От тази единствена реплика Фокс се почувства значително по-добре.

— Ще пренощувам тук. Ако тръгна към дома, ще се изкуша да се отбия при Лейла. А ако я видя, ще ми се прииска да я разсъблека.

— Искаш утре да бъдеш зареден — заключи Кал.

— Да. Глупаво и суеверно може би, но да.

— Диванът е на твое разположение, особено като знам, че няма да го изцапаш.

„Да, каза си Фокс, наистина има моменти, когато един мъж се нуждае от мъжка компания.“



Мартенската виелица действаше ужасно на настроението. Нямаше да се ядосва толкова, ако си бе направил труд да чуе прогнозата за времето. Щеше да облече зимното си палто, щом зимата бе решила да се завърне. Тънък бял пласт покриваше ранния жълт мъх по декоративните храсти. Няма да измръзнат, помисли си Фокс, докато караше обратно към Холоу. Тези предвестници на пролетта бяха жилави, свикнали с капризите и дори подлите номера на природата.

Беше му писнало от зимата. Въпреки че пролетта бе преход към лятото, а това лято щяха да дойдат Седемте, му се искаше да изрита зимата през прага и да затръшне вратата след нея. Проблемът бе, че имаше няколко хубави дни преди тази необичайна за сезона снежна буря. Природата подхвърляше по някой слънчев ден като примамка, за да дразни хората.

Снегът бързо щеше да се стопи, напомни си той. По-добре да мисли за отминалия спорен ден. Бе изпълнил и братския, и професионалния си дълг. Сега пътуваше към дома, за да се освободи от костюма и да пийне хубава студена бира. Щеше да види Лейла. И след вечерната сбирка да направи всичко възможно да се промъкне в леглото й или да я примами в своето.

Когато сви по главната улица, Фокс забеляза Джим Хокинс пред магазина за сувенири. Стоеше с ръце на кръста и гледаше сградата. Фокс спря до бордюра и спусна стъклото.

— Здравейте!

Джим се обърна. Беше висок мъж със замислени очи и твърда ръка. Застана до пикапа, навеждайки се към отворения прозорец.

— Как я караш, Фокс?

— Добре. Студено е навън. Да ви откарам ли до някъде?

— Не, излязох да се поразтъпча. — Джим погледна назад към магазина. — Съжалявам, че Лори и Джон са решили да го затворят и да напуснат града. — Когато се обърна към Фокс, очите му имаха мрачен израз и гласът му издаде тревога. — Мъчно ми е за всеки, който заминава.

— Зная. Беше тежък удар за тях.

— И ти си понесъл такъв. Чух за случилото се с Блок.

— Нищо ми няма.

— Когато виждам признаците, както сега, Фокс, ми се иска да можех да направя и нещо друго, освен да се обадя на баща ти да поправи някой счупен прозорец.

— Този път няма да е достатъчно да оцелеем, господин Хокинс. Ще го спрем завинаги.

— И Кал вярва в това. Аз също се опитвам да повярвам. Е — въздъхна той, — скоро ще позвъня на баща ти да погледне този магазин. Ще ремонтира това-онова. А аз ще потърся някого, който би искал да започне бизнес на Главната.

Фокс смръщи вежди.

— Мисля, че имам идея.

— Така ли?

— Трябва да помисля, да видя дали… Не е зле да ми се обадите, преди да започнете да търсите или да се спрете на нов наемател.

— С удоволствие. Холоу се нуждае от идеи. От бизнес на главната улица.

— И от хора, които ги е грижа, готови да помогнат с възстановяването — отбеляза Фокс, спомняйки си думите на Лейла. — Ще поговорим за това.

Фокс продължи. Вече имаше нещо ново, върху което да размишлява, нещо интересно. И нещо, което за него бе символ на надежда.

Паркира пред кантората, стъпи на студения мокър сняг и забеляза светлината от прозорците, която се отразяваше в стъклата му. Когато влезе, Лейла вдигна поглед от клавиатурата.

— Казах ти, че не е нужно да идваш днес — намръщи се Фокс.

— Намерих си работа. — Тя престана да набира и се завъртя към него. — Преподредих хранилището както ми е удобно. И кухнята, и част от папките. После… Още ли вали?

— Да. — Той свали тънкото си яке. — Минава пет, Лейла.

Не одобряваше идеята да стои сама в кантората с часове.

— Увлякох се. Бяхме толкова съсредоточени върху дневниците, че забравихме за други насоки. Сибил издири вестникарски статии за Седемте, легендите, които се носят, пасажи от книги за Холоу. Разпределям ги в отделни файлове. По хронология, география, вид инцидент и прочие.

— Материали от двадесет години. Ще ти трябва доста време.

— Справям се по-добре, когато имам система и ред. Освен това всички знаем, че за времето и размера на щетите сведенията са оскъдни. — Лейла приглади косите си назад и наклони глава. — Как мина в съда?

— Добре.

— А мога ли да попитам за преди съда?

— Свърших своята част от работата. Казаха, че мога да… дам втората доза на Сейдж да я занесе сутринта. Тогава, предполагам, ще трябва да почакаме да видим дали някой войник е проникнал в базата.

— В наши дни не се чака дълго.

Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.

— Не мислех за теб, когато… дарявах. Стори ми се непочтено.

Устните на Лейла трепнаха.

— Разбирам. За коя мислеше?

— Осигуряват визуална стимулация с голи списания. Не обърнах внимание на името.

— Мъже!

— Сега мисля за теб.

Веждите й се повдигнаха, когато той направи крачка назад и затвори вратата.

— Така ли?

— И мисля, че трябва да дойдеш в кабинета ми. — Приближи се, хващайки ръката й. — За малко извънредна работа.

— О, господин О’Дел, жалко, че не съм вдигнала косата си на кок и не нося очила.

Той се усмихна и я поведе навътре.

— Жалко. Но… — Пусна ръцете й и разкопча снежнобялата блуза. — Да видим какво се крие тук днес.

— Мислех, че искаш да ми продиктуваш писмо.

— До господин или госпожа… бял дантелен сутиен, о, предна закопчалка. Това ли е стандартното облекло за офиса в днешно време?

— Не мисля, че би ти отивало — каза тя и изненадващо дръпна вратовръзката му. — Да видим какво се крие тук. Доста мислих за вас, господин О’Дел. — Развърза вратовръзката и я хвърли встрани. — За ръцете ви, за устните ви и многото начини, по които ги използвахте върху мен. — Разкопча колана му. — И отново ще ги използвате. — Издърпа и колана, оставяйки го да падне на земята. Свали сакото от раменете му. — Можете да започнете сега.

— Секретарката се държи като шефка.

— Офис мениджър.

— Както и да е. — Захапа долната й устна. — Харесва ми.

— Тогава и това ще ви хареса.

Побутна го към стола му и насочи пръст срещу него да не мърда. Гледайки го в очите, бавно свали бикините си.

— О, господи!

След като ги хвърли настрана, Лейла седна върху него.

Бе имал предвид дивана, може би пода, но точно в този момент, докато устните й жадно всмукваха неговите, столът изглеждаше идеален. Дръпна блузата й и потърка устни в дантелата на сутиена й. Тази жена не искаше бавно съблазняване, а огън и страст. Затова ръцете и устните му отвърнаха на жаждата й и я оставиха да диктува темпото.

— Откакто влезе, искам това. — Тя провря ръката си между телата им и разтвори ципа на панталона му. — Откакто влезе, Фокс.

Обви крака около кръста му в мига, когато той проникна в нея. Притисна го, наведе глава назад и задъхано простена. Устните й докосваха врата му, лицето му и отново се сливаха с неговите, докато ханшът й се поклащаше.

Трескаво го обгръщаше, завладяна от внезапен, неудържим копнеж. Той се предаде, остави се в нейна власт. Безсилен пред порива, позволи да бъде покорен, да изживее насладата. Когато достигна до върха, все още се чувстваше замаян от ритъма на тялото й. Тя докосваше лицето му, докато неуморно се носеше по вълните на своето блаженство.

Остана неподвижен и изумен, когато двамата си поеха дъх, дори когато тя стана и посегна към бикините си.

— Почакай. Мисля, че вече са мои.

Докато Лейла се заливаше от смях, той рязко се изправи и ги грабна от ръката й.

— Дай ми ги. Не мога да си тръгна без…

— Само ти и аз ще знаем, че не носиш бельо. Това вече ме подлудява. Трябва да се кача горе, да се отърва от този костюм. Ела с мен, после ще те откарам до дома.

— Ще почакам тук, защото, ако се кача горе с теб, ще ме вкараш в леглото. Фокс, бикините ми трябват. В комплект са със сутиена.

Той само се усмихна, докато се отдалечаваше. Възнамеряваше по-късно да вземе и другата част. Хрумна му да ги запечата като реликва, заедно със стола си.



Всичко хубаво свършва, помисли си Фокс, докато прекарваха следващите няколко часа в прелистване на втория дневник и търсене на скрит смисъл в обикновените думи на Ан. Отново настояването на Гейдж да прескочат някои подробности и да продължат напред не срещна одобрение.

— Ще изтъкна същите факти — заговори Сибил, възползвайки се от прекъсването, за да се освободи от напрежението в тила и раменете. — Трябва да имаме предвид, че е загубила любимия си. Била е в напреднала бременност с тризнаци. Ако и това не е травмиращо… Нуждаела се е от отдих. Трябвало е да се пази и същевременно да бъде силна. Мисля, че сме длъжни да проявим уважение.