— Тримата сънуваме, обикновено в една и съща нощ, невинаги едно и също — каза Кал. — Случвало се е седмици, дори месеци преди Седемте. Но нещо подобно — не. Не и толкова рано.

— Доста се е потрудил, за да ни сплаши — отбеляза Фокс. — Да разчовърка най-дълбоките ни страхове.

— Защо ти беше единственият пострадал? — попита Лейла. — Аз усещах, че змиите ме хапят, но когато се събудих, нямах никакви ухапвания. А ти имаше. Вече заздравяха, но имаше.

— Може би съм го допуснал твърде дълбоко и собствената ми дарба се е обърнала срещу мен. Направила е страха ми по-реален, по-осезаем. Не зная.

— Възможно е — замисли се Куин. — Може би е започнал с теб, може би ти си бил първият. Заредил се е с енергия за останалите. Не само от страха ти, а и от болката ти. Използвал е връзките. От теб към Кал или към мен… вероятно единият от нас е бил следващият. После — Лейла, после — Сибил, и накрая — Гейдж.

— Като електрическа верига — кимна Лейла. — От един елемент на друг. Фокс е отслабил тока, когато се е освободил. И нататък по веригата. Ако е станало така, навярно това е нещо като защита. Нещо, което бихме могли да използваме.

— Нашата енергия срещу неговата. — Куин се предаде на изкушението и повдигна капака на кутията с пица. — Положителна срещу отрицателна.

— Мисля, че трябва да направим нещо, вместо да зяпаме с умиление росата по розови листенца. — Сибил плъзна резен пред себе си. — И мустачките на пухкави котета.

— Едва ли ще чуем момчетата да запеят в хор „До-Ре-Ми“, дори ако от това зависи животът им, така че розовите листенца и котетата са добро начало. — Куин реши, че след тежката травма може да си позволи цяло парче. — Щом всеки от нас има лични страхове, нямаме ли и лични радости? О, да, хокей, но не на първо място. Множествена е. Ето моята малка радост — пица с пеперони.

— Не така Фокс е успял да се освободи от влиянието му — изтъкна Лейла. — Не спомена за съсредоточаване върху пици и роса.

— Не е съвсем вярно. — Очите на Лъмп бяха изпълнени с обожание и Фокс му даде парче от плънката на пицата си. — Помислих си, че случващото се е някакъв тъп номер. Не е лесно, когато по теб пълзят безброй гладни паяци мутанти.

— Хапвай — напомни му Кал.

— Но по-скоро си мислех как ще сритаме задника на Голямото зло. Как ще го довършим. Изпращах тази мисъл към него, сякаш му го казвах. С много цветисти изрази. Моята малка лична радост. Когато съществата започнаха да падат от мен и да тупват на пода, почувствах прилив на сили. Не кипях от енергия, не изпитвах желание да затанцувам. Но не беше никак зле, предвид всичко.

— Това винаги се е оказвало сполучлива тактика при теб. Щом успееш да я приложиш — добави Кал. — При мен също, и при Гейдж. Успяваме да се освободим от илюзиите, когато са илюзии. Но този път опитах и не успях.

— Значи си се вързал.

— Какво…

— Вързал си се, поне за няколко минути. Защото е било твърде голям удар, Кал. Всичко, на което държиш, е било унищожено. Куин, семейството ти, ние, градът. Останал си сам. Не си могъл да го спреш и всички са загинали, всичко е било изпепелено. Освен теб. Твърде голям удар — повтори Фокс. — Онези паяци никак не приличаха на истински. Но после видях ръката си, подута като пъпеш и окървавена. Раните бяха истински, така че мога да ви уверя, че Туис здравата се е потрудил.

— Мина повече от седмица след последния инцидент. И той започна от теб, Фокс. — Сибил сложи парче пица в една чиния и я отнесе до Гейдж. — Използвал е ревността на Блок, гнева му, може би чувството му за вина, заредил се е от него и е успял да настрои горкия човек срещу теб така, че да те нападне.

— Откъде ли е изсмукал ток този път? — Гейдж сви рамене. — Ако това е въпросът, в града е пълно с отрицателни емоции, както навсякъде другаде.

— Избира конкретен източник — възрази Кал. — Тогава е набелязал точно Блок. Сега — нас.

Сядайки, Сибил безмълвно плъзна поглед към Лейла.

— Бях разстроена и ядосана. Ти също — каза Лейла на Фокс. — Имахме… разногласия.

— Ако може да ни спретва подобен номер всеки път, когато някой от нас се разсърди, с всички ни е свършено — заключи Гейдж.

— И двамата сте били сърдити. — Куин се замисли как най-добре да се изрази. — Един на друг. Вероятно това е фактор. Може би когато емоциите са особено силни, между хора, които имат сексуална връзка, източникът е по-мощен.

Гейдж повдигна бирата си.

— Да, свършено е с нас.

— Според мен човешките емоции, които извират от кладенеца на привързаността — добави Сибил, — и добрият здравословен секс са много по-мощни от всичко, което онова копеле може да ни поднесе. Това не е въртене в кръг и наивно умиление, а изследване на човешките взаимоотношения и тяхната сила, на тази конкретна ситуация и начина, по който се е стигнало до нея. Колко пъти вие, тримата приятели, сте имали сцени като тази, която видях в кухнята?

— Каква сцена? — полюбопитства Куин.

— Нищо особено — промърмори Кал.

— Бяхте настръхнали един срещу друг, крещяхте и всеки момент щяхте да се сбиете. Беше… — Сибил се усмихна лукаво и леко кокетно. — … стимулиращо. Безброй пъти, убедена съм. Да се обзаложим ли? — попита тя Гейдж. — Безброй пъти, дори бих вдигнала залога, че неведнъж се е стигало до юмручни схватки. Но ето ви тук. Тук сте, защото дълбоко в себе си вие се обичате. Това е в основата, нищо не може да го промени. Нищо не може да разклати тази основа. Демонът ще размахва юмруци, ако има такива, срещу бариера, която е непроницаема за него. Ще се нуждаем от тази основа, както и от всички силни човешки емоции, особено ако се решим на онази по-вероятна лудост — ритуала с кръв.

— Измислила си нещо — заяви Куин.

— Мисля, че да. Но искам да изчакам, докато получа резултат от още няколко източника.

— Изплюй камъчето!

— Първо, трябва всички да направим още един поход до източника.

— Свещения камък — каза Фокс.

— Къде другаде?



По-късно Кал открадна момент насаме с Куин. Поведе я към спалнята й и притискайки я в прегръдката си, вдъхна от уханието й.

— Беше по-страшно — тихо заговори той, — по-страшно от всякога, защото за миг помислих, че съм те загубил.

— Беше по-страшно, защото не можех да те намеря. — Тя наклони глава назад, предавайки се на целувката. — По-трудно е, когато обичаш някого. Хубаво е, но е и по-тежко, можеш да загубиш твърде много.

— Искам да те помоля за нещо. Да заминеш, само за няколко дни — продължи припряно той. — Седмица или две. Зная, че имаш и други проекти, които се опитваш да вместиш. Почини си, може да си отидеш у дома в…

— Моят дом вече е тук.

— Знаеш какво имам предвид, Куин.

— Разбира се. Няма проблем. — Усмивката й бе слънчева като юнски ден. — Стига и ти да дойдеш с мен. Можем да си позволим кратка почивка. Какво ще кажеш?

— Говоря сериозно.

— Аз също. Ще замина, ако дойдеш с мен. Иначе по-добре се откажи. Не си и помисляй да спориш с мен — предупреди го тя. — Почти виждам как в главата ти се върти мисълта да ме ядосаш толкова, че да си тръгна. Не можеш. Няма да стане. — За по-убедително тя сложи ръце на раменете му и ги притисна. — Страхуваш се за мен. Аз — също, както и за теб. Вече всичко е свързано.

— Тогава отиди да си купиш булчинска рокля.

— Е, това вече е мръсна тактика. — Но тя се засмя и страстно го целуна. — Вече съм набелязала няколко модела, благодаря. Майките ни са се лепнали една за друга като с лепило и кроят планове за сватбата. Имахме тежък ден, Кал, но го преживяхме.

Той я притегли назад, отново вдъхвайки от аромата й.

— Трябва да се поразходя из града. Чувствам нужда да го видя отново.

— Добре.

— Ще изляза с Гейдж и Фокс.

— Разбирам. Върви. Стига да се върнеш при мен.

— Винаги — увери я той.



Когато Кал ги придума да излязат, най-напред обходиха квартала. Светлината чезнеше, здрачаваше се. Видя познатите къщи, дворове, тротоари. Мина покрай дома на прабаба си, където колата на братовчедка му бе паркирана на алеята, а покрай нея имаше разцъфнали и напъпили цветя.

Съзря къщата на момичето, по което бе хлътнал на шестнадесет години. Къде ли живееше тя сега? В Кълъмбъс, в Кливлънд? Помнеше само, че семейството й напусна града през есента, когато той бе седемнадесетгодишен.

През Седемте на онова лято баща й бе направил опит да се обеси на черния орех в задния им двор. Кал си спомни как сам отряза клона, и за да не губи твърде много време, го върза за дървото с въжето на шията му, докато яростта отмине.

— Не ти провървя с Мелиса Егхарт, а, смотаняко?

Колко типично за Гейдж бе да превърне спомена в пиперлива шега.

— Напротив, стигнах до втора база. Тъкмо напреднах към трета, когато положението стана напечено.

— Да. — Гейдж плъзна ръце в джобовете си. — Доста напечено.

— Съжалявам. Прав беше — обърна се Кал към Фокс. — Глупаво е да си го изкарваме един на друг.

— Забравете — каза Гейдж. — Много пъти съм се замислял дали да не си тръгна.