Зави по главната улица, за да измине няколкото преки до кантората на Фокс.

Беше приятно градче, ако човек можеше да забрави за онова, което се случваше в него на всеки седем години. Имаше прекрасни стари къщи покрай главната улица и кокетни малки магазини. Изглеждаше доста оживено за малко градче. Стабилно, пълно със стари познайници, които вършеха всекидневната си работа. Това би трябвало да й носи известна утеха.

Харесваха й широките тераси, орнаментите на парапетите, красивите дворчета и тротоари. Струваше й се приятно, красиво място, поне привидно, и не твърде идилично, за да е скучно.

Бързо бе свикнала и с неговия ритъм. Тук хората ходеха пеша, спираха се да побъбрят със съсед или приятел. Ако пресечеше улицата и влезеше в „При мамчето“, щяха да я поздравят по име и да попитат как е.

На половината път спря пред малкия магазин за сувенири, от който бе избрала няколко дребни украшения за къщата. Собственичката стоеше отпред и се взираше в счупените си прозорци. Когато се обърна, в очите й имаше сълзи.

— Съжалявам. — Лейла се приближи към нея. — Мога ли с нещо да помогна…

Жената поклати глава.

— Просто някакви стъкла, нали? Стъкла и предмети. Много изпочупени неща. Няколко от онези проклети птици влязоха вътре, съсипаха половината ми стока. Бяха така настървени, като пияници на купон. Не зная какво да правя.

— Толкова съжалявам.

— Казвам си: „Имаш застраховка. И господин Хокинс ще се погрижи за прозорците. Той е добър хазяин, бързо ги поправят“. Но това сякаш няма значение.

— И аз бих страдала — каза Лейла и сложи ръка на рамото й за утеха. — Имахте много красиви неща.

— Сега са изпочупени. Преди седем години някакви хлапаци, поне така предполагаме, влязоха с взлом и съсипаха всичко. Не оставиха нищо, нашариха стените с цинизми. Трудно се съвзехме, но все пак се справихме. Не зная дали сега имам силата отново да стъпя на крака. Не зная дали имам тази сила.

Жената тръгна към вратата на магазина и влезе зад счупеното стъкло.

„Не само изпочупени стъкла и предмети, помисли си Лейла, когато продължи, а и разбити мечти.“ Един акт на злоба можеше да съсипе толкова много.

С натежало сърце влезе в офиса. Госпожа Хоубейкър седеше на бюрото и чаткаше с пръсти по клавишите.

— Добро утро! — Тя прекъсна работата си и се усмихна на Лейла. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря. — Лейла свали сакото си и го окачи в гардероба. — Една приятелка от Ню Йорк опакова дрехите ми и ми ги изпрати. Да ви донеса ли кафе, или има нещо, с което искате да започна веднага?

— Фокс каза да влезеш при него, когато дойдеш. Има около тридесет минути преди уговорена среща, така че върви.

— Добре.

— Днес ще си тръгна в един. Не забравяй да напомниш на Фокс, че трябва да отиде в съда утре сутринта. Отбелязано е в графика му, а и му изпратих съобщение, но не е зле да му кажеш още веднъж към края на деня.

— Няма проблем.

Вървейки по коридора, Лейла си каза, че всъщност Фокс няма навик да забравя и съвсем не е толкова разсеян, колкото си въобразява Алис. Вратите на кабинета му бяха отворени и тъкмо да почука на касата, тя изведнъж спря и остана с втренчен поглед.

Той стоеше гърбом към бюрото си пред прозореца, с дънките, които носеше, когато нямаше работа в съда, и измъкната риза и жонглираше с три червени топки. Краката му бяха разтворени, изражението — съвършено спокойно, а тигровите очи се въртяха, следейки кръга, докато ръцете му хващаха и хвърляха, хващаха и хвърляха…

— Можеш да жонглираш.

Гласът й наруши ритъма му, но той успя да хване две топки с една ръка и третата с другата, преди да полетят из стаята.

— Да. Помага ми да мисля.

— Можеш да жонглираш! — повтори тя, смаяна и развеселена.

Фокс толкова рядко я виждаше да се усмихва така, че отново подхвърли топките във въздуха.

— Въпрос на бързина. — Когато Лейла се засмя, той ги тласна по-високо и започна да ходи и да се върти, докато ги хвърля. — Три предмета, дори четири, с еднаква големина и тегло не са голямо предизвикателство. Ако искам нещо по-трудно, бих избрал смесени. Това е просто жонглиране за подпомагане на мисълта.

— За подпомагане на мисълта — повтори Лейла, когато Фокс отново улови топките.

— Да. — Той отвори чекмеджето на бюрото и ги прибра вътре. — Прояснява ума ми, когато… — Едва сега успя да я огледа. — Ооо! Изглеждаш… добре.

— Благодаря. — Бе облякла пола и късо вталено сако и сега се питаше дали не е твърде официално за тази й длъжност. — Получих останалите си дрехи и си помислих, че щом са тук… Е, казал си да дойда.

— Така ли? А, да — спомни си той. — Почакай. — Приближи се до вратите и ги затвори. — Искаш ли нещо?

— Не.

— Добре. — Проясненият му от жонглирането ум отново се замъгли, щом зърна краката й, така че отиде до минибара и извади кока-кола. — Хрумна ми, че можем да използваме малкото свободно време, което имам тази сутрин, за да сравним подробностите от сънищата си. Да седнем.

Тя се настани на единия от столовете за посетители, а Фокс — на другия.

— Ти започни пръв — каза Лейла.

Когато завърши разказа си, той стана, отвори малкия хладилник и извади бутилка диетично пепси. Сложи го в ръката й и отново я накара да остане втренчена, докато се връщаше на мястото си.

— Това пиеш, нали? Заредила си хладилника си у дома.

— Да. Благодаря.

— Искаш ли чаша?

Лейла поклати глава. Този малък жест не биваше да я изненадва и все пак я трогна.

— Сигурно имаш и диетичен спрайт за Алис.

— Разбира се. Защо не?

— Защо не — промълви тя и отпи. — И аз бях в гората — започна Лейла. — Но не сама. Тя беше в главата ми или аз в нейната. Трудно е да се каже. Чувствах отчаянието й, страха й, сякаш са мои. Аз… никога не съм забременявала, не съм раждала, но усещах тялото си различно. — Поколеба се, но си напомни, че бе успяла да опише тези подробности пред Сибил. Можеше да ги сподели и с Фокс. — Гърдите ми бяха натежали и разбирах, знаех, че съм кърмила. По същия начин изживях изнасилването й. Беше същото осъзнаване. Знаех къде отивам.

Отново замълча и се обърна така, че да вижда лицето му. Фокс я слушаше по особен начин и тя знаеше, че чува не само думите й, а и какво се крие зад тях.

— Не познавам тази гора, била съм там само веднъж, но знаех къде се намирам и че вървя към езерото. Знаех защо. Не исках да отивам. Не исках да отивам там, но не можех да се спра. Не можех да спра нея. Всичко в мен крещеше, защото не исках да умра, но тя искаше. Не можеше да понесе повече.

— Какво не можеше да понесе?

— Тя помнеше. Помнеше изнасилването, ужаса, онова, което бе в нея. Помнеше нощта до камъка. Той… онова създание е имало власт над нея и я е принудило да обвини Джайлс Дент в изнасилването си, да заклейми него и Ан Хокинс като магьосници. Мислеше, че са мъртви. Не можеше да живее с чувството за вина. Казал й е да бяга.

— Кой?

— Дент. На поляната, малко преди пожара, той я погледнал с искрено съжаление и й простил. Казал й да бяга. Побягнала. Била е само на шестнадесет. Всички мислели, че детето е на Дент, и я съжалявали. Тя знаела истината, но се бояла да проговори.

Лейла усещаше пронизваща болка, докато разказваше. Усещаше онзи страх, онзи ужас и отчаяние.

— През цялото време се е страхувала, Фокс, и е обезумяла от страха, от вината и спомените, още преди да роди детето. Почувствах всичко това, бушуваше в нея… и в мен. Искаше да сложи край. Да повлече детето със себе си и да унищожи и него, но сърце не й даде да го стори.

Съсредоточените му състрадателни очи се присвиха срещу Лейла.

— Мислела е да убие бебето?

Лейла кимна и бавно си пое дъх.

— Страхуваше се от него, мразеше го и все пак го обичаше. Създанието. Не дъщеря си. Искам да кажа…

— Хестър не е гледала на детето си като на човешко същество.

— Да. Да. Но все пак не е могла да го убие. Ако го бе сторила… помислих си, че ако го бе сторила, аз нямаше да съм тук. Дала ми е живот, като е пощадила детето, а сега щеше да ме убие, защото съм свързана с нея. Вървяхме и ако ме е чувала, навярно си е помислила, че съм един от множеството гласове в главата й, които я подлудяват. Не успях да я накарам да ме послуша, да разбере. Тогава те видях. — Замълча, за да отпие още глътка, да добие кураж. — Видях те и си помислих: „Слава богу! Слава богу, че той е тук“. Усещах камъните в ръката си, когато ги вземах, усещах натежалите джобове на роклята, с която бях облечена. Не можех да сторя нищо, но си помислих…

— Помислила си, че аз ще я спра. — „Както и аз“, спомни си Фокс. Беше се втурнал да спасява момичето.

— Ти я викаше, казваше й, че няма вина. Побягна към нея… към мен. И мисля, че тя те чу. Почувствах, че иска да ти повярва. После се озовахме във водата, потъвахме. Не мога да кажа дали тя падна, или скочи, но бяхме под водата. Опитах да не изпадам в паника. Не се паникьосвай. Добра плувкиня съм.

— Капитан на плувния отбор.

— Казвала съм ти това? — Лейла успя да се засмее и отново накваси гърлото си. — Казах си, че мога да стигна до повърхността, дори с камъните в джобовете. Силна съм. Но не успях. По-лошо, не можах дори да опитам. Не само камъните ме теглеха надолу.