона и си беше направила прическа.

Изпъна рамене и влезе в салона.

Беше опиянена от радост, когато се срещна с Клеър и Бей, които я чакаха пред магазина. Усмихваше се, докато им помагаше да натоварят покупките в минивана, многозначително поглеждаше сестра си. Накрая Клеър не издържа и подхвърли:

— Добре, де, сподели какъв е поводът за усмивките.

— Познай.

Клеър също се усмихна, повлияна от настроението на сестра си:

— Какво се е случило?

— Намерих си работа! Казах ти, че ще остана. И сега го доказах, нали?

Клеър престана да се занимава с подреждането на покупките, обърна се и озадачено я изгледа:

— Но нали аз те назначих?

— Клеър, ти работиш за трима. Само от време на време ти е необходима помощ. Ще бъда на разположение винаги, когато ти потрябвам. — Сидни избухна в смях. Нищо не можеше да помрачи настроението й. — Само не искай от мен да сервирам на Ема, иначе… но ти го знаеш.

— Къде ще работиш?

— В „Бяла врата“! — възторжено възкликна Сидни. Не се тревожеше, че ще даде всичките си спестявания включително парите от блузата, за да плати наема, необходимите принадлежности и препарати. Надяваше се и да признаят разрешителното й за работа, въпреки че беше издадено в друг щат. Едва сега разбираше защо нещо я подтикваше непрекъснато да го подновява. Това беше причината. Скоро щеше да заработи достатъчно средства, за да върне сумата в частния си „спестовен влог“, а още по-важно бе, че щеше да докаже способностите си пред съгражданите си от Баскъм. Сигурна бе, че те ще започнат да я харесват, както харесваха сестра й.

— Нима разбираш от тези неща? — изненадано попита Клеър.

— Да.

— Не знаех.

Сидни предчувстваше, че сестра й отново ще се опита да разбере нещо за живота й през последните десет години, но още не беше готова да й се изповяда.

— Виж, през есента ще запиша Бей в детска градина, но засега не мога да си позволя да я изпратя на забавачка. Мога ли да разчитам на теб да се грижиш за нея? Ще помоля и Иванел.

Знаеше, че Клеър е схванала тактиката й да увърта и да избягва въпросите, изискващи откровени отговори, но не я притискаше. Сидни си помисли, че може би някой ден ще й разкаже за изминалите десет години; някой ден, когато помежду им вече съществува доверието, необходимо за такава откровеност, когато ще е сигурна, че целият град няма да научи за неволите й. Пък и тайно се надяваше, че миналото постепенно ще се заличи от паметта й като фотография, която избелява и накрая образите изчезнат.

— Разбира се — след дълго мълчание отвърна Клеър.

Двете отново се заловиха с товаренето на пликовете с покупките. Сидни надникна в един и попита:

— За какво са ти тези продукти?

— Ще приготвя пица.

— Продават и замразени, ако не ти е известно.

— Знам — заяви Клеър, после прошепна на Бей: — Вярно ли е?

Малката се изкиска.

— Ами тези тук? — продължи да разпитва Сидни, като надзърташе в други пликове. — Боровинки? Острица?

Сестра й прибра последните покупки и затвори задните врати на минивана.

— Ще приготвя нещичко за Тейлър — отвърна лаконично.

— Сериозно? Мислех, че не искаш и да чуеш за него.

— Така е. Тези блюда са по-особени.

— Любовен еликсир ли?

— Любовният еликсир не съществува.

— Нали не си намислила да го отровиш?

— Не, разбира се. Но цветята в нашата градина… — Клеър помълча, после добави: — Да речем, че ще взема мерки той да престане да се интересува от мен.

Сидни се засмя, обаче не каза нищо. Знаеше много за мъжете, само че за разлика от сестра си винаги се бе старала да привлече вниманието им, а не обратното.

Бей се излегна на тревата, слънцето стопли лицето й. Събитията отпреди една седмица започваха да избледняват в съзнанието й, както розовото избледняваше, докато станеше почти бяло и човек не можеше да повярва, че преди време е било розово. Какъв цвят бяха очите на баща й? Колко бяха стъпалата пред входната врата на къщата им? Вече не си спомняше.

От самото начало знаеше, че няма да останат в Сиатъл. Не го сподели с майка си, защото й беше трудно да го обясни, пък и самата тя не го разбираше напълно. Едно знаеше със сигурност — че мястото им не е там. А тя знаеше точното място на всичко и на всички. Понякога, след като майка й подредеше вещите на баща й, Бей тайно се промъкваше и ги преместваше там, където той ги искаше. Майка й пъхаше чорапите в чекмеджето, но Бей знаеше, че той предпочита да ги намери в дрешника при обувките си. Друг път, когато майка й правеше обратното, малката усещаше, че баща й ще се разгневи, и връщаше чорапите в чекмеджето. Само дето понякога настроенията му се сменяха толкова бързо, че тя не можеше да реагира — тогава той крещеше на майка й и правеше с нея лоши неща. Изтощително бе непрекъснато да е нащрек и да предугажда желанията му, затова сега й бе приятно да живее в къща, където имаше правила за местоположението на всичко. Приборите за хранене винаги стояха в чекмеджето до умивалника, а спалното бельо — в дрешника на втория етаж.

Преди много години бе сънувала тази къща. Знаеше, че рано или късно ще се озоват тук. Ала днес беше дошла в градината, за да се помъчи да проумее какво не е наред. В съня си лежеше на тревата близо до ябълковото дърво. Днес усещаше, че тревата е мека като в съновидението й. Ароматът на билките и цветята беше същият. Само че в съня върху лицето й се отразяваха разноцветни дъги и мънички светлинки, сякаш нещо искреше над нея. Би трябвало да се разнася и нещо като плющене на хартия под напора на силен вятър, обаче се чуваше само шумоленето на листата, когато ябълковото дърво пускаше плодовете си около нея.

Едно я удари по крака. Бей отвори очи и погледна дървото. То продължи да я замеря с ябълки, все едно я подканяше да си поиграят.

Гласът на Клеър я изтръгна от унеса й. Днес майка й за пръв път бе на работа и беше поверила дъщеричката си на леля й. Сидни беше забранила на Бей да припарва в градината, но Клеър й разреши да отиде, но при условие, че няма да откъсне нито едно цвете.