Нора Робъртс - Град на демони

— Благодаря ти. — Потърка буза в неговата. — Благодаря ти, Фокс.

Лейла забеляза как светлината се върна в очите му. Тъгата отшумя и на нейно място засия радост. Нейните очи се насълзиха, когато го видя да целува Пола и да прегръща нея и сестра си, така че тримата станаха едно цяло за миг.

Джоан се приближи и застана точно срещу Лейла. Целуна я по челото, по двете бузи и леко по устните.

— Току-що отговори на въпроса ми.

Уикендът отмина неусетно и в началото на новата работна седмица в Холоу все още бе тихо. От небето се изсипа дъжд, който задържа температурите по-ниски, отколкото повечето хора очакваха през април. Но фермерите разораваха нивите си, а пролетните цветя разцъфтяваха. Магнолията зад кантората на Фокс бе отрупана с розови чашки и лекият бриз развяваше стръкове с напъпили лалета, които скоро щяха да засияят в яркожълто или алено. Крушовите дръвчета покрай главната улица бяха покрити с пъпки и цвят. Прозорците блестяха, след като търговците и домакините бяха предприели пролетно почистване. Когато дъждът отмина, градът, който Фокс обичаше, заблестя като скъпоценен камък в подножието на планината.

С нетърпение бе очаквал този слънчев ден. Възползвайки се от него, задърпа Лейла от бюрото й.

— Излизаме.

— Тъкмо щях…

— Може да почака, докато се върнем. Погледнах графика, свободни сме. Виждаш ли това навън? Тази странна, непозната светлина? Нарича се слънце. Да излезем и да му се насладим.

Реши въпроса, като я повлече към вратата.

— Какво се върти в ума ти? — попита Лейла.

— Секс и бейзбол. Обичайните пролетни забавления на един млад мъж.

Краищата на косите й затанцуваха от вятъра, когато присви очи срещу него.

— Няма нито да правим секс, нито да играем бейзбол в сряда по пладне.

— Тогава ще се задоволим с разходка. След още няколко седмици ще можем да свършим малко истинска градинарска работа.

— Занимаваш се с градинарство?

— Едно фермерско дете не прекъсва връзката си със земята. Имам няколко сандъчета за пред кантората. Аз засаждах, а госпожа Хоубейкър даваше разумни съвети.

— Сигурно и аз ще мога да давам съвети.

— Не се и съмнявам. Вие трите бихте могли да си направите хубава зеленчукова и билкова градина в задния двор, даже и няколко цветни лехи откъм улицата.

— Така ли?

Фокс хвана ръката й и леко я залюля, докато вървяха.

— Не обичаш да си цапаш ръцете?

— Бих опитала. Нямам опит като градинарка. Майка ми засаждаше това-онова, освен това имах саксии с цветя в апартамента си.

— Ще бъдеш страхотна. Цветове, форми, нюанси… Човек обича да се занимава с това, в което е добър.

Свиха по тротоара към сградата, в която се бе намирало магазинчето за сувенири. Сега витрината му стоеше празна. Потискаща гледка.

— Изглежда запуснато — отбеляза Лейла.

— Да. Но не е нужно да остава така.

Очите й се отвориха широко, когато той извади ключове и отвори входната врата.

— Какво правиш?

— Показвам ти възможностите.

Фокс влезе и включи осветлението.

Както много бизнес сгради на Главната, и тази по-рано бе представлявала жилище. Имаше широк вход, а старият дъбов паркет бе чист и гол. От едната страна се виеше стълба с масивен парапет, излъскан от плъзгането на поколения ръце. Сводест коридор в дъното водеше до още три помещения, наредени едно до друго. През средното се излизаше на красива закрита веранда с изглед към тесния заден двор, в който люляците всеки момент щяха да разцъфнат.

— Сякаш никога не е било тук. — Лейла потърка парапета на стълбите. — Магазинчето. Останали са само рафтове и отпечатъци по стената, където са висели разни неща.

— Харесват ми празните сгради — заради потенциала, който имат. Тази предлага много възможности. Има стабилни основи и добра водопроводна инсталация. И тя, и електрическата са подновени. Добро място, светлина, съвестен хазяин. И доста простор. Собствениците на магазина са използвали втория етаж за склад и офис. Предвидливо… ако клиентите трябваше да се качват по тази стълба, все някой можеше да се спъне и да се стигне до съд.

— Говориш като адвокат.

— Трябва да се запушат дупките от пирони, да се пребоядиса. Дограмата е добре. — Фокс потърка перваза. — Оригинална. Някой е направил това преди сто години. Придава атмосфера, говори за уважение към историята. Какво мислиш?

— За дограмата ли? Чудесна е.

— За всичко тук.

— Е… — Лейла запристъпва бавно, както правеха хората в празни сгради. — Светло е, просторно, добре поддържано, с достатъчно скърцащи дъски на пода, за да придава атмосферата, за която говориш.

— Можеш да постигнеш много тук.

Тя рязко се завъртя към него.

— Аз ли?

— Наемът е разумен. Мястото е идеално. Има предостатъчно пространство. Можеш да отделиш нишата отзад със завеси за пробни. Ще имаш нужда от рафтове, витрини, закачалки, за да окачаш дрехи. — Докато оглеждаше, Фокс пъхна палци в предните си джобове. — Случайно познавам няколко сръчни майстори.

— Предлагаш да открия магазин тук?

— Да правиш това, в което си добра. Няма нищо подобно в града. И в цялата околност. Можеш да постигнеш нещо тук, Лейла.

— Фокс, това е просто… немислимо.

— Защо?

— Защото… — „Нека преброя пречките“, помисли си тя. — Не мога да си го позволя, дори ако…

— За това са бизнес кредитите.

— От години не съм мислила сериозно за отваряне на собствен магазин, наистина. Не зная откъде бих започнала, дори и да съм убедена, че искам свой магазин. За бога, Фокс, не зная какво ще се случи утре, още по-малко — след месец. Или след шест месеца.

— А какво искаш днес? — Фокс бавно запристъпва към нея. — Аз зная какво искам. Искам теб. Искам да бъдеш щастлива. Щастлива тук, с мен. Джим Хокинс ще ти даде магазина под наем и без проблем ще получиш кредит, за да започнеш. Говорих с Джо в банката…

— Говорил си за това? За мен?

— Нищо конкретно. Само обща информация. Набелязах какво ще ти трябва на първо време, проверих какви са необходимите документи и цената на лиценза. Имам папка за теб. Ти обичаш папките, така че събрах всичко в една.

— Без да се консултираш с мен.

— Събрах всичко в папка, за да мога да ти бъда консултант и да имаш нещо черно на бяло за преглеждане, докато обмисляш идеята.

Лейла се отдалечи.

— Не биваше да си правиш труда.

— Такова е призванието ми. А това тук… — Фокс разпери ръце във въздуха — е твоето призвание. Не ми казвай, че искаш да работиш в офис до края на живота си.

— Не, няма да го кажа. — Тя се обърна към него. — Не очаквай да кажа, и че съм готова да се впусна в бизнес начинание, което не съм сигурна дали желая, в град, който може би няма да съществува след няколко месеца. Дори и да искам собствен бизнес, не съм мислила да го започна тук. Дори и да искам да отворя магазин, как да мисля за всички подробности сред тази лудост?

Той остана мълчалив за миг и Лейла би се заклела, че чу диханието на старата къща.

— Вярвам, че е важно да преследваш мечтите си, когато край теб цари лудост. Моля те да помислиш върху това. По-скоро върху нещо, за което досега не си се замисляла. Да останеш. Да откриеш магазин, да ми помагаш в офиса, да основеш нудистка колония или да плетеш макраме. Не ме интересува, стига да се чувстваш щастлива. Но искам да помислиш за оставане, Лейла, не само докато надвием едно вековно зло, а за цял живот. За живот тук, с мен.

Докато тя стоеше с втренчен в него поглед, Фокс се приближи още.

— Запази това в някое кътче на съзнанието си. Влюбен съм в теб. Отчаяно, безвъзвратно влюбен. Можем да изградим нещо добро, стабилно и истинско. Нещо, което да прави всеки ден значим. Това е моето желание. Помисли си и когато решиш, ми кажи какво искаш.

Той тръгна обратно към вратата, отвори я и изчака.

— Фокс…

— Не искам да чувам, че не знаеш. Разбирам. Кажи ми, когато решиш. Малко си разстроена и смаяна, разбирам и това — каза той, докато заключваше. — Почини си до края на деня.

Лейла понечи да възрази, лицето й го издаде. Но размисли.

— Добре. Трябва да свърша някои неща.

— Тогава ще се видим довечера. — Той се отдръпна крачка назад. — Тази сграда не е единственото нещо с потенциал.

Обърна се и се отдалечи по тротоара под априлското слънце.