— Според мен има и друго. — Лейла протегна ръка и докосна книгата, която Куин бе оставила. — Пише за шиене, за готвене и за жегата, защото чувства нужда да се дистанцира. Не споменава за Джайлс, жертвите и събитията. Не пише за онова, което мисли или се страхува, че ще се случи. Просто моментът е бил такъв.

Погледна Фокс и той кимна.

— И аз клоня в тази посока. Важното е онова, за което не пише. Нужно е усилие, за да преживее всеки ден. Запълва времето си с обикновени дейности. Но не вярвам да не е мислила за събитията преди и след онази нощ. Да не е изпитвала силни чувства. Не е било отдих, а по-скоро… Искала е да открием дневниците, дори този, който е пълен с подробности. Според мен… тя иска да каже, че след голямата загуба, личната жертва, ужаса, речете го както искате, идва ново начало, раждане. Животът продължава. Важното е човек да продължи да живее, да се занимава с обикновени неща. Както правим ние, нали? През всеки следващи седем години. Живеем.

— И какъв извод можем да направим? — попита Гейдж.

— Че част от процеса е просто да се живее. Това натрива носа на Туис всеки ден. Дали той знае? В пъкъла, където го е пратил Дент, дали знае? Мисля, че да, и се измъчва всяка сутрин, когато ставаме и се залавяме за обичайните си занимания.

— Харесва ми тази теория. — Куин потърка устни с пръст. — Може би дори така силата му намалява. Той се храни с отрицателни емоции, с агресивност. Когато има възможност, ги подхранва и те го зареждат. Не е ли логично да е валидно и обратното? Че обикновените емоции и действия, и проявите на любов отнемат от силата му?

— Купонът за Свети Валентин. — Лейла изправи гръб на стола си. — Нещо обикновено, забавно и весело. Той се опита да го развали.

— И по-рано, в ресторанта на хотела. Беше сплашване — напомни й Куин. — Но може би изборът на време и мястото е фактор. Имаше двойка, която празнуваше, флирт на свещи и чаша вино.

— Какво правиш, когато те ужили пчела? — попита Сибил. — Замахваш да я удариш. Може би сме го ужилили няколко пъти. Ще си припомним всички инциденти, за които знаем, всички видения. Тази идея води до друга. Когато нещо бъде записано, то добива сила, особено имената. Възможно е да е искала да изчака да мине известно време. Докато се почувства по-сигурна.

— Ние написахме думите — промълви Кал. — Онези, които изрекохме в нощта до камъка за ритуала, с който станахме кръвни братя.

— Придали сте им по-голяма сила — съгласи се Куин. — Записването, ето още един отговор. Ние записваме всичко. Може би това му дава сила и му е помогнало да започне по-отрано със заплахите, но носи и по някое ужилване.

— Когато знаем какво трябва да правим, когато мислим, че сме наясно какво ще ни струва — продължи Фокс, — трябва да го отбелязваме. Както е направила Ан, както и ние в онази нощ.

— Подписано с кръв при новолуние.

Сибил се усмихна и погледна Гейдж.

— Не бих отхвърлила тази идея напълно.

Гейдж стана и тръгна към кухнята. Искаше още кафе. По-скоро, искаше да си почине от досадното бърборене. Засега, а както изглеждаше, така щеше да е и още известно време, само говореха и не предприемаха нищо. Смяташе се за търпелив човек, трябваше да бъде, но ръцете го сърбяха за действие.

Когато Сибил влезе, не й обърна внимание. Не беше лесно. Тази жена не можеше да остане незабележима, но Гейдж полагаше усилия.

— Не помагаш с нищо, като си толкова раздразнителен и скептичен.

Той се облегна с гръб на плота с кафето си в ръка.

— Затова излязох.

След миг размисъл, Сибил предпочете вино пред чай.

— Изглеждаш и малко отегчен. Но с такава нагласа не се постига нищо. Нови времена, нови настроения. — Имитирайки позата му, тя застана, облегната на другия плот с чашата вино. — Трудно е за хора като нас двамата.

— Като нас двамата?

— Измъчвани сме от видения за онова, което би могло да се случи и понякога се случва. Откъде да знаем какво да сторим и дали трябва да сторим нещо, за да го спрем, да го променим? Ако опитаме, дали няма още повече да влошим положението?

— Всичко е риск. Това не ме безпокои.

— Но те изнервя. — Тя отпи глътка. — Точно сега се нервираш заради начина, по който се развиват нещата.

— И как се развиват?

— Малката ни компания се разделя на двойки. Кю и Кал, Лейла и Фокс. Оставаме ти и аз, хубавецо. Не мога да те упрекна, че се дразниш от това. Всъщност, за твое сведение, и на мен не ми допада идеята пръстът на съдбата да ни побутва един към друг като шахматни фигури.

— Шахът е играта на Фокс.

Сибил въздъхна.

— Тогава — като карти от една и съща ръка.

Гейдж повдигна вежди с одобрение.

— Но има безброй други дами в тестето на масата. Не се обиждай.

— Няма за какво.

— Просто не си мой тип.

Когато тя се усмихваше, сякаш зазвучаваше песен на морска сирена.

— Повярвай ми, ако те бях набелязала, щеше да забравиш за всеки друг тип. Но няма нищо подобно. Дойдох да ти предложа съюз или сделка, както предпочиташ.

— Каква е сделката?

— Ще работим заедно и ще се борим заедно, ако се стигне до това. Ще обединим дарбите си, ако и когато се наложи. И няма да те съблазнявам или да се преструвам, че ти позволявам да ме сваляш.

— Не е нужно да се преструваш.

— В това отношение сме квит. Ти си тук, защото обичаш приятелите си, въпреки чувствата, които ти навява този град и спомените за някои хора в него. Обичаш ги и си напълно лоялен към тях. Уважавам това, Гейдж, и го разбирам. И аз обичам приятелките си и съм лоялна, за това съм тук. — Хвърли поглед към вратата и бавно отпи глътка вино. — Градът е чужд за мен, но не и хората в другата стая. Бих сторила всичко за тях. Както и ти.

— Е, значи се договорихме?

Той се оттласна от плота, подавайки й ръка. Застанал срещу нея, срещна погледа й. От нея струеше загадъчно ухание, изключително женствено.

— Кажи ми нещо. Вярваш ли, че след изпитанието ще хвърчат конфети и ще се лее шампанско?

— Те вярват. Това е почти достатъчно за мен. Останалото е само вероятност.

— Аз предпочитам вероятностите. Но… — Гейдж протегна ръка и хвана нейната, когато тя я подаде. — Сделката е сключена.

— Добре. Тогава…

Сибил понечи да се отдръпне, но той задържа ръката й.

— А ако бях отказал?

— Тогава щях да се принудя да те съблазня и да те превърна в свое послушно кученце.

Той широко се усмихна в израз на искрено одобрение.

— Да бе, кученце.

— Щеше да се изненадаш, ако не бяхме сключили сделка. — Тя остави виното си и го потупа по ръката, преди да освободи своята. После отново взе чашата си и тръгна към вратата, но се спря и се обърна назад. Шеговитият израз на очите й бе изчезнал. — Той е влюбен в нея.

Говореше за Фокс, осъзна Гейдж. За Кал нямаше съмнение.

— Да, зная.

— Не съм сигурна дали той знае, а Лейла — определено не. Все още. Това ги прави по-силни, но ще бъде по-трудно за тях.

— Особено за Фокс. Такава е съдбата му — отсече Гейдж, когато срещна въпросителния й поглед.

— Добре. Скоро ще имат нужда от нас, ще трябва да направим нещо повече. Не можеш да си позволиш лукса да бъдеш отегчен още дълго.

— Имала си видение?

— Сънувах, че всички те са мъртви, струпани като жертви върху Свещения камък. Ръцете ми бяха облени в кръвта им. По камъка пропълзяха пламъци, издигнаха се над него и ги погълнаха пред погледа ми. Не можах сторя нищо. Когато то излезе от мрака, с усмивка ме нарече своя дъщеря и ме прегърна. После ти изскочи от гората и уби и двама ни.

— Това е кошмар, не видение.

— Моля се на Бога да си прав. Както и да е, това е знак, че двамата с теб скоро трябва да заработим заедно. Няма да допусна ръцете ми да се изцапат с тяхната кръв. — Сибил здраво стисна столчето на чашата в ръката си. — Каквото и да ми коства, няма да го допусна.

Когато жената излезе, той остана в кухнята и се запита на какво е готова, за да спаси хората, които и двамата обичат.



От снега нямаше и помен, когато Фокс излезе от кантората си сутринта. Слънцето грееше от лазурносиньо небе и сякаш се надсмиваше над мисълта за зима. Зелените пъпки по дърветата нетърпеливо очакваха да се разширят. Теменужките бяха пламнали като пожар в сандъчето пред цветарския магазин.

Той свали якето си и спокойно закрачи по широкия тротоар. Долавяше свежото ухание на пролетта, топлият полъх галеше лицето му. Денят бе твърде приятен, за да го прекара затворен в кантората си. Беше ден за разходки в парка или посядане на верандата.

Щеше да заведе Лейла в парка, да подържи ръката й, да преминат заедно по моста и да я полюлее на някоя от детските люлки. Да слуша смеха й, докато се издига нагоре.

Хрумна му да й купи цветя. Нещо скромно и пролетно. Идеята го накара да забави крачките си, да се огледа и да се втурне към отсрещния тротоар. „Нарциси“, помисли си той, докато отваряше вратата на магазина.