Имаше нужда от сън.

Затова тръгна, сякаш без краката му да докосват земята, към стаята на Лейла. Пропълзя в леглото й и заспа, унесен от успокояващия й аромат.

Когато се събуди, бе завит, капаците на прозорците — спуснати, и вратата — затворена. Плахо се надигна и прецени състоянието си. Никаква болка, помисли си той, дори тъпа. Потърка левия си клепач, но не усети нищо. Вече не се чувстваше изтощен. И умираше от глад. Всичко това бяха добри признаци.

Излезе и откри Лейла в кабинета с Куин.

— Задрямал съм за малко.

— Пет часа. — Лейла се приближи и огледа лицето му. — Изглеждаш чудесно. Сънят ти се е отразил добре.

— Пет часа?

— Дори малко повече — уточни Куин. — Радвам се, че отново си на себе си.

— Някой трябваше да ме срита. Щяхме да прегледаме вече останалата част от първия дневник.

— Прегледахме я. И сега подреждаме записките. — Лейла посочи към лаптопа на Куин. — Скоро ще можеш да прочетеш. Това е достатъчно засега, Фокс.

— Мисля, че трябва да е.

— Дай си малко почивка. Нали все така ми казваш? Сибил сготви страхотна супа с праз и картофи.

— Моля те, кажи ми, че сте ми оставили малко.

— Предостатъчно, дори за теб. Хайде, ще ти сипя.

На долния етаж Гейдж стоеше до прозореца в хола и сега погледна назад към тях.

— Дъждът спря. Виждам, че си възвърнал предишния си грозноват образ.

— Все пак е по-красив от твоя. Къде е Кал?

— Тръгна към боулинг клуба преди няколко минути. Каза да му се обадим, когато решиш да се върнеш сред живите.

— Ще донеса супата.

Гейдж изчака да остане насаме с Фокс.

— Подкрепи се и ще позвъним на Кал. Ще ни чака в участъка. Куин нахвърля основните изводи от днешната читателска сбирка.

— Нещо съществено?

— Аз не получих в тях никакви отговори за себе си, но трябва да ги прочетеш сам.

Фокс излапа две купи супа и голямо парче маслинов хляб.

Куин слезе с папка и дневника.

— Мисля, че ще разбереш най-основното от записките ми, но след като ние вече сме прочели този, не е зле да го вземеш за тази вечер. В случай че искаш лично да провериш нещо.

— Благодаря — за записките, супата и медицинското обслужване. — Повдигна брадичката на Лейла и силно притисна устни към нейните. — Благодаря и за леглото. Ще се видим утре.

Когато мъжете излязоха, Сибил наклони глава встрани.

— Има много сладки устни.

— Да — съгласи се Лейла.

— Мисля, че онова, което видях в кухнята, докато се бореше с болката, докато се мъчеше… мисля, че не съм виждала по-голяма смелост. Голяма късметлийка си. — Извади от джоба си парче хартия. — На теб се пада честта да отскочиш до пазара за днешните покупки.

Лейла взе списъка и сърцераздирателно въздъхна.



Шериф Хоубейкър прикова смаян поглед в напълно възстановеното лице на Фокс, когато тримата млади мъже влязоха в участъка. Уейн и преди бе виждал подобни неща, но не бяха нещо, с което човек може лесно да свикне.

Всъщност в Холоу повечето хора просто не ги забелязваха или се преструваха, че не ги забелязват.

— Вече си добре, както виждам. Отскочих до къщата наета от госпожица Блек, защото те видях да затътряш крака в тази посока. Отвори госпожица Кински и ми изнесе поучителна лекция. Но каза, че са се погрижили за теб.

— Точно така. Как е Блок?

— Повиках екипа за първа помощ да почистят раните му. — Уейн се почеса по брадичката. — Въпреки това изглежда далеч по-зле от теб. Всъщност, ако не бях видял как те е разкрасил, щях да помисля, че ти си му имал зъб, а не той на теб. Мисля, че си е ударил главата. — Хоубейкър съсредоточено се взираше във Фокс и макар да говореше с нехаен тон, му показа, че не той ще решава как да се процедира. — Не помни всичко съвсем ясно. Призна, че те е нападнал и е бил адски настървен, но му е трудно да каже защо.

— Искам да поговоря с него.

— Ще уредя това. Има ли нещо, за което трябва да попитам Дерик?

— Той е твой заместник. Но бих те посъветвал да го държиш далеч от мен. Колкото може по-далеч.

Уейн не каза нищо, само извади ключовете и поведе Фокс покрай кабинетите към ареста.

— Не е поискал нито адвокат, нито да ползва правото си на телефонно обаждане. Блок, Фокс иска да поговори с теб.

Блок седеше на кушетката в една от трите килии, притиснал глава между огромните си ръце с изранени кокалчета. Надигна се бързо и скочи на крака. Вървейки към решетките, Фокс забеляза ужасяващите му рани там, където бе забил ноктите си. Не му се стори наивно да изпитва задоволство при вида на двете насинени очи и разцепената устна на Блок.

— Господи, Фокс! — Сините очи на Блок имаха жален израз като на наказано дете. — Боже господи!

— Може ли да останем насаме за минута, шерифе?

— Имаш ли нещо против, Блок?

— Не, разбира се. Господи, Фокс, мислех, че съм те пребил до смърт. Не изглеждаш ранен.

— Наистина ме преби, Блок. Едва не ме уби, а точно това се опитваше да направиш.

— Но…

— Помниш ли, когато играех на втора база в прогимназията и топката отскочи зле? Почти смачка физиономията ми. Краят на третата четвъртина, два аута и рънър на първа. Помислиха, че имам счупена скула. Помниш ли как след малко се върнах на втора база невредим?

Върху израненото лице на Блок се изписа лека уплаха и огромно изумление и той облиза подутата си устна.

— Да, донякъде. Мислех, че е било сън. Внушавах си, че не се е случило. Но явно е било истина. Кълна се в бога, Фокс, не зная какво ме прихвана. Никога друг път не съм нападал човек така.

— Напър ли ти каза, че съм бил с Шели?

— Да. — С явно отвращение, Блок срита долната част на решетката. — Мръсник. Не му повярвах. Той те мрази в червата, от край време. Освен това знаех, че Шели не е кръшкала. Но…

— Мисълта те глождеше.

— Да. Искам да кажа, мамка му, тя ме изрита и ми връчи молба за развод, отказва да ми говори. — Той стисне железните пръчки и наведе глава. — Втълпих си, че е защото има връзка с теб. Само предположение.

— А не защото те е заварила с ръка върху цицата на Сами?

— Издъних се. Здравата. С Шели се бяхме поскарали и Сами… — Блок замълча, свивайки рамене. — Увърташе се около мен от известно време и в онзи ден ме повика отзад да й помогна с нещо. Започна да се търка в мен, а определено има какво да търка. Разкопча блузата си. За бога, Фокс, цицата й просто се озова там. Яко се издъних.

— Да, така е.

— Не искам развод. Искам да се върна у дома, Фокс. Знаеш ли… — Очите му отправиха отчаяна молба за малко съчувствие. — Шели дори не ми говори. Аз искам само да се сдобрим, а тя тръби из целия град, че ще й помогнеш да смъкне кожата от задника ми в съда и разни подобни глупости.

— И това те е вбесило — допълни Фокс, когато Блок намръщено се загледа в ботушите си.

— Господи, Фокс, вече бях ядосан и брътвежите на Напър преляха чашата. Никога не съм нападал човек така. Не бих докарал никого до такова състояние. — Блок повдигна глава и изумлението се върна на лицето му. — Сякаш бях полудял… Не можех да спра. Помислих си, че съм те убил. Не знаех как ще живея с това.

— За късмет и на двама ни, няма да се наложи.

— Дяволска работа, Фокс. Наистина дяволска. Ти си ми приятел. Познаваме се, откакто се помним. Не зная какво… сигурно съм полудял.

Фокс си спомни за момчето, за смеха му и как бе погълнало себе си.

— Няма да подам обвинение, Блок. Двамата с теб никога не сме имали проблеми.

— Спогаждаме се.

— Ако питаш мен, и сега нямаме проблеми. Що се отнася до Шели, аз съм й адвокат, това е. Не мога да ти дам съвет относно брака ти. Ако кажеш, че искаш да се обърнеш към брачен консултант, ще те свържа със свой клиент. Мога да изразя мнение, като неин адвокат и приятел, че не е зле да опита с това, преди да продължи с бракоразводните процедури.

— Ще направя каквото поиска. — Адамовата ябълка на Блок затрепери, когато отпи глътка. — Задължен съм ти, Фокс.

— Не, няма за какво. Адвокат съм на Шели, не твой. Искам да ми обещаеш, че когато шериф Хоубейкър те освободи, ще се прибереш у дома и ще погледаш „Наскар“. Днес трябва да има състезания.

— Сега живея при мама. Добре, ще се прибера. Имаш думата ми.

Фокс излезе при Уейн.

— Няма да подам обвинение. — Той не обърна внимание на тихата ругатня, която Гейдж измърмори под носа си. — Нямам белези от побой. Схватката е изглеждала по-сериозна, отколкото е била, и страните са изяснили нещата помежду си.

— Щом така желаеш, Фокс.

— Да. Благодаря ти, че дойде, когато трябваше.

Фокс подаде ръка на Уейн.

Навън Гейдж отново изруга.

— За адвокат имаш твърде състрадателно сърце.

— Ти би постъпил по същия начин. Точно по същия — каза той, преди Гейдж да възрази. — Блок не носи отговорност.