Трябваше да направят нещо повече.

Междувременно щяха да търсят отговори. Бяха се позабавлявали предишната вечер, замисли се той. Няколко приятни часа в слушане на музика и разговори, за разтоварване след дългия, изпълнен с преживявания ден.

Бяха постигнали напредък в този ден. Чувстваше, че всички са направили голяма крачка към нещо.

Нямаше да се излежава или да влезе за вкусна закуска в „При мамчето“, но щеше да прекара неделята с приятели и жената, която разпалваше у него желание, в работа, чиято цел бе жителите на града спокойно да изпълняват всекидневните си задължения, дори през седмицата, в която се пада седми юли всяка седма година.

Зави след площада, сложил ръце в предните джобове на пуловера си с качулка, и с наведена глава заради дъжда.

Вяло вдигна поглед, когато чу изскърцване на спирачки по мократа настилка. Позна пикапа на Блок Кьолер и мислено изруга, още преди Блок да изскочи от него и да закрещи:

— Ти, жалко копеле!

Докато Блок крачеше напред, свил едрите си месести ръце в юмруци, и шляпаше с ботуши четиридесет и четвърти номер по асфалта, Фокс отново бе готов да изругае.

— Отдръпни се, Блок, и се успокой.

Познаваха се от училище и Фокс знаеше, че няма надежда Блок да стори което и да е от двете. Като темперамент, Блок не се палеше лесно… но ядосаше ли го някой, неизбежно отнасяше бой.

Фокс не желаеше този път жертвата да е той, затова настрои съзнанието си към неговото и успя да предвиди и избегне първия замах.

— Стига, Блок. Знаеш, че съм адвокат на Шели, защото все някой трябва да я представлява. Ако не бях аз, щеше да бъде друг.

— Чух, че не си й само адвокат. — Блок отново замахна и не улучи, когато Фокс приклекна. — Откога спиш с жена ми, нещастнико?

— Никога не съм бил толкова близък с Шели. Познаваш ме, за бога. Ако си чул тази песен от Напър, имай предвид кой я тананика.

— Бях изритан от собствения си дом, по дяволите. — Сините очи на Блок яростно святкаха на широкото му лице, почервеняло от гняв. — Заради теб трябва да идвам в „При мамчето“, за да хапна свястна закуска.

— Не аз бях хванат с ръка върху гърдите на балдъзата си. — Делови тон, напомни си Фокс. Трябваше да го вразуми. Гласът му остана равен и спокоен, докато се отдръпваше назад с танцова стъпка, за да избегне нов удар. — Не стоварвай вината върху мен, Блок, и не прави нещо, за което горчиво ще съжаляваш.

— Ти ще съжаляваш, мамка му.

Фокс бе бърз, но Блок не бе загубил уменията, които някога показваше на футболното игрище. Не го нападна с юмруци, а просто го помете. Фокс се просна върху обрасла с бръшлян могила, удари се в камъните под мокрите листа и стенейки от болка, се плъзна надолу към тротоара, притиснат под тежестта на обезумелия някогашен бранител.

Блок тежеше с над двадесет и пет килограма повече от него и бе планина от мускули. Заклещен, Фокс не можа да избегне бързото налагане с оголени кокалчета по лицето и безмилостния порой от удари в бъбреците. През адската болка, с премрежен поглед успя да долови в изражението на Блок лудост, заради която в него се прокрадна паника.

Мислите, които се въртяха зад това лице, бяха също толкова безумни и убийствени.

Фокс направи единственото, което му оставаше. Прояви жестокост. Впи нокти в тези гневни очи. Когато Блок простена от болка, той стовари юмрук върху оголения врат. Блок замълча, дъхът му секна и Фокс имаше време да направи маневра — да провре коляно между краката му, но получи няколко юмручни удара, насочени към лицето и гръкляна.

Бягай! Тази единствена дума нахлу като кръв в мозъка му. Щом опита да се претърколи, да изпълзи и да се изправи на крака, Блок с все сила удари главата му в тротоара. Фокс усети как нещо в него изпука, когато подкованият ботуш му нанесе жесток ритник отстрани. После се бореше за глътка въздух, докато месестите ръце притискаха врата му.

Умри тук.

Не знаеше дали в съзнанието му крещят мислите на Блок или неговите собствени. Но знаеше, че изпада в несвяст. До парещите му дробове не достигаше въздух и виждаше замъглено и раздвоено. Съсредоточи се, в отчаян опит да въздейства върху човека, когото познаваше, почитател на Редскинс и „Наскар“, страхотен разказвач на мръсни вицове и гений по двигателите. Мъж, проявил глупостта да изневери на съпругата си със собствената й сестра.

Не можа да достигне до него, не намери в себе си достатъчно сила да събуди истинската същност на човека, който го убиваше върху мокрия тротоар, на няколко крачки от градския площад в дъждовното неделно утро.

В следващите мигове виждаше само червено, като море от кръв. Виждаше собствената си смърт.

Натискът върху врата му отслабна и ужасната тежест се повдигна от гърдите му. Когато се преобърна и повърна, изведнъж му се стори, че чува викове. Но ушите му бучаха като мотори и плюеше кръв.

— Фокс! Фокс! О’Дел!

Над него затрепери нечий образ. Фокс лежеше проснат на тротоара и дъждът блажено разхлаждаше изкривеното му лице. Като на замъглен екран, видя тройно лицето на полицейския началник Уейн Хоубейкър.

— Най-добре не се движи — каза му Уейн. — Ще повикам линейка.

„Не съм мъртъв“, помисли си Фокс, въпреки че все още не бе възвърнал периферното си зрение.

— Почакай — едва промълви той с пресипнал глас, но успя да се надигне. — Никаква линейка.

— Тежко си пострадал.

Фокс знаеше, че едното му око е подуто и затворено, но с другото успя да се вгледа в Уейн.

— Ще се оправя. Къде е Блок, мамка му?

— Окован с белезници в колата ми. За бога, Фокс, почти трябваше да го нокаутирам, за да го отделя от теб. Какво става тук, по дяволите?

Фокс изтри кръвта от устата си.

— Попитай Напър.

— Какво общо има той?

— Напълнил е главата на Блок с глупости, че съм чукал Шели. — Фокс с мъка си пое дъх и сякаш погълна натрошени стъкла. — Няма значение. Не съществува закон, според който да наговориш куп лъжи на един идиот, е престъпление, нали?

Уейн замълча за момент.

— Ще позвъня в пожарната, да дойде поне екипът за оказване на първа помощ.

— Няма нужда. — Докато в него се бореха безпомощен гняв и нетърпима болка, Фокс се подпря с окървавена ръка на тротоара. — Не искам да идват.

— Ще откарам Блок в участъка. Трябва да дойдеш, когато си в състояние, за да подадеш жалба за побой.

Фокс кимна. Опит за убийство бе по-близо до истинната, но и побой ставаше.

— Нека ти помогна да се качиш отпред в колата. Ще те откарам, където искаш.

— Тръгвай. Ще намеря начин да се придвижа.

Уейн прокара ръка през мокрите си посивели коси.

— Господи, Фокс, нима искаш да те оставя на тротоара, целия в кръв?

Фокс отново напрегна здравото си око.

— Познаваш ме, шерифе. Бързо се възстановявам.

Очите на Уейн потвърдиха това, но тревога помрачи израза им.

— Ще ти помогна да станеш на крака. Няма да тръгна, преди да се уверя, че можеш да стоиш прав и да ходиш.

Фокс успя, въпреки че всеки сантиметър от тялото му крещеше от болка. Три счупени ребра, помисли си той. Вече усещаше как зарастват и болката замъгляваше разсъдъка му.

— Задръж го в ареста. Ще дойда, когато мога.

Тръгна, накуцвайки, и не се спря, докато не чу Хоубейкър да потегля. После се обърна и прикова поглед в момчето, което ехидно се усмихваше от другата страна на улицата.

— Ще ми мине, шибано копеле, и когато удари часът, теб те очаква нещо далеч по-лошо.

Демонът в образ на дете се засмя. После устата му зина широко като пещера и погълна образа.

Когато Фокс стигна до квартирата, едното от ребрата му вече бе здраво, а второто зарастваше. Зъбите му бяха престанали да се клатят, а най-леките драскотини бяха изчезнали.

Трябваше да си отиде у дома и да изчака останалото, осъзна той. Но бе изтощен и замаян от болката на възстановяването. Жените просто трябваше да го изтърпят, каза си той. Може би тепърва щяха да виждат и по-ужасяващи неща.

— Станали сме! — извика Куин, когато чу отварянето и затварянето на вратата. — Ще слезем след минута. Кафето е на печката, кока-колата — в хладилника, зависи кой си.

Контузията на трахеята му все още бе твърде остра. Нямаше глас да извика и с мъка се дотътри до кухнята.

Посегна към хладилника и се намръщи при вида счупената си китка.

— Хайде, за бога, зараствай.

Докато костите се възстановяваха, Фокс извади кутия кока-кола с лявата си ръка и се замъчи с отварачката.

— Поизлежавахме се. Мисля, че… Господи! — Лейла се втурна към него. — Фокс! Боже мой! Куин, Сибил, Кал! Елате тук долу. Фокс е ранен!

Тя се опита да обвие ръка около кръста му и да поеме тежестта му.

— Само отвори това, Лейла, моля те. Отвори скапаната кутия.

— Седни. Трябва да поседнеш. Лицето ти… Горкото ти лице. Ето, седни тук.

— Просто отвори проклетата кутия — сопна се той, но Лейла издърпа стол. Фактът, че успя да го сложи да седне почти без усилие, му подсказа, че все още е твърде зле.