Нора Робъртс - Град на демони

Тя размаха пръст срещу него и присви очи.

— Когато замина, можеш да бълваш колкото искаш цинизми, но докато все още съм тук, внимавай с езика.

— Да, госпожо. Госпожо Хоубейкър…

— Не ме гледай като виновно кутре, Фокс О’Дел. Неведнъж сме говорили за това.

Така беше, и Фокс долавяше тъгата и уплахата й. Нямаше смисъл да я товари със собствените си тревоги.

— Ще запазя касичката за глоби за неприлични думи, да ми напомня за вас.

Тя се усмихна.

— Както върви, докато се пенсионираш, ще натрупаш цяло състояние в тази касичка. Въпреки това ти си добро момче, Фокс. И добър адвокат. Е, няма нужда да стоиш повече тук. Нямаш ангажименти до края на деня. Аз ще свърша още едно-две неща и ще заключа.

— Добре. — Но той се спря на прага и извърна глава към нея. Снежнобелите й коси бяха съвършено оформени, а синият костюм — безупречен. — Госпожо Хоубейкър… вече ми липсвате.

Фокс затвори вратата след себе си и пъхна ръце в джобовете си, докато слизаше по стъпалата към тротоара. При изсвирването на клаксон извърна глава и махна с ръка на Дени Моузър, чието семейство държеше местната железария. Дени, който играеше на трета база в отбора на „Хокинс Холоу Бъкс“ в гимназията.

Дени Моузър, който през последните Седем бе подгонил Фокс с тръбен ключ и настървение на убиец.

Ще се случи отново, помисли си Фокс. След броени месеци щеше да се повтори, ако не успееха да го спрат. Сега Дени бе женен и имаше дете — и може би този път през юли щеше да хукне с тръбния ключ след съпругата или малкото си момиченце. А може би жена му, някогашна мажоретка и настояща лицензирана детегледачка, щеше да пререже гърлото на съпруга си, докато спи.

Вече се бе случвало, тази масова лудост бе обхващала обикновени и почтени хора. И щеше да се повтори още веднъж. Освен ако…

Фокс закрачи по широкия тротоар във ветровитата мартенска вечер, с мисълта, че за нищо на света не бива да допусне да се случи отново.

Навярно Кал все още се намираше в боулинг клуба. Щеше да отскочи до там, може би за ранна вечеря. Заедно щяха да поумуват в каква посока да поемат по-нататък.

Когато наближи площада, видя отсреща Лейла да излиза от „При мамчето“ с найлонова торбичка в ръка. Тя се поколеба, когато го забеляза, и тогава го прониза остра тръпка на раздразнение. После нехайно му помаха, докато двамата вървяха към светофарите от двете страни.

Навярно заради раздразнението бе трудно да реши дали да постъпи както му се струва естествено — да изчака на своя тротоар тя да пресече и да я заговори, или както дори от разстояние почувства, че би предпочела — да продължи по главната улица, за да не се засекат. Така или иначе, почти бе стигнал до ъгъла, когато долови страха, внезапен и натрапчив. Спря и рязко вдигна глава.

Там, на жиците, които се кръстосваха над главната улица и Лоукъст, съзря гарваните.

Десетки бяха накацали плътно един до друг, напълно неподвижни. Стояха настръхнали, с прибрани криле, и той знаеше, че го наблюдават. Когато погледна отвъд улицата, разбра, че и Лейла ги вижда, сама усетила присъствието им или проследила неговия поглед.

Фокс не побягна, въпреки импулсивния порив да се втурне към нея. Просто прекоси широката улица с големи, енергични крачки дотам, където бе застанала, притискайки бялата найлонова торбичка.

— Истински са — едва прошепна Лейла. — Отначало помислих, че е поредната… но са истински.

— Да. — Той притисна ръката й. — Да влезем вътре. Трябва да влезем. После…

Изведнъж замълча, усещайки първото раздвижване зад гърба си, само пърхане във въздуха. Широко отворените и огромни очи на Лейла издадоха, че вече е твърде късно.

Светкавичното размахване на криле ги връхлетя като торнадо. Фокс я побутна с гръб към стената и надолу. Когато лицето й се озова до гърдите му, обви ръце около нея и я закри с тялото си.

Край него и зад него се разхвърчаха счупени стъкла. Спирачки изскърцаха сред шумотевицата от дрънчене на метал. Чуваше писъци и забързани стъпки, усещаше яростта, с която птиците се стоварваха върху гърба му, и острата болка при забиването на човките. Знаеше, че оглушителните удари и звукът от мокро свличане са от размазващите се в стени и прозорци птичи тела, които падаха безжизнени по улицата и тротоара.

Всичко отмина бързо, за не повече от минута. Някакво дете не преставаше да пищи — един и същ дълъг пронизителен вик, отново и отново.

— Стой тук. — Леко задъхан, Фокс се наведе назад и Лейла успя да види лицето му. — Не мърдай.

— Раните ти кървят. Фокс…

— Просто стой тук.

Той скочи на крака. На кръстовището се бяха сблъскали три коли. По предните им стъкла имаше пукнатини, подобни на паяжини — там, където птиците ги бяха връхлетели. Смачкани калници, забеляза той, докато бързаше към мястото на катастрофата, изкривени брони, разклатени нерви…

Можеше да е много по-страшно.

— Добре ли са всички?

Не чуваше думите. Не видя ли какво стана? Спускаха се право към колата ми! Вместо това слушаше мислите си. Натъртвания и синини, обтегнати нерви, някоя и друга драскотина, но не и сериозни наранявания. Остави на други да се погрижат за разчистването и се върна при Лейла.

Тя стоеше срещу група хора, наизскачали от „При мамчето“, от магазините и офисите от двете страни.

— Дяволска работа — каза Мег, главната готвачка и барманка, втренчила поглед в разбитото стъкло на гостилницата. — Наистина дяволска.

Свикнал с подобни гледки, че и по-ужасяващи, Фокс сграбчи ръката на Лейла.

— Да се махаме оттук.

— Не трябва ли да направим нещо?

— Няма с какво да помогнем. Ще те изпратя до дома, а после ще се обадим на Кал и Гейдж.

— Ръката ти… — В гласа й прозвуча напрежение и почуда. — Раната на ръката ти вече зараства.

— Една от странностите — мрачно каза той и я повлече към отсрещната страна на главната улица.

— Аз не съм дарена с тази способност — тихо заговори тя, докато подтичваше, за да следва бързите му, широки крачки. — Ако не ме беше закрил, щяха да ме разкъсат. — Повдигна ръка към драскотината на лицето му, която бавно изчезваше. — Но те боли. Когато се нараниш, и после, докато заздравява, боли. — Лейла сведе поглед към преплетените им пръсти. — Усещам го.

Но когато Фокс понечи да я пусне, тя притисна ръката му.

— Не, искам да го почувствам. Прав беше. — Погледна назад към труповете на гарвани, разпилени по площада, и малкото момиченце, което плачеше неудържимо в прегръдката на ужасената си майка. — Неприятно ми е да призная, че беше прав — трябва да положа усилия. Но това е истината. Няма да съм полезна, ако не приема дарбата, която нося в себе си, и не се науча да я използвам. — Отново се обърна към него и дълбоко си пое дъх. — Е, край на затишието.