— Все пак, добре че ти е казал. За Фокс беше мъчително да го таи в себе си. — Кал понечи да отпие, но остави чашата и се намръщи. — Откъде се взе това кафе?

— Той ми купи кафемашина.

Кал се усмихна.

— Ще се оправи, Лейла. Понякога този спомен го връхлита. Не често, но когато се случи, е тежко.

— Обвинява себе си, което е глупаво — припряно каза тя и Кал повдигна вежди. — Но я е обичал и не може да се отърси от това. Каза ми, че веднага щом е разбрал, че я няма във фермата, е тръгнал да я търси. Ти си пострадал при спасяване на хора… на деца от пожар. Някакъв тип стрелял напосоки в града, а онзи кучи син Напър го нападнал с бейзболна бухалка… и все пак не може да си прости, че не е успял да й попречи да скочи.

— Ето какво може би не ти е казал, извинявай, ако греша. Той също беше обгорен, не колкото мен, но доста зле. След позвъняването по телефона хукна пред нас с Гейдж. По пътя срита Проктър, онзи с пушката, право в топките, хвърли оръжието му на Гейдж и продължи. Натупа едното от двете момчета, които бяха нападнали горката жена на тротоара. Аз хванах другото, но се забавих. А после и Напър. Фокс отнесе удар с бухалката. Ръката му беше счупена.

— Господи!

— Гейдж се втурна като разярен овен и Фокс отново хукна напред. Двамата едва успяхме да удържим Напър. Фокс вече бягаше по стълбите, когато влязохме в старата библиотека. Вътре беше истински ад. И ние се забавихме. Тя се готвеше за скок, полетя от ръба точно когато излязохме на покрива. Помислих, че и той ще се хвърли след нея. Беше изпоцапан с кръв от бой, от ударите на книгите, които се бяха разхвърчали срещу него като снаряди, и бог знае още какво. Не можеше да стори нищо. Знае го. Но понякога споменът го сграбчва и го задушава.

— Ако му бе повярвала, ако му се бе доверила и направила онова, което му е обещала, щеше да е жива.

Спокойните сиви очи на Кал погледнаха право в нейните.

— Да. Точно така.

— Но той не я упреква.

— По-трудно е да виним мъртвите.

— Не и за мен, точно в този момент. Ако го бе обичала достатъчно, ако му бе повярвала и удържала на обещанието си… нямаше да е нужно да рискува живота си, за да я спасява. Не му го казах, въпреки че трудно се сдържах. Но се чувствам по-добре сега, след като го изрекох на глас.

— Аз съм го изричал право в лицето му. Олекна ми, но явно нямаше същото въздействие върху него.

Лейла кимна.

— Има и друго. Защо Карли? Не е била от този град, и очевидно се е заразила за минути. Толкова силно, че да се самоубие.

— Случвало се е и друг път. Главно с хора от града, но е увличало и гости.

— Сигурно са станали жертви на някой местен, който е бил заразен. А тя, любимата на един от вас, е била увлечена мигновено. Това ме кара да се замисля, Кал. Питам се как я е чул, как е успяла да го повика и да изчака, докато той излезе на покрива, за да скочи пред очите му.

— Накъде биеш?

— Не съм сигурна. Струва си Сибил да направи проучване за нея, за рода й. Може би е свързана. Може би Карли е разклонение на някое от нашите заплетени родословия.

— И Фокс случайно се е влюбил в нея?

— Именно. Не мисля, че е имало нещо случайно. Кал, ти бил ли си влюбен, истински влюбен в друга преди Куин?

— Не — отвърна той без колебание и замислено отпи още глътка кафе. — Мога да те уверя, че и Гейдж не е.

— То използва емоциите — изтъкна Лейла. — Какъв по-добър начин за причиняване на болка — да използва любовта на един от вас? Да я завърти като нож в сърцето му? Не вярвам, че е била обсебена случайно, Кал. Мисля, че е била избрана.

Петнадесета глава

Вечерта се събраха да почетат и за първи път от много страници и много месеци, изминали за Ан, тя пишеше за Джайлс и Туис.

„Нова година е. Преход от онова, което е било, към онова, което е и може би ще бъде. Джайлс ме помоли да изчакам до началото на новата година, преди да пиша за случилото се през старата. Дали тези преходи във времето наистина изграждат щитове срещу мрака?

Той ме изпрати надалеч, преди да започнат родилните ми болки. Не можеше да изпълни дълга си, ако бях до него. Срамувам се, че плаках, че със сълзите си и отчаяните си молби го накарах да страда. Не можеше нито да бъде разколебан, нито да ме изпрати разплакана. Изтри сълзите ми с пръсти и се закле, че ако такава е волята на боговете, един ден отново ще се намерим.

В онзи момент не ми беше до боговете с техните повели, капризния им нрав и студените им сърца. Все пак моят любим им се бе врекъл далеч преди да се врече на мен, а нима мога да съпернича на богове? Той имаше своя дълг, своите битки, а аз… сложи ръце на корема ми, където растеше новият живот… аз имах своите. Без мен стореното от него не би означавало нищо и усилията му щяха да са напразни.

Не се разделихме със сълзи, а с целувка, докато синовете ни ритаха между нас. Тръгнах със съпруга на братовчедка си, надалеч от любимия, от колибата, от камъка. Тръгнах в една топла юнска нощ и докато се отдалечавах, той извика след мен: «Това не е смърт».

В дома на братовчедка си намерих добротата, за която вече писах на други страници. Приютиха ме, запазиха тайната ми дори когато той дойде. Звярът. Мракът. Туис. Треперех от страх и болка на леглото в таванското помещение на малката им къща. Яви се в човешкия си образ, когато синовете ми започваха своята битка за живот.

Почувствах тежестта му върху сърцето си. Пръстите му се прокрадваха през въздуха, търсеха ме, както ястреб търси заек. Но не ме откриха. Когато съпругът на братовчедка ми отказа да участва с факла и омраза в похода срещу моя любим, към колибата и камъка, почувствах яростта на Туис. Мисля, че долових и озадачение. Той нямаше власт тук.

Флетчър, милият Флетчър, бе спасен от онова, което щеше да се случи до Свещения камък.

Знаех, че ще бъде тази нощ. Разбрах го при първите болки. Край, който не е край, и ново начало. Нещата бяха свързани, както желаеше Джайлс, каквато бе волята му. Нека демонът вярва, че е негово дело, негова воля, но Джайлс завъртя ключа. Джайлс щеше да плати за отварянето на ключалката.

Скъпата ми братовчедка мокреше лицето ми. Не можехме да повикаме акушерка или майка ми, от която отчаяно се нуждаех. Не любимият ми крачеше неспокойно в стаята долу, а Флетчър, толкова силен, толкова предан. Докато болките се усилваха и вече не можех да сдържам виковете си, видях своя любим да стои до камъка. Видях факлите, които горяха в мрака. Видях какво се случи там.

Дали бе видение на замаяна родилка, или скромната ми дарба? Мисля, че и двете, първото подсилваше второто. Той знаеше, че съм там. Моля се да не е било просто желание на страдащото ми сърце, а истина. Знаеше, че съм до него, защото чух мислите му да се стремят към моите и да ги достигат за един благословен миг.

«Бъди силна, любима, пази се».

Беше сложил амулета със зеления камък и червените петна по него блестяха на светлината на огъня и факлите, с които онези хора вървяха към него.

Спомних си думите, които изрече като заклинание до камъка.

«Нашата кръв, неговата кръв, тяхната кръв. Едно на три части и три в едно цяло».

Напъвах, в болки и кръв се борех за живота. Виждах лицата на онези, които бяха дошли за него. Скърбях заради онова, което им бе сторено, онова, което щеше да ги сполети. Чух младата Хестър Дийл да заклеймява него и мен. И продължавах да напъвам. Видях да побягва, когато Джайлс я освободи. Беше потна, изцапана с кръв, обезумяла.

Видях демона в очите на човека и омразата на мъжете и жените, заразени от него като от чума.

Тя се надигна в огъня, силата на любимия ми. При саможертвата му лумнаха пламъци, кръвта около камъка закипя. Първият ни син се роди, докато бях заслепена от светлината. Виковете ми се сляха с писъците на обречените.

Докато огънят бушуваше и изпепеляваше земята, синът ми проплака за първи път. В неговия глас и тези на братята му, когато излязоха от утробата ми, чух надежда. Чух любов.“

— Това потвърждава много от нещата, които вече знаем — отбеляза Кал, когато Куин затвори дневника. — И поражда нови въпроси. Не може да е съвпадение, че Ан е родила точно когато Дент се е изправил срещу Туис.

— Силата на живота. Невинният живот. — Сибил започна да изброява, свивайки по един пръст. — Мистичен живот. Болка и кръв. На Ан, на Дент, на демона. На хората, последвали Туис. Интересно е и това, че Туис е дошъл до къщата, където Ан се е криела, и не е получил нищо. Още тогава хората в тази къща и земите около нея са били защитени.

— Дент се е погрижил, нали? — предположи Лейла. — Не би изпратил Ан там, без да знае, че е в безопасност. Ан и синовете им. — Погледна Фокс. — И техните наследници.

— Знаела е какво ще се случи. — Фокс не бе пожелал бира или вино, нито дори кока-кола, и пиеше вода. — Знаела е, че всеки, оказал се до колибата на Дент в онази нощ, е обречен да бъде принесен в жертва.

— Чия е вината? — попита Гейдж. — Не биха отишли там, ако Туис не ги е повел. Ако Дент не бе направил хода си, те са щели да го изгорят с факли.

— Все пак са били хора, невинни хора. Но… — продължи Сибил, преди той да възрази: — съгласна съм с теб почти за всичко. Можем да добавим, и че ако Джайлс не бе сторил нищо или тактиката му се бе оказала несполучлива, заразата е щяла да се разпространи, да ги накара да се избиват помежду си, за да се храни от яростта им. Ан го е приела. И аз съм склонна да го приема.