— Подробности, господин адвокат. — Гласът й бе равен като пласт сметана. — Куин особено държи на подробностите в бележките си за книга, а и са нужни на всички ни, за да добием цялостна представа. Куин разпитва Лейла, докато тя се преоблича. Имаше кръв по ризата. Твоя, предполагам, защото по нея няма нито драскотина.

— По мен вече също няма.

— Да, необикновената ти изцелителна сила. Ще ми опишеш ли всичко, красавецо? Зная, че е досадно, защото, когато дойдат другите, и те ще поискат да чуят. Но нали така казват в криминалните сериали? Повтаряй, преповтаряй и може да си спомниш още нещо.

Имаше право, и Фокс започна от мига, в който бе вдигнал поглед и бе видял гарваните.

— Какво правеше, преди да погледнеш нагоре?

— Вървях по Главната. Отивах да се видя с Кал. Да пийна бира. — Дяволито присви устни и повдигна бутилката. — Тук получих безплатна.

— Ти я купи, доколкото си спомням. Щом си вървял към площада и тези птици са се събирали върху жиците над кръстовището като във филма на Хичкок, би трябвало да ги забележиш по-рано.

— Бях разсеян, мислех си за… работа и други неща. — Прокара пръсти през косите си, все още влажни, след като бе отмил птичите нечистотии от тях на мивката. — Гледах по-скоро към другата страна на улицата, отколкото напред. Лейла тъкмо излизаше от „При мамчето“.

— Отскочи да купи за Куин от ужасното нискомаслено мляко. Дали е късмет, добър или лош, че и двамата сте се оказали там в онзи момент? — Сибил наклони глава встрани и повдигна вежди. — Или не е било случайно?

Допадаше му нейната проницателност и пъргавият й ум.

— По-склонен съм да вярвам, че не е случайност. Ако Голямото зло е искало да ни покаже, че отново е готово за подвизи, би постигнало по-силно въздействие, ако поне един от нас е на мястото. Не би било толкова забавно, ако просто чуем за случилото се.

— И аз мисля така. Заедно стигнахме до извода, че може да въздейства по-бързо върху животни или хора в състояние, което ги прави уязвими. Значи гарвани. Това вече се е случвало.

— Да. Гарвани или други птици да се спускат към прозорци, хора и сгради. Когато отново се случи, дори хора, които са били тук предишния път, се изненадват. Сякаш за първи път виждат подобно нещо. Това е един от симптомите, така да ги наречем.

— Имало е и други хора. Пешеходци, шофьори…

— Разбира се.

— И никой не се е спрял да каже: „По дяволите, вижте тези гарвани там горе“.

— Не. — Фокс кимна, следейки мисълта й. — Никой не ги видя и не забеляза нищо странно. И друг път е ставало така. Някои хора виждат несъществуващи неща, други не виждат съществуващи. Но никога не е започвало толкова рано преди Седемте.

— Какво направи ти, след като видя Лейла?

— Продължих по тротоара. — Обзет от любопитство, наклони глава в опит да прочете бележките й наопаки. Когато видя неразбираеми завъртулки и знаци, се запита как изобщо някой може да ги разгадае. — Спрях за секунда, както би сторил всеки, и продължих. Тогава… първо го почувствах, както винаги. Нещо като осъзнаване. Сякаш космите на тила ти настръхват или усещаш гъдел между плещите. Видях ги, първо в главата си, а после погледнах нагоре и ги зърнах с очите си. Лейла също ги видя.

— И никой друг?

— Никой. — Той отново зарови пръсти в косите си. — Едва ли. Исках да влезем вътре, но нямаше време.

Сибил не го прекъсна с въпрос, докато й доразказа останалото. Щом свърши, остави молива си и му се усмихна.

— Голям сладур си, Фокс.

— Вярно. Такъв съм. Защо?

Усмивката й не изчезна, когато стана и заобиколи масичката. Обхвана лицето му с ръце и леко го целуна по устните.

— Видях якето ти. Разкъсано е и цялото е в птича кръв и бог знае още какво. Това можеше да сполети Лейла.

— Мога да си купя друго яке.

— Както казах, голям сладур си.

Отново го целуна.

— Извинявайте, че прекъсвам този трогателен момент.

Гейдж влезе с разрошени от вятъра тъмни коси и циничен израз на зелените си очи. Сложи стека бира, който носеше в хладилника и си взе една.

— Моментът свърши — заяви Сибил. — Жалко, че изпусна най-вълнуващата част.

Той отвори кутията.

— Ще има още предостатъчно такива, докато всичко приключи. Добре ли си? — обърна се той към Фокс.

— Да. Скоро няма да си пусна диска с „Птиците“, но иначе всичко е наред.

— Кал каза, че Лейла не е пострадала.

— Не, добре е. Преоблича се горе. Поизцапахме се.

Сибил срещна погледа на Фокс и сви рамене.

— Е, ще отида да я нагледам и ще ви оставя да си поговорите по мъжки.

Гейдж я проследи с поглед, докато излизаше.

— Секси, както винаги. — Отпивайки голяма глътка, той седна срещу Фокс. — Заглеждаш ли се по нея?

— Какво? По Сибил? Не. — Бе оставила след себе си аромат, осъзна Фокс, който бе и загадъчен, и примамлив. Но… — Не. А ти?

— Гледането е безплатно. Страшно ли беше днес?

— Виждал съм и по-страшни сцени. Главно материални щети. Може би някоя и друга рана и драскотина. — Всичко в него се стегна. — Щяха да я обезобразят, Гейдж, ако не се бях озовал там. Нямаше да успее да се скрие вътре навреме. Не се спускаха към колите или сградите. Бяха устремени право към нея.

— Можеше да е всеки от нас. — Гейдж остана замислен за миг. — Миналия месец изплаши Куин, когато беше сама във фитнес клуба.

— Напада жените — кимна Фокс, — особено когато някоя от тях е сама. Изхожда от предположението… от погрешното предположение, че сама жена е по-уязвима.

— Не съвсем погрешно. Нашите рани зарастват бързо, но не и техните. — Гейдж се оттласна назад на стола си. — Няма начин да опазим три жени, докато търсим начин да убием стар и силно разгневен демон. Освен това имаме нужда от тях.

Фокс чу входната врата да се отваря и затваря и се завъртя на стола си към Кал, който влезе, натоварен с пакети готова храна.

— Бургери, филе… — каза Кал, остави ги на плота и изпитателно се вгледа във Фокс. — Добре ли си? А Лейла?

— Единственият пострадал е горкото ми кожено яке. Как е навън?

Кал си взе бира и седна при приятелите си. Сивите му очи издаваха хладен гняв.

— Десетина счупени прозореца на Главната и тройна катастрофа до площада. Няма сериозно ранени този път. Кметът и баща ми повикаха хора да разчистят. Шериф Хоубейкър взема показания.

— И ако всичко върви както обикновено, след няколко дни никой няма да помни. Вероятно така е по-добре. Ако подобни неща оставаха в съзнанието на хората, Холоу щеше да се превърне в град на призраци.

— Може би така щеше да е по-добре. Не ми излизай със стария местен патриотизъм — обърна се Гейдж към Кал, преди той да каже нещо. — Това е просто място, точка на картата.

— Но обитавано от хора — възрази Кал, въпреки че нямаше смисъл да спорят. — Тук има семейства, фирми и домове. И е нашият град, по дяволите. Туис, или с каквото и име да го наричаме, няма да го завладее.

— Не ти ли хрумва, че много по-лесно щяхме да го надвием, ако не се тревожехме за трите хиляди жители на Холоу? — сопна се Гейдж в отговор. — Какво правим всеки път през Седемте, Кал? Опитваме се да попречим на хората да се избият сами или помежду си и осигуряваме медицинска помощ. Как да се борим с него, когато сме твърде заети да се справяме с онова, което причинява?

— Има право. — Фокс повдигна ръка за помирение. — И на мен ми се е искало просто да изведем всички от града и да застанем лице в лице с него. Да се свърши веднъж завинаги. Но не можеш да накараш три хиляди души да изоставят домовете и бизнеса си за една седмица. Не можеш да опразниш цял град.

— Анасаците2 са го направили. — Куин прекрачи прага и отиде право при Кал. Дългите й руси коси се спуснаха отпред, когато се наведе над стола му, за да го целуне. — Здравей.

Когато се изправи, ръцете й останаха на раменете му. Фокс не бе сигурен дали е жест на нежност или утеха. Но когато Кал сложи ръката си върху нейната, знаеше, че това означава взаимност.

— И други градове и села са опустявали поради загадъчни и необясними причини — продължи тя. — Древните анасаци, построили сложните пясъчни комплекси в каньоните на Аризона и Ню Мексико, заселниците от колонията Роаноук. Възможните причини са война, болест или нещо друго. Питам се дали в някои случаи това „друго“ не е било същото, с което ние си имаме работа?

— Мислиш, че Лазаръс Туис е прогонил анасаците и жителите на Роаноук? — попита Кал.

— Може би анасаците, преди да приеме името, което знаем. В Роаноук се е случило след хиляда шестстотин петдесет и втора, така че не можем да го припишем на нашето Голямо зло. Просто теория, която обмислям. — Обърна се и надникна в пакетите на плота. — Но сега трябва да ядем.

Докато пренасяха храната и чиниите в трапезарията, Фокс придърпа Лейла настрана.

— Добре ли си?

— Да. — Тя хвана ръката му, завъртя я и огледа ненакърнената кожа. — Виждам, че и ти.

— Слушай, ако искаш два дни почивка, имам предвид отпуск, няма проблем.

Тя пусна ръката му, наклони глава и дълго се взира в лицето му.