— Казах ти да престанеш!

— Това ли е тайната ви?

Тя стреснато се обърна — Тейлър стоеше наблизо. Откога бе тук? Не беше чула стъпките му. Дървото я беше ядосало. Проклетото дърво.

— Моята тайна ли? — наежи се тя.

— Да, за градината. Говорите на растенията.

— О! — Клеър му обърна гръб, наведе се и вдигна още няколко ябълки. — Да, имате право.

— Вечерята беше чудесна.

— Радвам се, че ви е харесала — промърмори тя и след като Тейлър не помръдна от мястото си, добави: — Извинете, но имам работа.

— Сидни ме предупреди какво ще кажете. Въпреки това ме посъветва да дойда при вас.

— Самоувереността й е симпатична, но според мен в момента тя търси приятел — каза Клеър и се сепна. Откъде й хрумна да го каже? Наистина искаше да отклони вниманието на Тейлър към друга жена, но не и към Сидни. Затвори очи. До този миг смяташе, че е превъзмогнала завистта.

— А вие? Необходим ли ви е приятел? Между другото, след като вече ви гостувах и сме съседи, не може ли да си говорим на ти?

Тя го изгледа. Изглеждаше толкова спокоен, толкова самоуверен въпреки прекалено широките си джинси и риза. За секунда й се прииска да се притисне до него и да остави спокойствието му да я обгърне. Господи, какво й ставаше?

— Все ми е едно — промърмори. — А на първия въпрос ще отговоря — не ми трябват приятели.

— Желаеш ли нещо повече?

Клеър нямаше опит с мъжете, но разбра намека му. Знаеше какво означават алените искрици около него — онези, които се виждаха само нощем.

— Харесвам онова, което имам — отвърна едва чуто.

— И аз, Клеър. Красива си — добави. — Ето, казах го. Не можах да издържа.

Този човек не се боеше, че ще бъде наранен, дори сякаш го искаше. Един от двама им трябваше да запази здравия си разум.

— Одеве казах, че съм заета, и наистина е така.

— И аз бях искрен, като ти казах, че си красива.

Тя се приближи до дупката край стената и пусна вътре ябълките:

— Много дълго ще бъда заета.

Обърна се и видя, че Тейлър се усмихва.

— Аз пък няма — подхвърли той и си тръгна.

Клеър озадачено го загледа. Опитваше ли се да й каже нещо? Нима бе някакво предупреждение?

„Имам достатъчно време да се промъкна в живота ти.“

Пета глава

Според Сидни разкошната къща на семейство Матисън изглеждаше същата като преди години. Дори сега можеше със затворени очи да стигне до спалнята на Хънтър Джон. Навремето, когато оставаха сами, тя си фантазираше, че живеят тук заедно. Докато бяха в леглото, много често кроеше планове за бъдещето. Ала при раздялата им след завършване на гимназията Хънтър Джон й каза:

— Мислех, че разбираш как стоят нещата.

Тогава Сидни не разбираше, но сега беше наясно. Сега разбираше, че той бе единственият мъж, когото беше обичала толкова предано, с толкова надежда. Разбираше, че така или иначе щеше да напусне Баскъм, защото в крайна сметка любимият й не можа да приеме истинската й същност. Последното й беше най-разбираемо, защото самата тя не се приемаше. Изпита познатата тръпка, че върши нещо забранено, когато Клеър спря минивана пред задния вход и двете влязоха в кухнята. Не биваше да идва, но не можа да се въздържи. Може би заради предизвикателството… както бе предизвикателство да влиза в домовете на гаджетата си, докато те бяха на работа, и да краде парите от тайните скривалища, преди завинаги да напусне града. И оттук щеше да открадне нещо — спомени, които вече не й принадлежаха. Защо ли го правеше? Защото най-хубавите й години в Баскъм, най-хубавите й спомени бяха от времето, когато ходеше с най-желания младеж в града. Всички й се възхищаваха. Приемаха я като една от тях. Тя искаше тези спомени, необходими й бяха повече, отколкото на семейство Матисън. Навярно те нямаше да забележат липсата им. Вероятно отдавна я бяха забравили.

Посрещна ги икономка, която се представи като Джоан. Беше на около четирийсет, правата й черна коса беше като колосана — прическа, подсказваща, че е непреклонна и не приема компромиси.

— Вече доставиха цветята — заяви. — Казаха ми да не ги пипам, докато не дойдете. Като приключите с разтоварването на минивана, елате във вътрешния двор. Знаете ли къде е?

— Да — наперено отвърна Сидни. Джоан вирна нос и се отдалечи. — Мъртъл ми харесваше повече.

— Коя е Мъртъл? — попита Клеър.

— Предишната икономка.

— О! — промърмори Клеър и не каза нито дума повече.

Щом внесоха необходимите прибори и поставиха продуктите в хладилника, Сидни поведе сестра си към вътрешния двор. С изненада забеляза, че сега цялата къща е в розово — нямаше ги старинните мебели, които бяха гордостта на госпожа Матисън. Тапетите в трапезарията бяха розови, тапицерията на столовете — също. Встрани се намираше всекидневната, където вездесъщият розов цвят отново присъстваше навсякъде — от възглавничките върху канапетата до скъпите килими на пода. Пред остъклените врати вдясно се излизаше на големия вътрешен двор. Полъхна лек ветрец и донесе миризмата на рози и хлор. Щом се озоваха на двора, Сидни видя, че около басейна са наредени масички и столове от ковано желязо, а недалеч се намира отлично зареден бар. Дългите маси за сервиране на храната бяха поставени край стените на вътрешния двор, Джоан беше оставила на едната празни вази и кофи с цветя.

Клеър отиде при нея, но Сидни не помръдна. Зави й се свят, стори й се, че се е пренесла в своя фантазия от миналото — белите покривки, плющящи под вятъра, феерично осветеният басейн, лампичките, изкусно монтирани в храстите… навремето най-голямата й мечта бе да живее сред този разкош, в този приказен свят. Отново си спомни какво бе да е частица от него — от каквото й да било — да изпитва усещането за принадлежност.

Колкото и да бе лъжовно.

Скръсти ръце на гърдите си и загледа как някаква прислужница поставя свещи във високите ветроупорни фенери на масите. С половин ухо чу, че Клеър обяснява на икономката как да бъдат подредени цветята:

— Гладиолите — тук, където ще сервираме тиквените цветове с плънка с индийско орехче и пилето с копър. Розите — на масата с десерта с розови венчелистчета…

Явно целта на домакинята бе да принуди гостите да изпитат нещо, което иначе не биха почувствали. Странно — подобна манипулация беше нетипична за госпожа Матисън. От друга страна, в понеделник вечерта Клеър остана на телефона почти два часа, докато обсъждаше с нея менюто за тържеството. Сидни си намери повод да остане в кухнята и чу как сестра й казва:

— Ако искате да пресъздадете усещането за любов, розите са най-подходящи… Индийското орехче и канелата символизират богатство и благополучие.

След като Клеър уточни с икономката как и къде да бъдат подредени цветята за украса, понечи да се върне в кухнята, но забеляза, че Сидни не помръдва.

— Какво ти е? — попита я.

Сестра й се обърна.

— Красиво е, нали — каза гордо, сякаш всичко тук й принадлежеше.

— Прекалено е… — Клеър се поколеба за миг, търсейки подходящата дума. — Прекалено е показно. Липсва непринуденост, но това си е мое мнение. Сега побързай, нямаме време за губене.

След няколко часа, докато работеха в кухнята, Сидни подхвърли:

— Права си, наистина е доста показно. Защо блюдата трябва да се поставят върху подносите обратно на часовниковата стрелка? Не го пожелаха на обяда на ботаническото дружество.

— Дамите от дружеството се интересуваха само от храната, а тук целта е съвсем друга.

— И каква е според теб?

— Съпрузите искат да изтъкнат пред всички, че са приказно богати и че са лудо влюбени един в друг.

— Струва ми се безсмислено — хората вече го знаят. Нима семейство Матисън имат брачни проблеми? Навремето бяха много щастливи.

— Не разпитвам за мотивите, само изпълнявам желанията на клиентите. Готова ли си? — Клеър грабна два подноса и тръгна към летящата врата на кухнята.

Бяха поднесли ордьоврите преди пристигането на гостите, но Джоан току-що им беше казала, че се налага да сервират допълнително.

Сидни се запита дали сред гостите ще види свои познати. Опитваше се да разпознае гласовете, вслушваше се, проехтеше ли смях, питайки се дали го е чувала преди. Щеше ли само след секунди да види Хънтър Джон? Всъщност имаше ли значение?

— Разбира се, че съм готова — отвърна и също взе два подноса.

* * *

На всяко празненство Ема се чувстваше като момиченце, попаднало в свят, плод на въображението му. Майка й изпитваше същите чувства. Често, когато пробваше рокля подир рокля, подготвяйки се за поредния бал и тържествена вечеря, тя казваше на малката Ема:

— Да оставим магиите на онези Уейвърли. Ние притежаваме нещо по-важно. Имаме фантазия.

Ема стоеше до бара не само за да е близо до съпруга си, но и защото оттук наблюдаваше всички присъстващи и реакциите им. Обичаше празненствата, обаче днешното бе различно — някои гости я обсипваха с комплименти, други не можеха да скрият завистта си. Накратко, тържеството беше великолепно.

Ариел се приближи до дъщеря си и я целуна по едната й страна:

— Скъпа, много си красива. Червеното много ти отива, съвършена си.