— Не го устрои тя, а майка й. Ема няма нищо общо, дори не разговарях с нея. Нищо чудно да е случайно, скъпа, и да не означава онова, което подозираш.

— Как е възможно тъкмо ти да го кажеш? За хората от семейство Уейвърли всичко е от значение! И не те ли е срам да ги защитаваш? Нима ти е все едно какво мислят всички за нас? Не съм забравила как, когато бяхме момиченца, никой не искаше да дружи с теб, а момчетата не ти обръщаха внимание. Мисля, че именно затова си избрала тази професия… — Сидни посочи подносите с храна върху плотовете. — Не ти трябваше друго, освен къщата и компанията на баба. Аз обаче исках повече. Исках да бъда приета в обществото на тези, които виждаш отвън. С цялото си сърце се стремях към този живот. Бях съкрушена, когато Хънтър Джон ме заряза, обаче ти дори не забеляза. Тази вечер отново бях дълбоко наранена. Нима съм ти толкова безразлична?

Клеър явно не знаеше какво да отговори и Сидни се вбеси още повече. Врътна се и взе чантата си, която беше оставила до вратата. Извади листче от бележник и се приближи до телефона, монтиран на стената до големия килер.

— Какво ще правиш? — промърмори Клеър. Сестра й демонстративно й обърна гръб и набра номера, написан на листчето. — Моля те, не си тръгвай.

— Тейлър? — каза Сидни в слушалката. — Обажда се Сидни Уейвърли. Закъсах на едно място, можеш ли да ме вземеш с колата? — Замълча за миг и добави: — Уилоу Спрингс Роуд, в източния район. Номер трийсет и две, голяма къща в готически стил. Чакай ме пред задния вход. Много благодаря.

Тя си свали престилката, хвърли я на пода, грабна си чантата и излезе.

Клеър безпомощно я проследи с поглед. Стомахът й се беше свил на топка, повдигаше й се. Наведе се и подпря длани на коленете си. Не можеше, не искаше да загуби сестра си, появила се така внезапно след толкова години доброволно изгнание. Не искаше отново да е причина за бягството й.

Последните десет години не бяха единствената тайна около Сидни. Едва сега Клеър си даваше сметка, че не е познавала сестра си и когато бяха деца. Не бе разбрала, че за нея Хънтър Джон е единствен и неповторим. Нито колко дълбока е била душевната й рана. Ала за разлика от нея гостите на пищното тържество знаеха истината. И със садистична жестокост бяха устроили клопка на бившата си „приятелка“. От самото начало Клеър усещаше, че нещо не е наред. Сидни имаше право. Всичко бе подчинено на определена цел, а тя бе пренебрегнала предупредителните сигнали.

Въздъхна тежко, после решително изпъна рамене. Нямаше да остави сестра си да страда.

Приближи се до телефона и натисна бутона за повторно избиране на номера. След няколко секунди Тейлър вдигна слушалката и каза „Ало?“ Беше задъхан, явно го беше върнала от вратата.

— Тейлър?

— Да.

— Обажда се Клеър Уейвърли.

Той явно се изненада, защото замълча за миг, после възкликна:

— Клеър! Странно, преди малко ми позвъни сестра ти. Стори ми се, че е разтревожена.

— Да, имаш право. Заедно сме на работа. Виж, ще те помоля за нещо.

— Имаш го — отвърна той.

— Преди да вземеш Сидни, прескочи до нас. Искам нещо и от къщата, и от градината. Ще ти кажа къде са скрити ключовете.

След около четирийсет минути на задната врата се почука. Клеър отвори. Тейлър стоеше на прага, нарамил две кашончета с цветя и продукти, взети от къщата.

— Къде да ги оставя? — попита.

— На плота до умивалника — отвърна тя и погледна през отворената врата. Джипът на Тейлър беше паркиран на алеята за коли, фаровете не бяха изключени. Сидни беше на предната седалка и се взираше през предното стъкло.

— Видях те да работиш у Ана, но зад кулисите е още по-зашеметяващо — отбеляза той, след като остави кашоните и се огледа.

Клеър се обърна. Докато го чакаше да й донесе поръчаното, тя не остана със скръстени ръце. Написа на картончета названията на съставките и на цветята, с които беше украсен вътрешният двор, за да не обърка рецептата. В никакъв случай не биваше да допусне грешка. Домакинята бе пожелала рози, символизиращи любовта, но ако се прибавеше тъга към любовта, тя предизвикваше скръб. Бе пожелала в блюдата да има индийско орехче, за да изтъкне семейното богатство, но ако към него се добавеше чувство за вина, то пораждаше смут.

— Благодаря, че се отзова с такава готовност — обърна се към Тейлър, надявайки се да не я попита защо й е всичко това. Обаче тревогата й беше безпочвена. Той не беше местен, не подозираше колко пагубни могат да бъдат действията й.

— За теб — винаги.

Клеър сведе поглед и забеляза, че джинсите му са изцапани на коленете с кал от градината.

— Извинявай за панталона — промълви. — Ще ти дам пари за нов.

— Скъпа, аз съм художник. Всичките ми дрехи изглеждат така. — Тейлър се усмихна — толкова топло, толкова сърдечно. Усмивката му я остави без дъх. — Искаш ли още нещо?

— Не — машинално отвърна тя, после се поправи: — Всъщност да. Помоли Сидни да остане поне тази нощ. Искам да свърша нещо.

— Скарахте ли се?

— Нещо такова.

Той отново се усмихна:

— Ще се постарая.

* * *

Клеър се прибра у дома, когато Сидни и Бей вече си бяха легнали. Очевидно сестра й бе помолила Тейлър на път за вкъщи да вземат малката, която бяха оставили при Иванел.

Е, щяха да останат поне тази нощ — достатъчно дълго, за да се поправи несправедливостта.

Клеър остана на крак до късно, за да приготви шестте дузини канелени кифлички, които всяка неделя сутрин доставяше на кафенето на площада. Около полунощ, залитайки от умора, отиде в стаята си на горния етаж и нагласи будилника. Надзърна в стаята на Бей, макар да знаеше, че Сидни я наглежда по няколко пъти през нощта, и продължи по коридора.

Отмина стаята на сестра си, но Сидни се провикна отвътре:

— Сума народ се обади, преди да се прибереш. — Клеър се върна и надникна в стаята. Сестра й лежеше на кревата, сложила бе ръце зад главата си. — Елиза Бофорт, Кари и мнозина, присъствали на вечерята, които не познавам. Казваха едно и също — много съжалявали за случилото се. Елиза и Кари дори заявиха, че много ме харесвали навремето, и съжалявали, че нещата са се развили по този начин. Какво им каза?

— Нито дума.

Сидни се поколеба, после зададе въпрос, който подсказа, че е започнала да проумява истината:

— Какво им даде?

— Поднесох им лимонов шербет в чашки на лалета. Добавих венчелистчета от глухарчета към плодовата салата и листа от мента към шоколадовия мус.

— Не бяха предвидени в списъка с десертите — подхвърли Сидни.

— Така е.

— Забелязах, че само Ема Кларк и майка й не ми се обадиха.

Клеър се облегна на рамката на вратата:

— Досетиха се какво съм направила, не докоснаха десертите и ми наредиха да напусна.

— Платиха ли ти дължимата сума?

— Не. Освен това по-късно ми се обадиха две техни познати и отмениха поръчките.

Чаршафите изшумоляха. Сидни се обърна да погледне сестра си:

— Много съжалявам.

— Не се притеснявай. Рано или късно ще се обадят, когато им потрябва нещо. Само че ще ме помолят да не ги издавам.

— Обърках ти живота. Извинявай.

— Нищо не си объркала. Моля те, остани, Сидни. Искам да сме заедно. Може би не го показвам, но наистина е така.

— Няма да замина, не мога. — Сидни въздъхна. — Може да ти се стори налудничаво, но еднообразието и скуката в това градче ми вдъхват усещане за сигурност. Бей трябва да е в безопасност. Аз съм й майка, длъжна съм да й я осигуря… — Тя прехапа език, изражението й подсказваше, че й се иска да си вземе думите обратно.

Клеър не можа да се въздържи и макар да знаеше, че няма да получи отговор, все пак попита:

— Означава ли, че доскоро си живяла някъде, където дъщеря ти е била в опасност?

Сидни отново се обърна на другата страна и посочи отворения прозорец:

— Вземи някакви мерки. Не мога да заспя от него.

Отвън проникваше странна червеникава светлина. Обзета от любопитство, Клеър влезе в стаята и се приближи до прозореца, който гледаше към съседната къща. Тейлър се разхождаше на двора — носеше само долнище на пижама, между пръстите му димеше цигара. Около него отново прехвърчаха мъничките пурпурни искрици. От време на време той спираше, поглеждаше към дома на Уейвърли и отново започваше да крачи из двора.

— Виждаш ли ги? — попита Клеър, без да откъсва поглед от Тейлър.

— Разбира се.

— В такъв случай притежаваш способностите на нашия род, макар да не вярваш.

— Какво щастие — изсумтя Сидни. — Е, какво ще предприемеш относно господина?

Сърцето на Клеър запърха като подплашена птичка, но тя се насили да прогони странното усещане, отдръпна се от прозореца и лаконично заяви:

— Ще имам грижата.

— Може би никой не го очаква от теб, но това не означава, че не можеш да го направиш. Не ти ли се иска понякога да докажеш на хората, че грешат.

— Аз съм Уейвърли. — Клеър тръгна обратно към вратата. — Не е престъпление.

— Ти си и човешко същество. В реда на нещата е да се срещаш с мъж. Да имаш чувства. Излез с Тейлър, накарай хората да кажат: „Не е за вярване, че тя го направи.“