Тя сложи юмрук на гърдите си и го потърка там, където бе сърцето й, втренчено гледайки Фокс.

— Хората, които са били до Свещения камък.

— Десетина души, доколкото знаем. Това е много невинна кръв. Всички те са били пожертвани.

— Мислиш, че ги е използвал. — Бавно и внимателно, Лейла седна. — Мислиш, че той ги е убил. Не Туис, а Дент.

— По-скоро ги е оставил да умрат, като адвокат мога да заявя, че според закона това е различно. Би могло да се нарече престъпно бездействие, въпреки малката доза преднамереност. Използвал е тяхната смърт. — Фокс с мъка изричаше думите. — Мисля, че е използвал огъня от факлите им и огъня, който той е запалил, за да бъдат погълнати, земята да бъде изпепелена, и чрез този акт, извършен за първи път от пазител, да добие силата за онова, което според него е трябвало да се случи.

Руменината от лицето й изчезна и очите й се откроиха, призрачно зелени.

— Ако е истина, що за човек е бил? Що за хора сме всички ние?

— Не зная. Прокълнати може би, ако на някого може да се постави такова клеймо. Аз го нося от близо двадесет и една години.

— Мислехме, предполагахме, че Туис е причинил смъртта на всички онези хора.

— Възможно. Донякъде, дори ако идеята ми не струва, вината е била негова. Колко от тях биха тръгнали към Свещения камък в онази нощ, за да убият Джайлс Дент и Ан Хокинс, ако Туис не ги бе повел? Но като оставим това настрана и потърсим сиви зони, може би Дент е използвал и Туис. Знаел е какво се задава, ако съдим по написаното в дневниците. Изпратил е Ан надалеч, за да спаси нея и синовете си. Пожертвал е своя живот, което е постъпка на бяла душа. Но ако е превърнал и други хора в жертви, тази душа е опетнена с много кръв.

— Звучи ужасяващо логично. Тръпки ме побиват.

— Трябва да го обсъдим и може би тогава ще ни хрумне какво да правим. — Вгледа се в лицето й и забеляза шока, изписан на него. — Успокой се. Прибери се у дома.

— Няма два часа. Имам работа.

— Мога да се справя с телефоните през следващите няколко часа. Поразходи се, подишай малко въздух. Поспи, вземи ароматна вана или каквото искаш.

Лейла се подпря на облегалката на стола и бавно се изправи.

— За каква ме смяташ? Нима очакваш да рухна при първия жесток удар? Не вярваш, че мога да го понеса? Трябваше ми известно време, за да стъпя на крака, когато пристигнах в Холоу, признавам, но вече стоя стабилно на тях. Нямам нужда от успокояваща вана, за да запазя здравия си разум.

— Извинявай, сгреших.

— Не ме подценявай, Фокс. Колкото и малко да е останала, все пак нося в себе си от кръвта на онова копеле. Може да се окаже, че за мен мракът не е толкова непонятен, колкото за теб.

— Може би. Но не очаквай да горя от желание да се сблъскаш с него. Би означавало, че ме надценяваш. Сега или бъди доволна, че получи обяснение защо снощи не заговорих за това, или продължавай да се сърдиш.

Лейла затвори очи и си вдъхна спокойствие.

— Не, не искам да ти се сърдя и — да, доволна съм от обяснението.

Сега тя разбра какво бе имала предвид Куин с предупреждението си. Да работят, да спят и да се борят заедно, бе тежко изпитание за една връзка.

— Трудно е да разграничаваме нещата в такава ситуация — плахо заговори тя. — А когато границите се размият, става още по-трудно. Преди малко ти каза, че още не си възвърнал равновесието си. Губя равновесие всеки път, когато съм с теб, Фокс, на всички нива.

— Аз загубих своето още когато се запознах с теб. Ще се опитам да те хвана, когато падаш, ако и ти си готова да сториш същото за мен.

Нима това не говореше достатъчно? Лейла погледна часовника си.

— Виждаш ли, почти пропуснах обедната си почивка. Имам още две минути. Е, ще ги използвам по най-добрия начин. — Заобиколи бюрото му и се наведе. — Впрочем, и ти си в почивка, така че кантората е затворена следващите тридесет секунди.

Долепи устни до неговите, плъзна пръсти по лицето му, зарови ги в косите му.

В този миг, колкото и странно да беше, отново намери равновесието си.

Изправи се и задържа ръката му между своите за няколко секунди, преди да тръгне към вратата.

— Госпожа Мълъндор иска да говори с теб. Номерът й е на бюрото ти.

— Ще трябва да удължа обедната ти почивка — извика Фокс след нея, когато тя стигна до прага.

Лейла се усмихна през рамо и продължи. Сам в кабинета си, Фокс не помръдна няколко мига и се замисли какво би сторил дори най-добрият човек, ако над всичко, което обича, е надвиснала заплаха.



Когато шестимата се събраха вечерта в оскъдно обзаведения хол на наетата къща, Фокс прочете пасажа от дневника на Ан, който бе щракнал ключа в съзнанието му. После изложи теорията си, както пред Лейла.

— За бога, Фокс. Пазител. — Кал очевидно не приемаше идеята. — Дългът му е бил да закриля. Последният му живот и всички предишни са били посветени на това. Изживях неговите чувства, видях част от онова, което е видял той.

— Но не всичко. — Гейдж закрачи пред прозореца, както често правеше по време на обсъждане. — Откъслечни моменти, Кал, това е. Ако тръгнем в тази насока, бих казал, че има други моменти, които Дент се е опитал да скрие, докато може.

— Тогава защо е пуснал Хестър да избяга? — попита Кал. — Защото е била най-невинната и е представлявала най-малка заплаха за него?

— Защото ние е трябвало да се появим на бял свят. — Сибил погледна Куин и Лейла. — А за да се родим, Хестър е трябвало да остане жива. Въпрос на сила. Живот след живот, пазителят е играел по правилата, доколкото знаем, и не е можел да победи. Не е успявал напълно да спре врага си.

— И постепенно се е доближавал до природата на обикновените хора — добави Лейла. — Днес ми хрумна. С всяко поколение е добивал все повече човешки черти, включително и слабости. А Туис е оставал един и същ. Колко още би издържал Дент да се бори срещу него? Колко живота са му оставали?

— Значи е направил избор — кимна Фокс. — И е използвал оръжие, подобно на това на Туис.

— Убил е невинни хора, за да спечели време? За да дочака нашата поява?

— Ужасно е. — Куин посегна към ръката на Кал. — Ужасно е да мислим и говорим за това. Но зная, че трябва.

— Ако го приемем за истина, вие сте потомки на демон, а ние — на масов убиец. — Кал поклати глава. — Дяволска комбинация.

— Всички сме такива, каквито изберем да бъдем — разпалено заговори Сибил. — Използваме това, което имаме, така, както решим. Дали стореното от него е оправдано? Не зная. Няма да го съдя.

Гейдж застана с гръб към прозореца.

— А какво имаме?

— Думите върху тези страници, камък, разделен на три еднакви части, и място със загадъчна сила в гората. Имаме ума и куража си — продължи Сибил. — И адски много работа, бих казала, за да съберем всички парчета и да надвием копелето.

Тринадесета глава

Има моменти, помисли си Фокс, когато един мъж се нуждае от мъжка компания. Откакто Блок едва не го бе пребил на тротоара, животът течеше спокойно и това му даваше време за размисъл. Единият от изводите — че Дент е оставил десетина души да загинат сред пламъци — терзаеше всички.

Сега четяха втория дневник. Въпреки че не бяха направили нови разтърсващи открития, Фокс водеше свои бележки. Знаеше, че понякога важното е не това, което човек изрича или написва, а мислите, с които го прави.

Забеляза, че през първите седмици след събитията Ан Хокинс е писала надълго и нашироко за добротата на братовчедка си, за движенията в утробата си и дори за подробности от всекидневието, а нито дума за Джайлс Дент или нощта до Свещения камък.

Прекара известно време в умуване върху ненаписаното.

Седеше с крака върху масичката в хола на Кал, с кока-кола в ръка и купа чипс наблизо. По телевизията вървеше баскетболен мач, но не можеше да се съсредоточи. Утре му предстоеше голям ден и имаше твърде много неща, за които да мисли. Посещението в клиниката щеше да е кратко. Всъщност от него не се искаше много. Нищо, което да не е правил преди. Тридесетгодишен мъж знаеше как… да свърши работата си.

Бе подготвен за съда. Въпреки предвидените два дни се надяваше делото да приключи за един. По-късно всички щяха да се съберат отново. Да четат и обсъждат. И да чакат.

Би трябвало да се прибере у дома, да извади записките на Сибил, своите и тълкуванията на Куин. И да прегледа по-подробно схемите и графиките на Лейла. Някъде там се криеше друго парче от пъзела. Трябваше да го открие и изследва.

Но Фокс остана на мястото си, отпивайки още глътка кола. И заговори за това, което се въртеше в главата му.

— Утре ще отида в клиниката със Сейдж и Пола като донор на сперма, за да имат дете.

Последва дълго мълчание и накрая Кал каза:

— Ха!

— Сейдж ме помоли, помислих по въпроса и си казах защо не? Добро семейство са двете с Пола. Просто е странно, че ще направя опит някой да зачене от мен от разстояние.

— Ще дадеш на сестра си шанс за семейство — изтъкна Кал. — Не е толкова странно.