— Да мислиш и да го направиш, са коренно различни неща. — Свиха по главната улица. — Искаше ми се да излея гнева си върху нещо и ти се оказа удобна жертва.

— О’Дел е по-сръчен в ръцете и е свикнал да го налагат с юмруци. — Когато не получи саркастичен отговор от Фокс, Гейдж го изгледа изпитателно. Замисли се как друг път бе успявал да се справи с мрачното настроение на Фокс и избра тактиката, която владееше най-добре. Да го жегне. — Май си в плен на силни човешки емоции?

— О, я се разкарай.

— Ето го отново.

Гейдж метна ръка около раменете на Фокс.

— Все още не съм се отказал да те ступам.

— И да ти е била сърдита — услужливо каза Кал, — вече не е. След появата ти като рицар на бял кон.

— Няма нищо общо с това. С кавга и спасяване на момичето. Проблемът е, че с нея имаме различни желания. Слушайте, аз се прибирам у дома. Не съм изключил компютъра, не съм заключил кантората…

— Ще дойдем с теб да нагледаш.

— Не, няма смисъл. Наистина имам работа. Ако попаднете на нещо интересно тази вечер, ще прегледам записките ви. Довиждане.

— Много е разстроен — отбеляза Гейдж, докато гледаха как Фокс се отдалечава по Главната. — Направо съкрушен.

— Може би все пак трябва да отидем с него.

— Не, нашата компания не е това, от което се нуждае точно сега.

Обърнаха се и тръгнаха в обратната посока. Нощта се спускаше.

Осемнадесета глава

Надявайки се ровенето в документация да го разсее, Фокс влезе в домашния си кабинет. Зареди разнообразна музика в уредбата и се подготви да навакса проваления работен ден, като прекара два часа зад бюрото си.

Нахвърля чернови за няколко искови молби във връзка с имотен спор, който вероятно щеше да бъде разрешен през следващите деветдесет дни, доизглади писмо — отговор за адвокатите на ответната страна по дело за телесна повреда и продължи с редактиране на договор за партньорство.

Обичаше закона, множеството му криволици, завъртулки и прави линии. Но точно в момента трябваше признае, че работата не може да запали искра в него. По-добре бе да включи спортния канал.

Папката с информацията, събрана за Лейла, все още стоеше на бюрото му. Дразнеше го и я пъхна в едно чекмедже. Глупаво, помисли си Фокс, глупаво бе да си въобразява, че я разбира, само защото обикновено разбираше хората. Глупаво бе да мисли, че знае какво иска тя, защото такива са неговите желания.

Любовта невинаги бе достатъчна, вече го разбираше.

„По-добре е да живея за мига“, напомни си той. Можеше го добре, откакто се помнеше. Много по-разумно бе да се съсредоточи върху настоящето, отколкото да тласка себе си и Лейла към неясното и забулено в мъгла бъдеще. Тя имаше право, че бъдещето на града е под въпрос. Кой, по дяволите, ще иска да открие магазин в град, който може би няма да съществува след няколко месеца? Кой би вложил време и енергия, за да пусне корени, да изгради нещо с къртовски труд и да се надява накрая добрите да победят? Днес бяха получили грозно предупреждение, че времето изтича — за Холоу и за тях шестимата.

Това бяха глупости. Фокс гневно стана от бюрото. Пълни глупости. Ако хората разсъждаваха така, защо биха си правили труда да стават от леглото сутрин? Защо повечето от тях поне се опитваха да правят каквото трябва, както го разбират? Защо изплащаха къщи и създаваха деца, щом утрешният ден бе толкова несигурен?

Бе проявил глупостта да си въобрази, че знае желанията на Лейла. Но също толкова глупаво от нейна страна беше да се отказва от това, което могат да изградят заедно, защото бъдещето не е предначертано в стройни графи. Трябва различен подход, осъзна Фокс. Той бе адвокат, за бога, знаеше как да извърта нещата, да заобикаля пречки и намира друг път за постигане на целите. Знаеше какво е компромис, водене на преговори и достигане до златната среда.

„Е, каква е целта сега?“, запита се Фокс, докато крачеше към прозореца.

Да спасят града и жителите му, да унищожат злото, което иска да го изпепели. Това бяха големите цели, но ако оставеше настрана тези въпроси на живот и смърт, каква бе целта на Фокс Б. О’Дел?

Лейла. Живот с Лейла. Всичко друго бяха само подробности. Бе загубил топката по пътя към вратата, защото бе затънал в подробности. Трябваше само да ги отстрани. Щом успееше, щяха да останат само един мъж и една жена. Нищо по-просто или по-сложно.

Обърна се с лице към бюрото си. Щеше да хвърли папката, тя представляваше само символ на тези подробности. Когато посегна към чекмеджето, почукване на вратата го накара да се намръщи. Сигурно е Гейдж или Кал, помисли си той, докато излизаше да отвори. Нямаше време да се мотае с тях. Трябваше да поработи върху новия си, по-опростен подход за спечелването на жената, която обичаше.

Когато Фокс отвори вратата, тази жена стоеше на прага.

— Здравей, само… Сама ли си? — Изненадата му премина в раздразнение. Сграбчи ръката й и я повлече навътре. — Какво си въобразяваш, като се шляеш сама из града нощем?

— Не ми се карай. Туис не може да се надигне отново скоро след такъв ден, и освен това не съм се шляла. Дойдох направо тук. Ти не се върна.

— Не знаем какво може да направи Туис след такъв ден. И не се върнах, защото предполагах, че се нуждаеш от сън. Пък и преди днешното представление не ти беше особено приятно с мен.

— Точно затова очаквах да се върнеш и да поговорим — смушка го с пръст в гърдите тя. — Не ми се сърди за днес.

— Моля?

— Чу ме. Нямаш право да ми се сърдиш, че не заподскачах от радост, когато чух плановете, които си начертал, без да се допиташ до мен.

— Чакай малко, по дяволите.

— Не, няма да чакам нито минута. Решил си какво трябва да правя през останалата част от живота си, къде да живея, с какво да изкарвам прехраната си. Събрал си папка документи. — Гневът струеше от очите и гласа й. Фокс почти видя светкавици да излизат от пръстите й. — Не бих се изненадала, ако в нея има и мостри от бои и предложения за име на този въображаем бутик.

— Мислех си да го боядисаме в бозаво. Струва ми се, че не е често срещано. Що се отнася до имена, точно сега на първо място в списъка ми е „Стегни се, мамка му“, но може би се нуждае от доотработване.

— Не ругай по мой адрес и не се опитвай да остроумничиш.

— Ако това са двете ти изисквания, сбъркала си мястото и човека. Ще те откарам до вкъщи.

— Не. — Лейла тропна с крак и скръсти ръце. — Ще се прибера пеша, когато съм готова да тръгна, а все още не съм. Не си и помисляй да ме изриташ или…

— Какво? — Какво друго му оставаше, освен да се пошегува? Беше нелепо. Фокс сви ръце в юмруци и зае поза на боксьор. — Мислиш си, че можеш да ме надвиеш?

Гневът, който пламна от нея, нажежи въздуха.

— Не ме изкушавай. Ти ми заложи този капан. Връхлетя ме като гръм от ясно небе и когато не затанцувах танца на радостта и не прегърнах програмата, просто си тръгна. Казваш ми, че ме обичаш, а после си тръгваш.

— Извинявай, нуждаех се от известно време насаме, след като узнах, че жената, която обичам, не желае съвместен живот с мен.

— Не съм казала… нямах предвид… По дяволите. — Лейла закри лицето си с ръце, вдиша дълбоко и издиша няколко пъти. Гневът й се изпари и тя отпусна ръце. — Казах ти, че ме плашиш. Не разбираш това. Ти не се плашиш лесно.

— Не е вярно.

— О, напротив. Твърде дълго си живял с тази заплаха, за да се плашиш лесно. Смело посрещаш предизвикателства. Донякъде се дължи на обстоятелствата, донякъде — на твоята природа, но си готов да се сблъскаш с всичко, което се изпречи на пътя ти. На мен не ми се е налагало досега. До февруари животът ми беше съвсем обикновен. Никакви сътресения по пътя, никакви големи събития. Въпреки всичко мисля, че се справям доста добре. Въпреки всичко — повтори тя с въздишка и закрачи из стаята.

— Справяш се.

— Страхувам се от това, което витае тук, което се задава и което може да се случи. Нямам енергията на Куин или… геройския хъс на Сибил — продължи тя. — Упорита съм, когато се заловя с нещо, и правя всичко възможно да се получи, умея да раздробявам цялостната картина на компоненти, за да я разбера. Все пак е нещо. Не е толкова шокиращо, не е толкова страшно, когато имаш тези по-малки парчета, с които да работиш. Но не мога да проумея нещата между теб и мен, Фокс. Това ме плаши. — Тя отново се обърна към него. — Страхувам се, че изпитвам чувства към теб, каквито не съм изпитвала към никого преди. Казвах си, че всичко е наред, че няма нищо необичайно в тези чувства, които ме завладяват. Защото всичко е лудост. Факт е, че е лудост, но реалност. Всичко, което се случва около нас и вътре в мен, е реалност. Просто не зная какво да правя.

— А аз добавих към цялата бъркотия и идеята за започване на бизнес, за да стане още по-сложно и страшно. Разбрах. Да забравим за това. Не исках да ти оказвам натиск. Подложени сме на достатъчно напрежение.

— Исках да бъда сърдита, защото е по-лесно, отколкото да призная, че се страхувам. Не искам да страним един от друг, Фокс. Случилото се днес… ти беше там. Събудих се от кошмара и ти стоеше до мен. После не се върна. — Тя затвори очи. — Не се върна.