Нора Робъртс - Град на демони

В съня беше лято. Дланите лепнеха от пот и жегата изцеждаше силите като вода от парцал. В Хокинс Ууд разлистените дървета хвърляха дебела сянка, но слънцето проникваше през короните им като лазерни лъчи и заслепяваше очите му. По трънливите храсти зрееха къпини, а дивите лилии сияеха в неземно оранжево.

Той знаеше пътя. Струваше му се, че може да се придвижи и със затворени очи по тези пътеки. Майка му би нарекла това сетивна памет, помисли си Фокс. Или проблясъци от минал живот.

Обичаше тишината в тази гора, тихото жужене на насекоми, шумоленето на катерички или зайци, мелодичния хор на птици, които нямаха друга работа в горещия летен ден, освен да пеят и размахват криле.

Да, познаваше пътя, звуците и въздуха през всеки сезон, защото бе идвал тук през всички сезони. Знойни лета, буйни зелени пролети, хладни есени и сурови зими. Затова позна внезапната тръпка, която прибягна по гърба му, и промяната на светлината, сивотата, която не бе просто от преминал под слънцето облак. Позна и тихото ръмжене, което идваше отпред, отзад, отвсякъде, и заглушаваше птичите трели.

Продължи по пътеката към Хестърс Пул.

Страхът го последва. Пропълзя по кожата му като пот, накара го да побегне. Фокс нямаше оръжие, и в съня не се запита защо е дошъл тук сам и невъоръжен. Когато от дърветата — внезапно оголели — потече кръв, продължи напред. Тази кръв бе измама, тази кръв бе страх.

Спря се едва когато видя жената. Стоеше до малкото тъмно езеро, с гръб към него. Навеждаше се, събираше камъни и пълнеше джобовете си с тях.

Хестър. Хестър Дийл. В съня си извика името й, макар да знаеше, че е обречена. Не можеше да върне времето стотици години назад и да й попречи да се удави. Но не можеше и да се сдържи да не опита.

Затова отново извика, докато бързаше напред, а ръмженето премина във влажен смях на пъклено задоволство.

Недей. Недей. Нямаш вина. Нямаш вина за нищо.

Когато тя се обърна и го погледна в очите, не беше Хестър, а Лейла. Сълзите й се стичаха като горчив дъжд по восъчнобледото й лице.

Не мога да спра. Не искам да умра. Помогни ми. Не можеш ли да ми помогнеш?

Втурна се към нея, тичаше бързо, но пътеката ставаше все по-дълга, а смехът — все по-силен. Тя протегна ръце към него в отчаяна молба, преди да потъне в езерото и да изчезне.

Фокс скочи във водата. Бе ужасно, убийствено студена. Гмурна се и търси, докато паренето в дробовете го накара да изплува за глътка въздух. В гората бушуваше буря, със страховити червени светкавици, тътен на гръмотевици, огън, който поглъщаше цели дървета. Отново се гмурна, викайки Лейла със съзнанието си.

Когато я видя, се спусна по-дълбоко.

Още веднъж очите им се срещнаха, още веднъж ръцете й се протегнаха към него.

Прегърна го. Устните й се впиха в неговите в целувка, студена като водата. После го повлече със себе си надолу.

Събуди се задъхан, с пресъхнало и парещо гърло. Усети мъчителна болка в гърдите, когато посегна към ключа на лампата, и се надигна, за да седне на ръба на леглото и да успокои тежкото си дишане.

„Не съм в гората, не съм в езерото“, каза си той. Беше в собственото си легло, в собствения си апартамент. Потърквайки очи с длани, си напомни, че вече би трябвало да е свикнал с кошмарите. Той, Кал и Гейдж бяха измъчвани от тях на всеки седем години от десетия си рожден ден. Трябваше да е свикнал и с усещанията, които се пренасяха наяве.

Все още трепереше от студ, кожата му бе настръхнала върху скованите кости. Металният вкус на водата в езерото бе останал в гърлото му. Не е истински, помисли си Фокс. Не по-истински от кървящите дървета или огъня, който не гореше. Просто поредното сплашване от злия демон. Никакви трайни следи.

Стана, излезе от спалнята и продължи през хола към кухнята. Извади бутилка студена вода от хладилника и изпи половината на един дъх.

Когато телефонът звънна, отново го обзе тревога. На дисплея бе изписан номерът на Лейла.

— Какво има?

— Ти си добре. — Прозвуча дълга, накъсана въздишка. — Добре си.

— Защо да не съм?

— Аз… боже, три сутринта е. Съжалявам. Пристъп на паника. Събудих те. Извинявай.

— Не ме събуди. Защо да не съм добре, Лейла?

— Беше просто сън. Не биваше да ти се обаждам.

— Бяхме до Хестърс Пул.

Последва миг мълчание.

— Аз те убих.

— Като адвокат, бих казал, че за обвинението делото ще е трудно, защото жертвата е жива и здрава и стои в собствената си кухня.

— Фокс…

— Беше сън. Лош, но все пак само сън. Той се възползва от слабостта ти, Лейла. — И от моята, осъзна Фокс, защото исках да спася момичето. — Мога да дойда там. Ще…

— Не, не, чувствам се достатъчно глупаво, че ти се обадих. Изглеждаше толкова реално, знаеш как е.

— Да, зная.

— Не мислех, просто грабнах телефона. Вече съм по-спокойна. Ще поговорим утре.

— Добре. Опитай се да поспиш.

— Ти също. Фокс, радвам се, че не съм те удавила в Хестърс Пул.

— Аз също съм много щастлив от този факт. Лека нощ.

Фокс отнесе бутилката в спалнята си. Там се спря до прозореца, който гледаше към улицата. Холоу бе тих и застинал като на снимка. Нищо не помръдваше. Хората, които обичаше, хората, които познаваше, се намираха в безопасност в леглата си.

Но той остана там, вперил поглед в мрака и замислен за целувката, която бе мъртвешки студена. И все пак възбуждаща.

— Можеш ли да си спомниш още подробности?

Сибил водеше записки за съня на Лейла, докато тя допиваше кафето си.

— Мисля, че ти казах всичко.

— Добре. — Сибил се облегна назад на стола в кухнята и потупа с молива по бележника си. — Изглежда, двамата с Фокс сте сънували един и същи сън. Ще бъде интересно да видим дали подробностите съвпадат, или има разлики.

— Интересно.

— И поучително. Можеше да ме събудиш, Лейла. Всички знаем какво е да сънуваш тези кошмари.

— Почувствах се по-спокойна, след като разговарях с Фокс и се уверих, че не е мъртъв. — Лейла успя да се усмихне. — Пък и нямам нужда от психоанализа, за да разбера, че донякъде сънят ми е породен от онова, за което говорихме снощи. Страхът ми да не нараня някого от вас.

— Особено Фокс.

— Може би. Работя за него все пак. И трябва да действаме заедно. Ние с теб и Куин плуваме в едни и същи води. Не се тревожа толкова за вас двете. Ти ще кажеш на Куин за съня ми.

— Веднага щом се върне от тренировка. Предполагам, че е замъкнала и Кал във фитнес клуба и сигурно ще го придума да намине за кафе. Мога да кажа и на двамата, а някой ще осведоми Гейдж. Гейдж се държа малко грубо с теб снощи.

— Да.

— Ти имаше нужда.

— Може би. — „Няма смисъл да хленча“, помисли си Лейла. — Нека те попитам нещо. Скоро ще се наложи и вие с Гейдж да обедините силите си. Как според тебе ще стане?

— Ще се справя някак, когато настъпи моментът. Мисля, че ще намерим начин да се сработим, без никой от нас да пострада.

— Щом казваш. Ще отида да се преоблека за работа.

— Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря. Разходката ще ми се отрази добре.

Лейла не виждаше смисъл да бърза. Алис Хоубейкър бе в офиса, пък и нямаше много работа. Не й се струваше разумно да си бъбри с Фокс за общия им сън, докато Алис е там. Не беше и най-подходящият момент за урок по развиване и, по-важното според нея, контролиране на способностите й.

Щеше да свърши това-онова за няколко часа, да изпълни някоя и друга поръчка на Алис. Трябваха й само няколко дни, за да свикне с ритъма в офиса. Ако имаше интерес или желание за постоянна работа като мениджър на адвокатска кантора, практиката при Фокс щеше да е от полза.

Но знаеше, че за няколко седмици ще й омръзне до смърт.

Това няма значение, напомни си Лейла, когато решително се отправи към площада. Важното бе да помага на Фокс, да получава заплата и да е заета с нещо.

Спря на площада, откривайки още един важен факт. Можеше да стои тук и без страх да се взира в счупените стъкла или закованите с дъски прозорци. Имаше воля да застане срещу последиците от случилото се предишната вечер и да си обещае, че ще направи всичко възможно да спре това зло.