Нора Робъртс - Град на демони

— Все пак гласуваш „за“.

— Да, клоня в тази посока, стига да сме добре защитени, доколкото е възможно. А ти?

— Според мен нещата са петдесет на петдесет, което означава добър шанс.

— Може би, но се надявам да наклоня везните в нашата посока. — Сибил потърка окото си с ръка. — Сигурно…

— Какво има?

— Сигурно е защото прекарах целия ден пред монитора. Очите ми са уморени. — Посегна да отвори шкафа за чаши и подмина дръжката с няколко сантиметра. — Очите ми… О, господи! Не виждам. Не виждам.

— Почакай. Нека погледна.

Когато Гейдж обхвана раменете й и понечи да я завърти, тя се вкопчи в ръката му.

— Не виждам нищо. Само сивота. Всичко е сиво.

Гейдж я завъртя и дъхът му секна. Очите й, екзотичните й цигански очи, бяха скрити зад плътен бял пласт.

— Да поседнем. Това е измама. Просто още една измама, Сибил. Не е истина.

Но докато се притискаше към него и трепереше, Гейдж започна да изпада в унес.

Озова се в малкия задушен апартамент, в който някога бе живял с баща си, над залата за боулинг. Миризмите събудиха у него ужасяващи спомени. Уиски, тютюн, пот, неизпрани чаршафи и неизмити съдове.

Видя стария диван с изтъркани странични облегалки и сгъваемия стол със залепена с тиксо седалка. Лампионът светеше, високият лампион до дивана. Но той бе счупен, спомни си Гейдж. Счупи го преди години, когато блъсна баща си назад. Най-сетне бе станал достатъчно едър и силен, за да използва юмруците си.

„Не, помисли си Гейдж, никога вече няма да се върна тук.“ Отиде до вратата и сграбчи дръжката. Тя не помръдна, накъдето и да я въртеше, колкото и силно да я дърпаше. Шокът го връхлетя, когато погледна към ръката си на дръжката и видя ръка на дете.

„Отново през прозореца“, каза си той. По гърба му се стичаше пот. Не за първи път щеше да се измъкне по този начин. Борейки се с импулса да побегне, влезе в старата си стая — неоправено легло, разпилени учебници, тоалетка, лампа. Нищо не се виждаше. Всичките му съкровища — комикси, бонбони, играчки — бяха скрити на сигурно място.

Прозорецът не се отваряше. Когато в отчаянието си направи опит да счупи стъклото, то остана непоклатимо. Завъртя се, търсейки изход, и видя лицето си в огледалото над тоалетката. Малко, мургаво и изпито. И ужасено.

Лъжа. Поредната лъжа. „Вече не съм хлапак“, каза си той. Не беше безпомощно седем-осемгодишно момче, а напълно зрял мъж.

Но когато чу вратата да се отваря с трясък и тежките тромави стъпки на пияния си баща, отново се превърна в треперещо хлапе.

Фокс удряше и риташе паяците. Вече гъмжаха по бюрото му и се спускаха като водопад от ръбовете към пода. Скачаха върху него и ненаситно хапеха. При всяко ухапваме отровата го изгаряше, плътта му се издуваше и напукваше като гнил плод.

Умът му не можеше да се успокои, не можеше да възвърне самообладанието си, когато десетки от тях пълзяха по краката и ризата му. Стъпкваше ги на пода, на пътеката и дишаше тежко, през стиснати зъби. Двойните врати на кабинета, които бе оставил отворени, се затръшваха. Докато пристъпваше назад към тях, прозорците почерняха от паяци.

Трепереше, сякаш гори от треска, но затвори очи и си заповяда да овладее дишането си. Те пълзяха, драскаха и хапеха цялото му тяло и Фокс изпита желание просто да се предаде и да закрещи.

„Виждал съм и по-страшни неща“, каза си той. Пулсът му отекваше като удари на чук по наковалня, докато се бореше за малко спокойствие. „Да, виждал съм и по-страшни неща. Имал съм и по-ужасяващи преживявания, копеле. Какво е някакво си гъмжило от паяци? Утре ще се обадя на службата за борба с паразити, но те не са истински, нещастнико. Ще изтърпя това. Ще издържа, докато енергията ти свърши.“.

Неистовият гняв в него надделя над страха и отвращението. Пулсът му започна да се успокоява.

Разигравай ни както искаш, копеле. Ние няма да си играем, когато се изправим срещу теб. Този път ще те довършим.

Почувства студената вълна, която изгаряше жестоко — като ухапванията.

Ще умрете в агония.

Няма да стане, помисли си Фокс, вдъхвайки си кураж. Няма да стане, мамка му. Грабна един паяк от ръката си и го смачка в шепа. Кръвта и слузта потекоха между пръстите му като лава.

Западаха от него, един по един. Те бяха тези, които агонизираха, докато умираха. С подути ръце, Фокс бутна вратите и най-сетне побягна — не заради себе, а заради Лейла. Един от писъците, които отекваха в главата му, бе неин.

Докато тичаше, от раните му капеше кръв, но вече заздравяваха.

Скъсяваше пътя, преминавайки през сгради, прескачаше огради, спринтираше през дворове. Видя Куин да стои разтреперана по средата на улицата.

— Загубих се. Загубих се. Не зная какво да правя. Не мога да се прибера у дома.

Той хвана ръката й, повличайки я със себе си.

— Едно и също място. Все се връщам тук. Не мога…

— Прогони го! — изкрещя Фокс. — Освободи се от него.

— Не зная откога… Дори не зная колко време… Кал!

Тя се отдръпна и отнесе онова, което излъчваше, със себе си, когато побягна към Кал, застанал до виещото куче.

— Всичко е опустошено, всичко е изчезнало. — Кал сграбчи Куин в прегръдката си и притисна главата й към шията си. — Мислех, че всички сте загинали. Не можех да ви намеря.

— Това са лъжи. — Фокс го побутна назад. — Лъжи. Господи, не чувате ли виковете й?

Втурна се към другата страна на улицата, хукна нагоре и нахълта в квартирата. Докато препускаше по стълбите, страхът й го разкъсваше отвътре, както паяците бяха разкъсвали плътта му. Писъците секнаха. Но ехото го отведе при нея и го накара да блъсне вратата на банята, където тя лежеше гола и в безсъзнание на пода.

В кухнята Сибил извика, чувайки входната врата да се отваря с трясък. Размаха ръце във въздуха и тръгна слепешком напред. Сивата завеса затрептя и изтъня. Щом очите й се проясниха, избухна в ридания. Видя Гейдж, само Гейдж, блед като платно и вперил уплашен поглед в нея. Когато се хвърли в ръцете му, той я хвана, за да даде опора колкото на нея, толкова и на себе си.