— Брайън.

— Брайън, как понасяте всичко това? Да знаете какво ще се случи, какво може да сполети Фокс?

— Знаеш ли, бях на деветнадесет, когато се роди Сейдж. — Мъжът зае поза, издаваща, че не бърза и няма нищо против да поостане, със свит крак, опрян на другото коляно. — Джоан беше на осемнадесет. Две хлапета, които си мислеха, че знаят всичко, че са предвидили всичко, но когато се появи твое дете, целият свят се преобръща. Част от мен не е престанала да се тревожи от тридесет и три години. — Усмихна се, докато го казваше. — Мисля, че по отношение на Фокс тази част е значителна. Честно казано, бесен съм, че детството и невинността му бяха отнети. Прибра се в онзи ден, на десетия си рожден ден, и вече не беше дете, не същото като преди.

— Разказа ли ви какво се е случило? Онази сутрин, когато се е върнал от Свещения камък?

— Иска ми се да вярвам, че сме били добри родители в много отношения, и в едно съм сигурен, че бяхме. Знаеха, че могат да споделят всичко с нас. Беше се опитал да ни метне, че ще си правят лагер в задния двор на Кал, но и за двама ни с Джоан беше ясно, че кроят нещо друго.

— Знаели сте, че ще прекара нощта в гората?

— Знаехме, че са замислили някакво приключение, и му дадохме свобода. Ако не бяхме, щеше да намери начин. Все някога птичетата излитат от гнездото. Не можеш да ги спреш, колкото и да искаш да са в безопасност.

Мъжът замълча за миг и когато Лейла усети как той мислено се връща назад, се запита какво е да си спомняш за живота на друг човек, преминал пред очите ти. На някого, когото обичаш.

— Заедно с Гейдж дойдоха у дома — продължи Брайън. — По израженията и на двамата личеше, че нещо е станало. Разказаха ни и тогава всичко се промени. Говорехме за преместване. С Джоан обсъждахме идеята да продадем фермата и да напуснем града. Но той чувстваше нужда да бъде тук. Когато седмицата отмина, мислехме, че всичко е свършило. Останахме, но по-скоро защото Фокс искаше да е тук, с Кал и Гейдж.

— Видели сте го да се сблъсква с това вече три пъти и сега предстои нов сблъсък. Мисля, че е нужна огромна смелост, за да приемете всичко, което прави, а не да се опитвате да го спрете.

Усмивката му бе шеговита и спокойна.

— Не е смелост, а вяра. Имам пълна вяра във Фокс. Той е най-добрият човек, когото познавам.

Брайън остана, докато тя затвори кантората, и настоя да я откара до дома. „Най-добрият човек, когото познавам“, помисли си Лейла, влизайки в къщата. Нима можеше да има по-голяма похвала от баща за син?

Качи се по стълбите, за да върне дневника в домашния кабинет. Куин седеше на бюрото си и намръщено се взираше в монитора.

— Как върви?

— Зле. Наближава крайният ми срок, а не съм стигнала до никъде със статията.

— Съжалявам. Ще сляза долу и ще те оставя да работиш на спокойствие.

— Не. По дяволите! — Куин стана. — Не биваше да се съгласявам да пиша тъпата статия, но парите ме поблазниха. Цял ден умуваме върху идеята за ритуал с кръв и заклинанието, и Сибил започна да нервничи.

— Къде е тя?

— Работи в стаята си, защото очевидно вдигам твърде много шум с мислите си. — Куин нехайно махна с ръка. — Имаме такива моменти, когато работим дълго време върху общ проект. Но при нея са по-чести. Да имаше някоя бисквитка. — Куин опря брадичка на ръката си. — И пакет сладки с глазура. По дяволите! — Взе ябълка от бюрото и я захапа. — На какво се усмихваш?

— Усмихвам се, защото е обнадеждаващо, когато се прибера у дома, да заваря теб в скапано настроение и бленуваща за бисквитки, а Сибил — затворена в стаята си. Толкова е нормално.

С нещо средно между мърморене и сумтене, Куин отново отхапа от ябълката.

— Майка ми изпрати модел за шаферски рокли. В цикламено. Колко нормално ти се струва това, госпожице Слънчево настроение?

— Бих облякла цикламена рокля, ако се наложи. Но, моля те, не ме карай.

Очите й проблеснаха закачливо и Куин се усмихна, докато дъвчеше.

— Сибил би изглеждала ужасно в цикламено. Ако продължи да ми се цупи, ще я накарам да се облече точно така. Знаеш ли какво? Трябва да се измъкнем оттук за малко. Само работа, никакви развлечения. Утре ще си вземем почивен ден, за обикаляне по магазини и избиране на булчинска рокля.

— Сериозно?

— Сериозно.

— Помислих, че никога няма да поискаш. Изгарям от нетърпение. Къде…

Лейла се обърна, когато вратата на Сибил се отвори.

— Утре ще излезем по магазините. Да търсим булчинска рокля за Куин.

— Добре, добре. — Сибил се облегна на касата, оглеждайки и двете си приятелки. — Това би могло да се нарече ритуал, бял женски ритуал. Освен ако решим да се вгледаме по-внимателно в символиката. Бялото е символ на невинност, воалът — на смирение…

— Не ме интересува — прекъсна я Куин. — Без срам ще оставя феминистките си убеждения настрана, за да имам идеалната сватбена рокля. Ще мога да си го простя.

— Добре. Впрочем… — Сибил нехайно побутна буйните си коси назад. — Все пак е женски ритуал. Може би ще балансира онова, което се каним да извършим в близките две седмици. Кървава магия.



След срещите си Фокс отиде направо до квартирата на Лейла. Тя отвори вратата, преди той да стигне до къщата, тръсна коси и устните й се извиха в съблазнителна усмивка. Нима би могъл да иска нещо друго, когато се прибира у дома вечер?

— Здравей. — Наведе се да я целуне, изправи се и подозрително наклони глава при неохотния отговор. — Какво ще кажеш да опитаме отново?

— Извинявай. Разсеяна съм.

Тя хвана реверите на якето му и този път страстно отвърна на целувката.

— Ето за това говоря. — Но не видя в очите й да проблясва отражение на шеговитата му усмивка. — Какво има?

— Получи ли гласовото ми съобщение?

— Среща тук, веднага щом се освободя. Е, тук съм.

— В хола сме. Мислим… Сибил мисли, че е открила точно какъв ритуал ни е нужен.

— Игри и забавления за всички. — Обзет от тревога, Фокс докосна скулата й. — Какъв е проблемът?

— Тя… Чака да дойдете и тримата, за да ви обясни.

— Каквото и да е обяснила на теб, не е накарала лицето ти да засияе.

— Някои от възможните последици не са никак розови. — Лейла хвана ръката му. — Най-добре е да го чуеш сам. Но преди това… Трябва да ти кажа нещо друго.

— Добре.

— Фокс… — Пръстите й стиснаха неговите, като за утеха. — Може ли да поседнем тук за минута?

Седнаха на стъпалата към терасата, загледани в тихата улица. Пръстите й бяха преплетени в скута, което бе един от нейните издайнически признаци на нервност, както би ги нарекъл Гейдж.

— Много ли е лошо? — попита Фокс.

— Не зная. Не зная как ще го приемеш. — Силно стисна устни за миг. — Ще го кажа направо, а после ще имаш време да мислиш колкото искаш. Карли е била свързана… с това. Била е наследница на Хестър Дийл.

Истината го връхлетя като внезапен удар в корема. Зави му се свят и той зададе първия въпрос, който му хрумна:

— Откъде знаеш?

— Помолих Сибил… — Тя замълча, обърна се към него и започна отново: — Реших, че трябва да има причини за случилото се, Фокс, причина да бъде обсебена толкова бързо и… фатално. Затова помолих Сибил да провери и тя го направи.

— Защо не ми каза нищо?

— Не бях сигурна и ако се бях излъгала, щях да те разстроя напразно. А и… Да, трябваше да ти кажа — призна тя. — Съжалявам.

— Не. — Световъртежът изчезна. Свитият му на топка стомах се отпусна. Беше се опитала да му го спести, докато подозрението се потвърди, както би постъпил той. — Не, разбирам. Сибил е проучила родословието на Карли?

— Да. Тази вечер ми каза, че е открила връзката. Има подробности за рода, ако те интересуват.

Когато той само поклати глава, Лейла продължи:

— Не зная дали ще ти стане по-леко или по-тежко, или нищо няма да се промени. Но мисля, че трябва да знаеш.

— Била е свързана — тихо каза той. — От самото начало.

— Туис е използвал това, и теб, и нея. Съжалявам. Много съжалявам, но нищо от онова, което си направил или не си направил, не би променило положението.

— Не зная дали е истина, но сега не мога да сторя нищо, за да го променя. Навярно аз и Карли сме се срещнали заради това. Но и двамата направихме стъпки, които доведоха до такъв край. Ако изборът ни беше различен, може би и резултатът щеше да е друг. Няма начин да узная. — След миг той сложи ръка върху нейната. — Винаги ще изпитвам чувство за вина и мъка, когато се сетя за нея. Но вече зная причината, поне отчасти. Досега не можех да проумея защо се случи, Лейла, и това не ми даваше покой.

— Туис ти я е отнел, за да те нарани. А е успял да го стори по този начин, защото е била свързана с него чрез кръвта си. И защото…

— Продължавай — подкани я той, когато Лейла замълча.

— Мисля, че защото не е вярвала истински. Не е повярвала достатъчно, за да се страхува, да се бори или дори да избяга. Това са само предположения и може би прекрачвам някаква граница, но…