— Прекрасна идея, мамо. Много ти благодаря. Кой отговаря за кетъринга? Мнозина ме поздравиха за храната… въпреки че за роклята получих повече комплименти.

Ариел й намигна и я накара да се обърне към летящата врата на кухнята:

— Миличка, това е най-големият ми подарък за теб тази вечер.

Ема нямаше представа за какво намеква майка й, но се засмя, обзета от радостно предчувствие:

— Мамо, каква е изненадата? Купила си ми нещо, така ли?

— В известен смисъл — да. — Ариел загадъчно се усмихна.

— Мамо, какво е! Кажи ми, кажи!

Тя неволно повиши глас и Хънтър Джон, който разговаряше със свои приятели, се обърна и попита:

— Какво става, Ема?

Тя го хвана за ръката и го придърпа към себе си:

— Мама ми е приготвила подарък, обаче го пази в тайна.

— Край на тайните. Ето го. — Ариел вдигна чашата си с шампанско и кимна към вратата.

— Какво? — възбудено възкликна Ема. — Къде е? — Видя как от къщата излязоха две жени, очевидно от прислугата. Тъкмо щеше да извърне поглед и отново да попита какъв е големият подарък, но изведнъж разбра коя е едната сервитьорка. — Клеър Уейвърли? Възложила си й да организира моето празненство? — Ненадейно осъзна ужасната истина, погледът й се стрелна към другата жена. — Боже мой!

— Сидни Уейвърли ли виждам? — попита Хънтър Джон. Пусна ръката на съпругата си и тръгна към Сидни, сякаш бе привлечен от силен магнит.

Ема просъска:

— Мамо, как можа!

— Не се дръж като глупачка — настойчиво прошепна Ариел, — отиди при тях. Накарай гостите да я погледнат. Нека всичките й стари приятели я погледнат.

— Невероятно е, че ми го причиняваш.

— Онази се е върнала, следователно се налагат спешни мерки. Вземи нещата в свои ръце, покажи й, че мястото й не е сред нас, че няма шанс да върне миналото. И покажи на съпруга си, че я превъзхождаш. И не само сега, а открай време. Ти си кралицата на бала, а тя — най-обикновена сервитьорка. Тръгвай!

Разстоянието от няколко метра се стори безкрайно на Ема. Хънтър Джон се беше приближил до Сидни и се взираше в нея, докато тя пренасяше чиниите с ордьоври от подносите върху дългите маси. Още не го беше погледнала. Нима се преструваше, че не го е забелязала? Кокетничеше ли? Беше отслабнала и изглеждаше по-възрастна, но лицето й бе все така красиво, косата й — умело подстригана. Не й се налагаше да я боядисва, нито да я къдри, както правеше Ема от дванайсетгодишна.

Ема бе на няколко крачки от тях — достатъчно близо, за да чуе как Хънтър Джон се прокашля и промърмори:

— Сидни Уейвърли, ти ли си?

От този миг насетне събитията се развиха с главоломна скорост. Сидни рязко вдигна глава и се озова лице в лице с голямата си любов. Елиза Бофорт, която стоеше до най-близката маса, се обърна кръгом. Клеър заряза сервирането и впери тъмните си очи в сестра си — изражението й беше като на строга учителка.

— Открай време твоите празненства са блестящи, Ема — заяви Елиза и с нехайна походка се приближи до приятелката си. — Кари — провикна се, — ела, скъпа, това не е за изпускане.

Кари Хартман, тяхна съученичка от гимназията, побърза да се отзове.

— Виж ти, кой се е върнал — произнесе напевно. Тя бе единственото момиче, което можеше да съперничи по красота на Сидни.

Сидни бе като животно, хванато в примка, и Ема внезапно я съжали.

— Чухме, че си се върнала — подхвърли й Елиза. — Доста време отсъства. Къде беше?

Сидни избърса ръце в престилката си и прибра зад ухото си немирен кичур коса.

— Бях къде ли не — промълви, гласът й леко трепереше.

— Беше ли в Ню Йорк? — обади се Хънтър Джон. — Навремето мечтаеше да го видиш.

— Живях там една година. — Тя се огледа. — Къде са вашите?

— От две години живеят във Флорида. Татко се пенсионира, аз поех семейния бизнес.

— Значи ти живееш тук, така ли?

— Ние живеем тук. — Ема хвана под ръка съпруга си и притисна до рамото му пищните си гърди.

— Ема? С Хънтър Джон сте… женени?

Изненадата на Сидни жегна Ема — как смееше тази никаквица да се учудва, че Хънтър Джон е предпочел друга пред нея?

— Оженихме се същата година, когато завършихме гимназията. Веднага, след като ти замина, Сидни… Ако обичаш, виждам два празни подноса — добави, макар че не й се искаше да играе ролята на капризна господарка. От друга страна, много по-лесно бе да си внуши, че Сидни си е изпросила унижението. Само че това не я успокояваше. Не желаеше да злепоставя бившата си съперница. В крайна сметка тя бе хванала в мрежата си едрата риба, нали така? Само че майка й би постъпила именно така. И ако се съди по това колко години въртеше съпруга си на малкия си пръст, тази тактика явно бе печеливша.

Хънтър Джон се извърна към Ема, погледна Сидни, после промърмори на жена си:

— Да поговорим насаме.

Хвана я под ръка и я поведе към къщата, Сидни безпомощно ги проследи с поглед.

— Какво има, съкровище? — полита Ема, щом съпругът й я въведе в кабинета си и затвори вратата. Обзавеждането на просторното помещение бе нейно дело — стените, боядисани в елегантен шоколадово кремав цвят, бяха окичени с рамкирани фотографии на Хънтър Джон от славните му години като капитан на гимназиалния футболен отбор, грижливо подбраните растения в саксии разведряваха обстановката, а най-много се набиваше на очи грамадното дъбово бюро с плот, облицован с кожа. Ема се облегна на него, заемайки доста предизвикателна поза. Избрала го беше най-вече защото й беше като меко легло, когато изненадваше мъжа си със секс набързо. Помисли си, че и тази вечер той иска същото. Оказа се, че майка й отново има право. Хънтър Джон бе видял съпругата си редом със Сидни и беше разбрал, че не е сгрешил в избора си.

Само че той не пристъпи към нея — облягаше се на вратата, лицето му беше като буреносен облак.

— Направи го нарочно — процеди. — Унизи я нарочно.

Ема се почувства така, сякаш й бяха поднесли подарък по случай рождения ден — нещо, което бе искала от дълго време, само че в кутията бе открила обикновен камък или счупено огледало.

— Откога толкова държиш на нея? — попита с половин уста.

— Държа на мнението на приятелите ни. Защо я доведе у дома, да му се не види?

— Шшт, скъпи, успокой се, всичко е наред. Между другото, нямам пръст в тази история, честна дума. — Тя се приближи до него, пресегна се, приглади реверите му, после плъзна ръка между бедрата му.

Хънтър Джон я хвана за китката:

— Ема, гостите са отвън!

— Тогава да побързаме.

— Не! — Отказваше й за пръв път през десетте години, откакто бяха женени. — Не и сега!

* * *

Клеър беше като на тръни — най-омразното й усещане. Чувстваше се безпомощна, когато не знаеше какво да прави. Наблюдаваше как едновремешните приятели на сестра й се скупчиха около нея, но не смееше да се намеси. Нямаше представа как ще реагира Сидни — може би искаше помощ, а може би щеше да се разгневи, че Клеър я разделя с приятелите, с които се среща за пръв път след десет години.

След няколко минути сестра й тръгна към кухнята и тя я последва. Щом останаха сами, Сидни тръсна на плота празните подноси и възкликна:

— Защо не ми каза, че семейство Матисън са Хънтър Джон и Ема Кларк?

Клеър взе подносите, постави ги върху своите и ги отмести:

— И през ум не ми мина, че ще се объркаш. Ти какво си помисли?

— Че са родителите на Хънтър Джон! Как да предположа, че той се е оженил за Ема?

— След като ти скъса с него, те станаха гаджета. — Клеър се стараеше да говори спокойно, макар че стомахът й се свиваше, а някакво вътрешно гласче упорито й нашепваше: „Нещата вървят на лошо. Нещо се обърка. Нещата вървят на лошо.“

— Откъде да знам? Може би си забравила, че заминах, а? — сопна се Сидни. — И още нещо — не скъсах с него. Той ме заряза. Защо мислиш, че заминах?

Клеър се поколеба:

— Смятах, че замина заради мен. Че ми се обиди, задето ти пречех да научиш нашите тайни и те накарах да намразиш принадлежността си към фамилията Уейвърли…

— Грешиш! Не ти, а всички в града ме накараха да се срамувам от произхода си — нетърпеливо я прекъсна Сидни и поклати глава, сякаш бе разочарована от сестра си. — Но ако ще ти е за утеха, сега си тръгвам заради теб.

— Чакай, Сидни, моля те.

— Беше постановка, нима не разбра? Ема Кларк се постара да ме представи като… като слугиня пред Хънтър Джон и бившите ми съученички — шикозни дами със скъпи тоалети и силиконови цици. Как е разбрала, че се върнах? Защо си й казала?

— Не съм й казала.

— Да, бе. Тогава откъде е научила?

— Може би Елиза Бофорт я е информирала — въздъхна Клеър. — Баба й бе сред дамите на обяда на ботаническото дружество.

Сидни се втренчи в нея в големите й очи блестяха сълзи. Клеър с изненада си помисли, че за пръв път вижда сестра си да плаче. И двете бяха търпеливи деца. Стоически понасяха поведението на майка си, и двете не заплакаха, когато тя ги изостави. Едва сега Клеър започваше да подозира какво е таила в сърцето си Сидни през изминалите години.

— Защо допусна да бъда унизена? Защо? Не ти ли се стори необичайно, че Ема иска да й организираш празненство, целящо да покаже разкоша, с който е обградена, макар това да е всеизвестен факт?